АРИТМИЯ – Габриела Цанева

БОЛНИЦАТА

Утре е. Сиво и мокро, карам колата на баща ми, все едно в ръцете си имам джойстик, а улиците са двуизмерни, като в лоша видеоигра. Паркирам далеч от болницата, вървя, а краката ми потъват в асфалта. Баща ми е някъде зад мен, искам да се хвана за него точно „като удавник за сламка”, протягам ръка, но в този миг осъзнавам, че той е удавникът, а аз съм сламката му. Красивият му профил е още по-сив на облачната светлина на деня, а очите му ме гледат с изгубен поглед, който се опитва да се закачи за мен. Алеята е хлъзгава от онази прашна кал, която не идва от истинска пръст, а от мокрия въздух, поел мръсотията на града, стълбището е хлъзгаво и фоайето, изпълнено с хора-призраци, в сиви лица и черни дрехи. Разминаваме се, обречени, чакаме пред асансьорите, тъпчем се в тях, задушавам се, излизам…

Единайсет часа. Вратата на отделението се отваря. Баща ми държи ръката ми, но някак набързо я пуска, избутва ме пред себе си, а гласът му ме следва – „Последната стая, средното легло”…

… Най-лошото, което може да се случи в една болница е, ако първия ден попаднеш да добра санитарка – тогава започваш да мислиш, че всички са такива. Тя не е млада, едра е, пълна, усмихната, розова, облечена в розова престилка. Стои точно зад вратата на отделението и посреща посетителите.

-Ти за пръв път идваш, да? На кой болен? – гласът й ме гали, аз повтарям това, което баща ми извика, а тя продължава – Твоя мама? Да, красива женщина…

Тя ме побутва към вратата в дъното на коридора, аз усещам аромата й на дезинфектанти и чистота, влизам…

Стаята е широка и светла, три легла, три тела, увити в бели чаршафи. Крайното легло, до прозореца – проскубана старица, омотана с маркучи и кабели, висящи от стативи… Леглото до вратата – жена, кръгла като топка, се надига на лакът, поглежда ме с надежда и заваляйки думите пита – „Момиче, ще ми купиш ли една баничка и един фамотидин, че не мога да им ям храната, а?” Кимам с глава, че ще го направя и се оглеждам за майка си. Тя спи на средното легло. Не прилича на болна, не прилича и на себе си. Не смея да я докосна, присядам на леглото, тя се размърдва, отваря очи. Погледът й не се фокусира, но тя се усмихва… с половин лице и протяга лявата си ръка към мен, но не ме достига. Мисля си, че няма сила, хващам ръката й – топла и жива, стиска моята, очите й влажни, устните мърдат, прочиства гърлото си и нещо говори…

Жената от леглото до вратата също говори, думите й клокочат в устата, но стигат до мен – „Не се тревожи, след няколко дни ще се оправи. Виж ме мен, днес ме изписват, а като ме донесоха миналата седмица – труп бях. Майка ли ти е? Хубава жена, млада, ще се оправи… младите по-бързо се оправят… виж, бабата до прозореца, друга работа… старите никой ги не гледа, и по-добре, да не се мъчат…” Тя продължава да бъбри, виждам, че е добре, държа ръката на мама и ми става леко, гюлето, което от вчера се търкаля из тялото ми олеква и започва да се разтваря… Мама стиска ръката ми, опитва се да говори, но думите й нямат смисъл… не, думите й имат смисъл, но са нечленоразделни… и не стигат до мен.

После се сещам за всичко, което съм чела в интернет, предпазливо отвивам завивките, опипвам крайниците й. Няма нужда да ги опипвам. Изкривени са в неестествена поза, твърди, безчувствени… не, остро-болезнени. И бавно започвам да ги раздвижвам, тя се кара с неразбираемити си думи, отблъсква ме, аз се ядоствам – гюлето е заседнало в гърлото ми. Не разбирам кога е минал един час, сестрите ни напомнят, че е време за обяд и лекарства и деликатно ни избутват към изхода на отделението.

Баща ми и Никола чакат, залепнали са за стените на фоайето, добре, че не знаят колко много приличат на сенки.

***

Сенки надничат през щорите, вятърът ги блъска в стъклата – стържат като нокти по прозореца и съм щастлива, че съм вътре, на топло, на чисто, далеч от света, от болката, от живота. Усещам ръцете на Никола по кожата си, като вълни на море ме обливат, изтриват умората ми и заспивам.

***

Четвъртък следобед, ден за свиждане. Всички сме край леглата на болните си, натъпкани. Мама спи, лицето й е сиво, косите, залепнали по челото й. Жената до вратата е седнала в леглото си, заобиколена от роднини – родителите й, децата й, дори едно бебе гука в ръцете на дъщеря й, жената протяга ръцете си към него, но не й го дават. Тя става от леглото, коленете й се подкосяват, роднините дружно я подхващат и я слагат на инвалидната количка. Вече са на вратата, тя се извръща към мен, кима с глава, усмихва се – „Не се тревожи, другата седмица ще си тръгнете и вие, майка ти ще се оправи, млада е!” Но аз знам, че само така изглежда, кимам с глава, усмихвам се, а погледът ми се връща към старицата от леглото до прозореца, тя също е обградена от роднини, но всички са тихи и чакат времето за свиждане да мине.

