ВИРТУАЛНИ ПЪТЕПИСИ – поезия от Рени Васева

ПАРИЖ

1_______
Две сърца от Париж,
солничката е красива,
бяло-черното днес
се превръща в сиво,
а Париж в този дъжд
е молитвено-катедрален,
цветна картичка от познат,
заминал отдавна.

Две сърца от Париж,
солничката е банална,
блудкав израз на нечия
мисъл посредствена.
Ах, Париж! С букинистите
и оня художник,
с булевардната есен
на Шанз-Елизе.

Две сърца от Париж,
Нотр Дам ме изгаря,
Жана д’ Арк е отдавна
скитница стара,
пие с нас капучино
в кафенето на ъгъла
и заспива щастливо
под моста с дъжда…

2_______
Този Париж под мостовете
кални на Сена,
мине, не мине, и застава
пред мене оголен.
Твоят спомен за лодките
и невръстната проститутка,
върбите, заплакали
преди толкова време,
с години косите им,
тъжно провесени,
вятърът ги разресва…
Под твоя мост
реката завихря трупа
на едно младо момиче,
дето ухаеше на лавандула,
дето все се заричаше,
че може да литне,
само да му стигнат мечтите
и да знае,
че крилете Икарови
все още стоят
във музея на Лувър,
а нощем някой ги слага
на раменете си.
Този Париж под мостовете
кални на Сена
и зиме, и лете тъгува за мене,
тъгува за мене…

3_______
Този Париж,
за който чета в писмата…
Ти отчаяно се събуждаш,
а в утрото той ще протегне
спасителна длан,
тази простичка нужда
на чувството да си сам –
не къде да е, а в Париж.

Бреговете на Сена
са хлъзгави,
джипиесът – излишен,
аз сама ще намеря
квартала
на зрелите вишни,
там, на тихата улица,
облепена в зелено,
сякаш гланцово блокче
съм рязала, сякаш
в детска рисунка
съм влязла…

4_______
Ще поседна наужким
на тази пейка
сред розите,
отново е утрин,
отново събуждам
най-вече очите,
ръцете, усмивката,
ти ми пращаш
по месинджър
своето селфи.

Съвсем си сериозен,
изправен пред Нотр Дам,
протегнал ръка,
а отгоре те гледа
поредният демон,
езика изплезил
към града, който може
сред плача да се смее.

Ще мина край тебе
някак инкогнито,
съвсем незначителна
и тихо-тихо,
а ти си щастлив
да откриваш у себе си
само огнени бури
и страстно изригване.

Искам мойта базилика
там, на хълма Монмартър,
след дъжда да ме вика
по-хубава, бяла,
там да срещам очите ти,
там да плаче сърцето,
после бавно да слизаме
по ленивите камъни
в някой слънчев следобед,
а ти да ми казваш
още днес да остана,
още днес да остана…

ЛОНДОН

1____
И е странно,
градът ме посреща
с лица в шоколадово
и канела,
с нанизани броеници
от къщи,
прегърнати
в мълчаливото пладне,
покръстили
в мътната Темза
годините
на своята младост.

Врати
в червено и синьо
и улични дворчета,
скрили
копнежа ми
да премина
през всяко едно
от тях.
Тези лондонски
крехки принцеси
ме посрещат
със сълзи и смях,
приютяват,
макар и за кратко,
всички рани
на нашите стъпки,
всички пролети,
рано напъпили…

2_____
На тази снимка
Лондон е в червено –
от телефонната кабина,
през аления залез
над реката
до двуетажния
невидим автобус.

И ти не знаеш даже
да се смееш ли,
или пък да заплачеш,
невинен, побледнял
и все тъй рус…

3______
Графитите
и спалните чували,
направо върху мраморния под,
подземното метро
е приласкало
телата на бездомните,
а бог не чува,
вероятно е угрижен
за някой, дето и това
си няма.

Връхлита ни мотрисата,
така е тясно тук,
но ние с теб стоим,
повдигнати на пръсти
от нетърпение
да се качим
на влака на мечтите си
а вероятно –
двама да възкръснем.
Пристъпвам само аз,
ти се оказваш
зрителна измама.

4_____
Почти като у Смирненски,
( но не в Берлин, а в Лондон)
над малката градинка
разпускаше коси
една дъждовна вечер,
измокрена, любовна,
лицето й – мастилено,
но вече е във треска,
навярно е настинала
и зъбите й тракат,
тя се увива в шала си,
а ние с тебе чуваме
заглъхването
на линейката,
отнесла състраданието
на спомена,
жалейката, залепена
на пътната врата.

5_____
Над Тауър е нощ,
мъглата се провира
под мостовете,
извива безсърдечно
сиво змийско тяло,
гърчи се и задушава
новородените звезди.
Ти ме придърпваш
да вървим
в средата сме на моста,
но аз съм ослепяла вече,
завръщането се отменя,
през девет планини
далече сме от царството
на мамината торта
от бисквити с крем
в неделя.

6______
Пак мостове и крепости,
гълчава…
Дъждът попива
в утрото
и приласкава
в студената си пазва
часовете и минутите.
Аз обещавам
часовника да купя,
нали ми го показа вчера,
ще си го сложа
в джоба
и ще тиктакам с него
по пътя, ще отмервам
самотните ни крачки…

До оная могила
в здрача,
до ония дървени
кръстове,
над които само вятърът
плаче.

© Рени Васева