ВСИЧКО И НИЩО – Борис Цветанов

ВСИЧКО И НИЩО – криминален разказ на Борис Цветанов

– Ела веднага – чух по телефона.

Беше Ани и щом беше толкова пестелива на думи, значеше, че друго не може да каже, а аз трябваше да тръгвам.

Отместих от коленете си мъркащият Емил, който разбра, че ще има голяма скука и ме изгледа ме като руски мужик на когото са му изпили водката (израз на мой приятел писател).

Не ми се излизаше, беше около 13 часа, но щом Ани, знаете я – журналистката, на която от години разказвах истории от кухнята на полицията, докато системата не ме изхвърли, от които създаваше сензации, ме търсеше, не можеше да ей така за нищо.

Иначе, мисля, вече съм един уморен боен кон след толкова битки с лошите, срещу перманентните болки на добрите. Уморен съм, защото след връщането на надеждите и мечтите, след което както при матрьошките, само че обратно – при победа над злото, следваше похлупване с още по-обемно зло.

Уморих се да бъда боец, да воювам и печеля невероятни победи, но е така, иначе не бих оцелял…

* * *

Пред блока на Ани имаше три полицейски коли. Тя ме чакаше на входа.

Тръгнахме по стъпалата, беше четириетажна сграда, нямаше асансьор, интуитивно разбрах, че ме води към таванската стая, иначе живееше на първия етаж.

-Соколаря е убит – бяха първите й уми.

Соколаря беше художник, живееше под наем в таванската й стая.

-И е ясно кой…

-Тогава полицията има всичко -отвърнах, колкото да си кажа приказката.

-Всичко и нищо.

-Това за загадъчност ли го казваш?

-Убила го една жена, която всяка сряда и събота идва да му позира. Има портрета й на статива… Не казвай „всичко“, защото е нищо…Портретът си има всичко по голото тяло, включително подсказан, загатнат, но присъстващ факторът делта…

-Факторът делта ?

-На ударен ли се правиш?!… Триъгълник му викат още, Венерин хълм…

-Ъхъ…

-Та има всичко , но няма лице това тяло…Така че всъщност нищо…

-Но ти си я виждала.

-Разбира се, даже и днес… Но я ми кажи как ще я позная в лице. Маска против ковида, очила леко оцветени, над очилата шапка… Всяка сряда и събота по обяд, обикновено по час позираше, но днес стоя 10-15 минути…И я видях по улицата да си заминава с една огромна чанта, като тия, дето циганките разнасят одеяла и не знам какво…Беше облечена както обикновено – светлосиня горна дреха и тъмни дънки…

Бяхме вече пред вратата на таванската светая светих на Соколарев. Бяха покрили тялото с чаршаф. От няколкото полицаи се отдели старият ми приятел инспектор  от Дирекцията Боян Драганов, усмихна се всепрощаващо:

-Трябваше да се досетя, щом Ани е хазяйката, тя ще си викне Шерлок…Който ще ми отреди ролята на доктор Уотсън.

-На Лестрейт – поправих го.

Подадохме си ръце.

-Подготвял си е статива…ето я дамата без камелиите и без глава…Която го гръмнала, застанала зад гърба му. Направо от упор…Не е усетил нищо…

Оглеждах ателието. Като всяко ателие на самотен художник. Познавах го съвсем бегло, просто като наемател на Ани. Рамки, разхвърляни платна , скицници, кутии бои, четки, друг статив, значително по голям, нищо по него…. Кушетка с книги и вестници по нея…

Боян услужливо отметна чаршафа. Труп на мъж на средна възраст, престилка на художник със следи от бои във всички цветове на дъгата, от джобовете на която стърчаха четки, моливи…

-Все пак в десния  джоб намерихме нещо … може би следа, може би не…

Боян отвори чантата си и ми подаде найлонов плик с няколко чисто бели картончета, по които имаше щриховано лице на жена…

-Може да е липсващият детайл – допълни Боян. – Чувал съм, че Владимир Димитров-Майстора като си рисувал на платното мадоните, тайничко си щрихирал и лицата, после им ги подарявал… Така че, може би сме в по-добро положение от при „Конникът без глава“… Еееех, какви книги четяхме в нашето детство… А сега…

Бях извадил смартфона,  под ироничния поглед на Боян направих снимки на жената от платното на статива, после на най-горното от картончета…

-Момчета, нека полицаите си вършат работата, да слезем долу да пием по кафе – каза Ани и безапелационно подсказа да я последваме.

* * *

-Какво ще пиете ? – запита Ани като седнахме край масичката.

