ВОЙНА ИЛИ СЛЪНЧЕВАТА ПИТКА – Рени Васева

ВОЙНА ИЛИ СЛЪНЧЕВАТА ПИТКА – поезия на Рени Васева

УБИВАНЕ НА ЛУНА

Самотни небеса с една луна
като тампонче за изчистване на грим,
безгримни небеса – най-равнодушното
послание на боговете.
А нашите лица са в мълчаливо бдение
по храмовете на социалните тържища,
по тях се стичат шарени бои на маски:
шамани, клоуни, артисти, политици,
екранни журналисти, вип персони…
Чертите на лицата са изгубени,
те безвъзвратно се оттичат във канавките
на отегчителното безразличие.

А някъде войната пак търгува
с най-скъпите билети
за своето елитно представление.
Един безумен режисьор
продава на световните пазари реалити,
което ще убие в небесата
самотната луна като тампонче
за изчистване на грим.
По стария си обичай пред толкова монитори
ще се напсуваме и ще заспим.

ХИЩНИК

Една война с походката на хищник
се измъква изпод брезента
на войнишката палатка,
измъква се изпод историята,
прекрачва най-дебелите й томове
и ето я – във моя дом, на тихата ми улица,
сред храма на най-милите ми спомени,
облизва светотатствено небето…
(Така написа някакъв поет,
а после беше удушен със тел.)
Отново оглушали, боговете си поделят
небесни пасбища, градини, звезден рай,
а за децата ни коректно са предвидили
градче, квартал и улица под яростен обстрел.
Варим обяда си на детската площадка,
взривена днес от някой рус Альоша,
събираме дъжда в легени…
Все още си делим живота –
залъче за мене, глътчица за тебе…

ВОЙНА В ТЕЛЕВИЗОРА

Войната уж си беше в телевизора,
а месеци се трупаха
на времето във старата пералня.
Въртеше центрофугата, изплакваше,
а после паметта ни просваше прането да изсъхне.
Личаха си все още петната от кръвта,
но общо взето, на слънцето те постепенно избеляваха,
прахът дезинфекцираше на ужасите спомена
и ето че войната, стерилна и надомна,
бе станала приемлива, бе станала привична,
бе просто измерение за нашето безразличие…

ВИКА НА УКРАИНСКАТА МАЙКА

Познахме лика на войната
от старите филми,
където накрая героят
(добрият герой, идеологически верният)
неизменно загиваше,
а живите носеха
цвете за белия мрамор,
а мраморът не смущаваше
нашия приемлив покой,
защото блестеше звезда
най-отгоре, а смъртта
беше даже красива
в името на някаква слава
и благодарна родина.

Войната, която видяхме
във вика на украинската майка
бе потресна, уродлива
до повръщане, неудачен вариант
на картина от Мунк,
но войната се оглеждаше в нея,
разпознаваше се и триумфираше
по детски площадки и сгради,
по площадите на белите гълъби.

Останаха за музеите
старите филми
с танкистите, кучето,
черно-белите снимки на войници,
получили орден за храброст.
Толкова много наивници!
Отказваме да участваме
в победните ви паради…

СЛЪНЧЕВАТА ПИТКА

Слънцето търкулна своята питка житена,
а войната яростно хукна да я гони –
и ръмжаха вълците, мечките, лисиците,
виеха хиените, взривовете яростно
чупеха небето, разкъсваха го жадно
на хиляди парчета…
А градът се криеше в шупналата пролет,
слънчевата питка търсеше подслон
през комини, покриви, през антени, щори,
в рухналите сгради, в тесните укрития…
Догоря огнището, въглените пукаха,
а пещта изстина под петите нощни,
седнала на прага ни, слънчевата питка
сънищата хранеше… И една молитва.

ДИКТАТОРЪТ

“ Смъртта е занимание самотно“
Рей Бредбъри

Смъртта по чехли
и домашен пенюар
се приюти в прегръдката
на алчния диктатор.
Такава самота изпита,
не е истина,
разплискана, депресията
подлюти във мрака
най-фините усещания в нея…
Протегнала към маската лице
три костеливи пръста,
смъртта се бе уплашила.
И се прекръсти.

ДОБРО УТРО

На терасата моите мушката
почервеняха от срам тази пролет,
две юнашки врабчета все така наминаваха,
с бръснещ полет помирисваха смело цветята,
чуруликаха жизнелюбиво,
на съседите котката свиваше малко наляво
и се промъкваше нехайна, лукава,
мъркаше песничка
вероятно за своята пролет,
за птиците, за града ни сред прах
и сред кабели…
Аз стоях на терасата си с кафето
и поглеждах към светофара,
щастлив в тишината…
Още десет минути покой,
после следваше воя на клаксони.
От телевизора в стаята
се чуха сирени.
„Добро утро…“ каза войната.

СРАМ

Кафето нагарча,
тази сутрин извадих черните чаши,
имам две, най-отдолу във шкафа.
Тишината в квартала май е измамна,
потъваме в глухото, в нямото, в сляпото.

Две жени от Украйна (съседите казаха)
стояха на улицата и чакаха някого,
не викаха, не крещяха, но аз сякаш ги чувах
и виждах лицата им, побелели от зимата.

Съседът ругаеше (и тези са „навлеци“)
как държавата давала…
пък после нищо не давала…
Кафето нагарча,
аз не слушам съседите,
гледам тези жени с тези бледи лица
и я виждам войната как наднича в очите им,
как скрипти между зъбите –
черна чаша, взривена в едно ранно утро.

Зад гърба на жените децата играят,
смях се сипе по сградите,
тишината измамна в квартала отстъпва, руква слънце,
съседът се скрива в своята хралупа.
Черни чаши сияят на масата в кухнята,
плисва слънчево вино.
Допивам кафето.

ВОЙНА

Перо от птица, ангел небесен….
Война събира хляба в полето,
а аз сънувам на многая лета,
камбанен звън, черковно смирение.

Перо от птица, ангел небесен…
Ухаят в мрака райски селения,
война прегази днес лунапарка,
клоунът плаче, огледалата криви
показват войната странно красива.

Влакче на ужаса затрепера уплашено,
войната седна уж само за малко.
Перо от птица, ангел небесен,
раят заплака от една детска песен…

*

Войната прожектира своите филми
на фона на безбожното небе.
Изчезват цветовете, почернява камъкът,
в руините стърчат на арматурата
безименните кости. Войната е внезапна
като гост, нахлул със кървави ръце
във детска стая, където сме приспали току-що
с вълшебните си приказки детето.
Войната го изтръгва от съня
и то пораства само за минути.
На сутринта се взираме в очите му –
от приказката няма и следа.

*

Градушка обрули нивите слънчогледови,
почерняха отчаяните стърнища,
скри се слънцето – уж да не гледа,
а всъщност – горко да си поплаче.

*

Войната пожали само плашилото,
остави го легнало в пепелището,
остави му спомена за зрялата нива,
спомен за роден дом и могила…

Рени Васева

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *