„ВИНА“ БЕЗ ДАВНОСТ – Планимир Петров

„ВИНА” БЕЗ  ДАВНОСТ – разказ на Планимир Петров

Станах неволен слушател на следващата тъжна изповед в едно от моите чести служебни пътувания  до столицата и обратно.  Понякога ползвах автобусната линия, тъй като  пътуването с автобус до прозореца е винаги по-интересно, по-обзорно, с фиксиране на всяка природна забележителност. Но в оня паметен ден, изглежда, имаше карък в модерното возило. Когато подхождахме към Ябланица, нещо в задната част на автобуса изтрещя, шофьорът веднага спря и отиде да види какво е станало. Но ние, поизплашените пътници, вече усетихме задушливия черен дим и без  команда се юрнахме навън през отворените врати.

*

Шофьорът, след като изгаси с пожарогасител първите плахи пламъчета в двигателя, дълго мисли, после гласно се  произнесе:

– Съжалявам, господа, но на първа, можем да продължим най-далеч до центъра на селото.

И така, с кратки припалвания на двигателя, почти по инерция, стигнахме до площада. Нямахме друг избор, освен да чакаме автобус от фирмата, за да продължим пътуването си до Варна.

Настанихме се в барчето, за  радост на бармана, заехме почти всички маси. Така се случи, че аз, една старица и едно момиче заехме най-периферната малка масичка. Още в чакалнята на софийската автогара бях забелязал стройната хубост на момичето под дългата черна рокля, забулено с черна забрадка. И блестящите, тъжни очи, потънали във влага, очите, който по-добре от думите говорят за  тежката мъка на сърцето…

Старицата също дълго мълча, но дали от любопитство или от съпричастие, не издържа. Сложи костеливата си длан върху рамото на момичето и предпазливо каза:

– Хайде, излей си мъката, чедо! Че иначе несподелената мъка по тежи и гноясва душата…

– Благодаря ти, бабо! – отвърна Момичето в черно, загледано над покривите на близките къщи. – Но не ми се говори. Тя, моята история, е дълга и… гадна! Няма да ни стигне времето…

– Ще стигне, ще стигне!… Може и до обяда да чакаме… Какво, близък човек ли си загубила?

– Да, бабо! – каза през сълзи девойката и започна хълцайки да бърше с кърпичка сълзите си.

После допълни оскъдната си информация:

– От погребението на брат си се връщам. Единственият близък човек, който ми беше останал…

Поръчката от разхладително безалкохолно най-после дойде. Пийнахме.

*

Момичето в черно също си пийна. Помълча,  за пръв път ни огледа предпазливо, сякаш ни преценяваше, дали може да ни се довери, и като обгърна с две ръце високата чаша, започна  своята тъжна изповед:

– Само преди година и половина бяхме задружно и щастливо семейство. Празнувахме заедно, ходехме на почивка и екскурзии, не бяхме богати, но не бяхме и от беднотията. Баща ми работеше в една престижна  фирма, внос-износ на мебелен обков, добри пари печелеше, имаше и премии за добра работа. Но изведнъж, само за една седмица той се преобрази в друг човек, до неузнаваемост. Ходеше отчаян, с клюмнала глава, мрачен и потиснат, пропи се, нещо което никога не беше се случвало. Какво станало? Как е станало? – само мълчеше. Мълчеше и прекият му началник, мълчаха и колегите му, уверявайки ни, че и те нищо не знаят. А ние можехме само да гадаем: Болест ли някаква внезапно го е хванала? Изкушение ли някакво е преживял, тъй като  боравеше с  големи суми в разплащателни сметки? Да не би по хазарта да се е увлякъл?                 

После дойде и вторият внезапен удар – родителите ми скоропостижно се разведоха официално! Гръм от ясно небе! Какво и как са разговаряли на висок тон, както съседите ме информираха, какво точно не са могли да си простят – не знам. По него време аз вече започвах адвокатската си кариера в извънстоличен град, общувахме само по телефона.

В такова критично и неведомо състояние дойде и денят на моето тържество  по случай рождения ми ден – отрано бяхме решили да го отпразнуваме на Витоша, в ресторанта на Копитото. Брат ми, като търговски посредник на фирмата, често пътуваше по служба към Западна Европа, но за моя ден, с големи трудности, беше си осигурил присъствието. Аз пък от своя страна, като бивша вече любимка на баща си, бях проявила адски инат, за да го придумам и той да дойде на Копитото.

Но за жалост тържеството ми мина без него – само с майчини и братски  прегръдки и пожелания за здраве, успех в работата и прочие баналности… След няколко дни, брат ми, преди да замине за поредното си пътуване зад граница, и след като многократно звънял на баща ни, решил да го посети в неговата „бърлога”. Тя била нещо средно между гараж и складово помещение, което някакъв милозлив приятел-алкохолик му предоставил като квартира.

Там той свободен и независим си пиел ракията и виното с хазяина, там, както стана по-късно известно, си пропил и всичките спестявания… Когато брат ми отишъл да види баща ни, бърлогата му била заключена отвътре, нямало и помен от хазяина, също като него самотен човек. И понеже  нещо страшно воняло отвътре, лошо предчувствие накарало брат ми да разбие вратата и… и какво да види? Баща ми бил мъртъв, атакуван от рояк  едри, зелени мухи! В края на август било, все още горещо, та трупът започнал да се разлага.