-Нали кафе – сви рамене Боян.

-Стига де… В България сме, тук като те поканят на кафе се пие всичко друго, но не и само кафе.

-На работа съм – вметна инспекторът.

-Ха-ха, от кога ченгетата не пият по време на работа ?

И сложи бутилка марково уиски на масата:

-Това ми е от Соколаря…

-Печелеше много, а ? – запита Боян. – Не видях картини в ателието… може би продава доста?

-По-скоро хич…

-Ама марково уиски…

-Понякока му падаха , не от небето, големи пари. Нали го знаете новия хайлайф…Умира си да сложи в хол, в гостната я Рембранд, я Рафаело…И да се бие в гърдите: „Оригинал! Знаете ли каква бала мангизи съм броил…“ И ония гледат стреснати, някой по-грамотен, ако пита „Ама Лувъра…“, те други музеи не знаят, нашият махва презрително „Онова там са копия“…

-Ония толкова ли са тъпи?

-О, Боже… Ето ти виц. Двама олигарси си приказват: „Джо Байдън подарил на Путин Линкълн Корпорейшън… С пет врати. А Путин му подарил Рембранд оригинал.“ – казал единият. Другият се позамислил и пита: „А Рембранд с колко врати е?“… Та Соколаря, разбира се тайно, аз знам като хазяйката, никой друг, освен поръчителя олигарх или плутократ, получаваше такива поръчки… В дни на отчет, взел сума ти пари Соколаря ме затрупваше с подаръци. Кухнята ми е изцяло нова, бяла техника, от него е… Иначе не ламтеше. Аз не искам, казваше, много пари. Искам достатъчно… Рядко продаваше някоя своя картина. И в изложби не участваше. Веднъж даде две картини в една галерия, мисля „Традиция“, на една жена, художничка и тя, но никой не купил негова картина, много тежко го изживя…

-Значи, може да приемем, че вчера е получил големи пари за някое копие… Имаше друг статив в ателието, по-голям и нищо на него. Ти не знаеш ли нещо -това бях аз.   

Ани се замисли.

-Той си падаше понякога по големите изненади.. Аз от два три месеца не съм ходила горе…

-Разкажи пак за жената без лице…

Всъщност защо е без лице?

Беше въпрос на Боян към мене.

-Елементарно, Уотсън – отвърнах в духа на въпроса. – Друга поръчка… Моделът си е модел, а лицето няма да има нищо общо с него. И като се сложи върху тялото поръчано лице…

-Изнудване?

-Натам отива работата…

Май като далечна камбанка нещо звънна в ума ми. Извадих смартфона. Показа се щриховано лице на млада жена. Поднесох го на Боян.

-Прав си като каза, че може да е следа… Виж зад лицето на жената… Това не е ли пилон в бар ?

-Май да, но може и да ти е богата фантазията, някакъв щрих…  художникът е правил скиците в ателието си…

Свих рамене. Обърнах се към Ани:

-Ходеше ли по барове?

-Рядко…И мисля само в един… На „Цар Борис трети“, „Хонолулу“…

-Знам го… Хайде, Лестрейт…

-Да бе… Баш по пладне. Само нас чакат…

-Е, ще минем първо през галерията… Там може нещо да се допълни… Къде е тази… „Традиция“?

-На „Московска“ – отвърна Ани.

* * *

Надписът „Традиция“ беше елегантен. Под него и името на собственичката Валентина Бачийска. Вратата пред нас се отвори, жена с приветливо лице, строго сако, вратовръзка, черна пола, не особено високи токчета разтвори ръце:

-Заповядайте, господа…

Боян поднесе към лицето й картата:

-Полиция, госпожо.

Лицето й не трепна. Само кимна да влезем. Галерия като галерия. Картини, картини… Маса с книга за впечатления…  Друга масичка с меки фотьойли около нея. Седнахме. Беше се появила жена, на която галеристката каза да донесе „каквото трябва“.

-Лукът ли съм сгазила? – въпросът беше към мен.

Кимнах с глава към Боян:

-Той е полицията.

Инспекторът се засмя:

-А той е по-опасният… Шерлок Холмс е той. Не, не сте спазили лука, госпожо, тук сме за консултация…

Помощничката или каквато и да беше, поднесе чашки уиски и димящи кафета, отдалечи се.

Боян се вгледа с невиждащ поглед в галеристката:

-Убит е Соколарев…

-О, Боже – сподавено изрече Бачийска – така си остана с ръка протегната към чашката. – Хора, чакайте, какво говорите… Боже, Соколаря…

Взе уискито и го изпи на мига. Очите й светнаха.