Баща ми е коленичил до главата на мама и държи ръката й, мачка пръстите, тя отваря очи и дрезгаво „о-о-о” излиза от гърлото й, опитва да се надигне, но не успява. С Никола стоим откъм краката й, не зная какво да правя, но той намира механизма на болничното легло и изправя облегалката, леглото с жужене се чупи при коленете и придобива вид на шезлонг, майка ми облекчено простенва и свива левия крак. Това, че може да контролира половината си тяло я въодушевява, започва да оправя косата си и със знаци иска огледало. Баща ми не я разбира, аз се чудя какво да правя, а Никола смъква огледалото от банята към болничната стая и го носи – то е голямо и тежко, затова той го държи, тя му кима съучастнически и довършва прическата си, гледайки някъде встрани. Вече е доволна, баща ми продължава да клечи до главата й, аз стърча като кол, забит до краката й и си мисля, че следващата седмица ще се приберем всички, както каза жената от леглото до вратата, и животът ще продължи. Майка ми ръкомаха, отпитва се да каже нещо, баща ми рови в чантата й и показва разни неща, но тя не ги гледа, ядосва се – не е ясно дали на него, или на себе си. Пак е тихо. Отваря уста, отронва някакви звуци, клати глава и гледа безпомощно. Никола хваща ръката й: „Ана, искаш нещо, което не в стаята ли?” Тя клати глава, отгоре-надолу, но цялото й тяло крещи: „Да!”

-Предмет ли е?

Разочарование, пак клати глава отгоре-надолу, но това този път е „не”, а той продължава:

-Искаш нещо да ти донесем ли?

Тежка, отегчена въздишка, точно както възрастен въздиша, когато не е доволен от отговора на дете.

-Искаш нещо да направим?

Разговорът продължава, с баща ми гледаме отстрани, безполезни, като излишен товар в раница, когато се катериш към върха, как зет и тъща разговарят. Леко ни е – животът продължава.

Тръгваме, уморена съм, но тялото ми пее – напук на всичко, всичко в мен цъфти и крещи, че мама ще оцелее. Отиваме да платим кабелната телевизия /преди края на месеца, за да не изгубим бонуса/, защото тя така ни каза, и думи не й бяха нужни.

©Габриела Цанева

из подготвяния за печат нов роман „Аритмия – роман за любовта, или наръчник по оцеляване”

Author: gabriell-e-lit

Издателство gabriell-e-lit е регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева. Габриела Цанева е български поет, писател и издател. Родена в Русе, завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ в родния си град със специалност "програмиране". Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор" в областта на техническите науки. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия. От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit и започва да издава "Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства. Библиография Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, "Труд", "Словото днес", "Литературно земеделско знаме", електронните списания "Литернет", "Нова социална поезия", "Нова асоциална поезия" и други. „Миналото в мен“ (документална повест, 1994, 2010, 2019) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998, 2019) „Треви под снега“ (роман, 2000; ISBN 978-954-8453-58-5) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001; ISBN 978-954-8453-79-0) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; ISBN 954-9375-41-1) „Шофьори“ (новела, 2008; ISBN 978-954-304-340-8) „Миналото в мен“ (документална повест, 2010; ISBN 978-954-304-369-9) „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010; ISBN 978-954-497-011-6) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010; ISBN 978-954-9375-76-3) „Искам себе си“ (хайбун, 2011; ISBN 978-954-321-830-1) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2011; ISBN 978-954-321-947-6) „Състояния“ (хайга, 2013; ISBN 978-619-152-347-4) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016; ISBN 978-954-09-1069-7) „Високосният ден“ (лирика, 2018; ISBN 978-954-09-1253-0) „Живота в стих събрах“ (сборник, 2019; ISBN 978-619-7520-02-6 за pdf формат, ISBN 978-619-7520-03-3 за ePub формат, ISBN 978-619-7520-19-4 за печатно издание) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 2019, ISBN 978-619-7520-05-7 за pdf, ISBN 978-619-7520-06-4 за ePub) „Стъпки по пламъци“ (лирика, 2019; ISBN 978-619-7520-07-1 за мека подвързия, ISBN 978-619-7520-08-8 за pdf формат, ISBN 978-619-7520-09-5 за ePub формат) „Миналото в мен“ (документална повест, 2019; ISBN 978-619-7520-10-1 за печатно издание, ISBN 978-619-7520-11-8 за pdf формат, ISBN 978-619-7520-12-5 за ePub формат)