Разтреперан целият, брат ми седнал на  близката градинска пейка и дълго мислил какво да прави, откъде да започне. После позвънил на семейния ни лекар, в полицията,  в Инфекциозното отделение, на чичо ми, който веднага дотърчал по спешност и поел част от задачите по бързото погребение. И двамата единодушно решили, че почти разложен, баща ми не бил за нормално погребение, че не трябва да го виждат такъв дори… най-близките му, мама и аз… Как е изтраел брат ми цели два дни, как се е борил със себе си – това той си го знае. Но вестта му за погребението на татко ни дойде като шок, като гръм от ясно небе.                    

Прибрах се в столичния ни апартамент и от този момент започна моята трагедия, мама като че ли по-леко, по-стоически понесе шока. Нахвърлих се с нокти и зъби върху брат ми, бях бясна, идеше ми да го удуша. И крещях като побъркана: „Как е възможно, защо си крил такава ужасна тайна!… Човек ли си, идиот ли си?… Само на теб ли беше баща?…

Независимо от неговото пропиване, той ми беше баща… роден баща, разбираш ли? Исках да се простя, да го погаля, да го погледна за сетен път в мъртвите очи!” От време на време, в паузите на моята  убийствена пледоария, имах и подкрепата на майка си. Брат ми само се потеше, преглъщаше, правеше опити да заговори, но ние с мама не му давахме възможност. Най-после млъкнахме в очакване на неговия глас, на неговата защита. Тогава  той не издържа. Наведе глава, за да прикрие сълзите си и каза, без да ни гледа с разпокъсани думи:

– Простете ми, майко и сестро! Съдете ме, щом сте убедени за моята вина!…  Не ви се обадих… да го видите, защото… защото баща ни нямаше нито лице за погалване, нито очи за гледане… Гризачите и мухите… Не исках такъв да го помните…

Чак тогава, отведнъж проумях, че не съм била права да го обиждам и съдя. И ми се видя в друг по-висок ръст, в друг образ, по-сломен от мене и от мама. Какво ли мъжество, какви ли усилия му коствало това мълчание, този товар – да поеме цялата семейна мъка и вина на гърба си!?

Майка ми поначало беше по-затворен, по-саможив, по-сдържан в емоциите си човек. Но смъртта на баща ми, макар, че бяха вече отскоро разделени, изглежда болезнено я засегна. Поболя се, залиня, отслабна  и  не мина дори година, когато тихо и кротко се поминала без залежаване. За щастие, обади ми се веднага  за смъртта й една съседка, с която всяка сутрин си пиели кафето на терасата, та бързо дотърчах и с брат ми организирахме нормално погребение…

И понеже момичето отново се разхълца, тежката пауза се оказа много дълга.

*

Тогава се изкуших да попитам:

– А брат ви… как?… Казахте, че от погребение се връщате…

– Брат ми… Не знам, каква орисия ни връхлетя щастливото семейство, в какво толкова сме сгрешили, но и той… внезапно починал във Франция, в  Марсилия, от  сърдечен удар… Добре, че имал застраховка, та фирмата  ми го  докара… в затворен ковчег, само лицето му се виждаше през малкото стъклено квадратче…  Аз нямам медицински познания, но на погребението  имаше двама лекари, от тях чух, че  фаталната трагедия на мама и брат ми… може би е тръгнала от ужасната смърт на баща ми… от стреса…

– Сигурно са били прави, чедо! – намеси се след тежка въздишка старата жена като се помъчи скришом да си избърше сълзите. – Но според мене… щото  по-дълго от вас съм живяла и  много  близки съм загробвала и вината може да е била някаква причина…

– Каква вина!? – сепна се  Момичето в черно. – За каква вина говориш, бабо?

– Ами-и… понеже не съм учена като тебе, ще ти го кажа  просто, по бабешки… Вината у човека може да бъде временна, срочна и по-продължителна… без давнвост, чак до гроба. Извинявай, но майка ти може да се е почувствала виновна за бързия развод, брат ти – затуй, че не ви е казал за смъртта…

– Момент! Чакай, замълчи, бабо! –  повдигна се от стола си момичето с разперени ръце: – Ти да не си… някаква неизвестна ясновидка, пророчица, гадателка?

– Какво говориш? Защо? – сепна се от внезапната словесна атака старата жена и поясни: – Нищо подобно! Освен Ванга и Вера Кочовска никакви други шарлатани не признавам! Казах го така… дойде ми отвътре, по съвест и размисъл. Извинявай, ако съм те засегнала…

– Не, не, бабо! – отвърна още по-развълнувано младата адвокатка и тихо, като че ли на себе си проговори: – Сигурно е било така, както казваш. Защото мама първа е получила добрата новина след  ревизията на фирмата, че баща ми бил напълно оправдан, след като бил обвинен в някаква далавера с милиони… ние нищо не знаехме.  А брат ми… о, Боже! Неговата сътрудничка, която е била два дни и две нощ във френската  болница, ми каза между другото, че брат ми… само за вината си бълнувал, че може би тя го  поразила с инфаркта! Но аз, в бъркотията около  погребението, не й обърнах никакво внимание… Едва сега… Но и аз ли, бабо… ще нося безсрочно вината към брат си?

– Не, дъще, успокой се! Каква вина можеш да имаш ти? Млада и хубава си… Трябва да живееш, да се бориш, да се мъчиш да промениш съдбата си. Но не с отчаяние, а с нормален живот, разбираш ли? Защото пустият му живот… за болни и здрави, за виновни и невинни, за живи и мъртви, продължава такъв, какъвто е…

***

Като неволен, мълчалив слушател на тази  тъжна история, нямаше как да се намеся и какво повече да кажа. Останах впечатлен не само от ужасната трагедия в  семейството на  Момичето в черно, но и от тази невзрачна, обикновена старица, която по своему изрече  накрая доста мъдри слова за „невинните” вини, които понякога безмилостно погубват човека.

Планимир Петров

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.