И АЗ ЩЕ БЪДА ВЕЧНО ЖИВА – статия на Йордан Кожухаров за Петя Дубарова

60 години от рождението на Петя Дубарова

Така пророчески възкликва Петя Дубарова в стихотворението си „Да съм слънчево момиче“, написано през 1975 г., когато тя е само на 13 години. Тя, поетесата, която Недялко Йорданов ще нарече Бургаска и Българска.

Родена на 25 април 1962 г. Шестдесет години оттогава! Но тя остана завинаги на 17. Създала прекрасни стихове. Звучащи завладяващо, актуално и до днес. С тяхната проблематика, с тяхната поетика.

Препрочитаме с вълнение Петя Дубарова – нейните стихове, разкази, импресии, дневника ѝ, писмата ѝ, преводите ѝ… Спомняме си за участието ѝ във филма „Трампа“ на режисьора Георги Дюлгеров. Гледаме сега филма „Петя на моята Петя“ – реминисценция на младежкото бунтарство. Появяването на Петя в кадър (макар че филмът не е биографичен) е виртуален мост между нея и днешните ѝ съученици…

На ул. „Гладстон“ 68 в родния ѝ Бургас е къщата-музей „Петя Дубарова“. Останала притисната от съвременните жилищни блокове, тя е запазила очарованието си и значимостта си, задето тук се е раждало творчество-то на незабравимата Петя. Застинал пред кокетния дом на поетесата, с кокетен малък двор, имаш усещането, че всеки момент тя ще се появи на стълбището с ученическата си чанта в ръка. Устремена към новия ден, който ще ѝ донесе и радост, и болки.
Вероятно тук, в нейния дом, ръката на Петя е написала последните ѝ слова, загадъчни и тревожни:

Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стената на голямата къща
ТАЙНА
03.12.1979

Да се докоснем до няколко от стихотворенията на Петя Дубарова, които ще ни дарят с толкова мъдрост и поетическа наслада.

МИСЛИ В ЧАС

Омръзна ми да бъда все послушна –
да слушам и мълча, да бъда в час
и само химикалът ми да шушне
по бели листи със мастилен глас.

Омръзна ми контролни да ме дебнат,
а после в мисълта ми да тежат,
да бъда груба, нервна и враждебна
дори и с мама някой път.
Омръзна ми да бъда черно-синя,
в престилка като прилеп – с нощен цвят,
и с чувството на грешна монахиня
да нося в себе си мечта за свят

тъй пъстър, както всъщност е дъха ми
в момичешката своя дълбина.
Гимназията всекиго измами,
от всеки взе по капка светлина…
Разбирам, че съм зла, неблагодарна…
Но блика пак звънецът сив мажор.
Той идва срещу мен самоуверен
да продължиме вечния си спор.

05.05.1977

ОТИДЕ СИ ЛУНАПАРКА

Аз се мъча да открия в лунапарка
моя миналогодишен малък светъл лунапарк,
като морска златна мида: бляскав, пищен, вечно булен,
спрял внезапно и щастливо пред гърба на плажа стар.
Но защо чуждеят тези тъй добри автомобили
и не спират върху мене топли лампени очи?
Като тъмна пеперуда, в миг останала без сили,
аз попадам в топла мрежа от неонови лъчи.

А отвсякъде ме гледат дръзки хубави момчета
и в очите им безбройни обещания горят.
Те, откраднали от синьото на хиляди морета,
бързат синия си нежен поглед да ми подарят.
Но предишната ми радост – светла, детска, топла, боса,
в мен умира като морски уморен среднощен фар.
Аз си тръгвам обедняла и изгарям от въпроса:
кой открадна моя малък, моя чуден лунапарк.

1977

НА ПЕТНАДЕСЕТГОДИШНИТЕ

Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,
аз съм толкова млада за пръв път до днес,
несравнима съм с цвят на напъпила вишна.
Нямам плахост и кротост, и сладък финес.
Нося тъмния чар на червена лъвица,
цяла в пищния хаос на джунгли и дни,
а съм всъщност и морска, и в мойте зеници
властно вдига морето зелени стени.

Нося синята кръв на жена индианка,
с бясна сила в мен ври, Оцеолова власт.
Вижте, вижте сърцето на моята сянка –
многосърца, стоцветна, различна съм аз,
а съм само една – и за първи път съм млада,
като грабната в миг от дървото сълза,
като пламък, изригнал от девствена клада,
като лумнала бързо нагоре лоза.

Ще раста, ще натрупвам във себе си дните
и живота във трудния негов синтез,
ала своята сила петнайсетгодишна
ще запазя такава, каквато е днес.

30.05.1978

Йордан Кожухаров