-Какво е станало…

– Рисувал е жена… голо тяло…

Предполагаме, че моделът е пристигнал и докато художникът е подготвял статива и платното… жената му е пратила „девят грама в сердце“…

-Господи…Чакайте, не мога да дойда на себе си…Така, както ми разказвате, вие знаете …поне лицето й…

Поднесох смартфона с картината на голото тяло. Жената кимна.

-Та за консултация… Това, мислим си, не е обичайно. Без лице…

– Естествено, не е обичайно, но… понякога се случва… Стават такива работи… с цел изнудване… Не, не… Соколаря не беше…

-Художник на поръчки? – запитах.

-Именно.

-Ние чухме друго – Боян отпи кафе. – Рисувал е… как е термина по вашему –копия на световни художници, които разни новобогаташи ги представят за ориги-нали да се репчат…

-Тия работи наистина се случват, но се правят на четири очи… Лично аз не познавам такива художници, за някои бих допуснала, но не и за Соколарев. Боже, Соколаря, та той…

-Защо.

-Никога не ламтеше за пари… А за такива поръчки даваха много…

-В ателието му не намерихме картини. Това говори ли ви нещо?

-Не зная… Може да е дал всичко на дъщеря си… Той има син и дъщеря, синът му е в Германия, нямат се със сестра си, тя пък се няма с майка си… Нещастна работа е неговата… Мисля, живее някъде под наем… Той не е… не бе по изложбите. Веднъж даде две картини, никой не купи от тях, беше се отчаял… Рисуваше илюстрации в детски книги… Нека мине време ще видя дъщеря му… Може би от това нещастие някои журналисти ще направят сензация… Току-виж, взели да се търсят негови картини… Да помогна на жената. Ако съм права, де…

Боян се изправи:

-Ние ще тръгваме…

Станах. Бачийска също. Въздъхна, изпращайки ни:

-Ще затворя… Трябва да дойда на себе си.

* * *

-Да вървим – каза Боян и доизпи бирата. – Ако наистина от ония скици има вярна следа, ще трябва да свалим натривка за остатъци от барут, а убийството е станало към 12 часа, така че след осем-девет ще гоним Михаля…

Станах, напуснахме кафенето, дето изкарахме на спомени и бира близо час.

* * *

Бар като бар. Полумрак, разкъсван от разноцветни светлини, малко по-светли около пилоните и вече светло на бара. Приближихме, като хвърлих едно око да видя биячите. Щото обикновено като влизам в подобни небогуудобни заведения , все си имах работа с  тях.

Седнахме срещу бармана.

Той ни изгледа подозрително, както би изгледал всичко непознато.

-Мляко – казах. – Две чаши прясно мляко.

-Току що свърши – отвърна барманът.

Хареса ми, имаше чувство за хумор.

-Дай две бири.

Докато ни наливаше в чашите, показах му щрихираното лице на жената от картончетата на Соколарев.

Барманът завъртя отрицателно глава:

-Сбъркали сте адреса, господа…Не сме справочно бюро.

С периферното зрение видях биячите от четирите краища на бара как се заклатушкаха към нас. Яки и дебеловрати. Двете момичета от масата до бара също ги видяха и мигом станаха, вземайки си чашките.

Кимнах на Боян:

-Седни там… Аз съм по приказките с такива.

Седнах в момента, в който четиримата ме заклещиха.

Единият погледна бармана:

-Тия ми миришат на ченгеджийница, какъв го търсят?

-Абе, човеко му се ще да си слага чене – демонстрира остроумие другият и четиримата се ухилиха доволни.

Не казах нищо, взех си чашата с бира, която мигом изхвърча от ръката ми.

Остроумният замахна, но не знаеше с кого си има работа. Стегнах в желязна хватка китката му, отделих палеца, натиснах – нищо работа, но много болезнено, ритнах го в слабините и го пуснах да се търкаля.

Вторият налетя, юмрукът ми потъна в муцуната му, чу се нещо като шум от каменотрошачка, някой наистина щеше да си слага чене. Третият измъкна бухалка, детска игра да му я взема, хванах я от двата края, тряснах я в плота на бара и на две строшена я хвърлих в лицето му.

В това време барманът бе изскочил пред нас, застана до мене:

-Стига вече… Ония си подвиха опашките и изчезнаха.

Сред настъпилата необикновена за бар тишина барманът кимна към пилоните:

-Маргарита се казва… Марго.

Приличаше си.

Тръгнах към нея. По тялото й имаше само нещо като сутиен и прашки.

Боян ме последва.

-Полиция – каза. – Ще се наложи да поговорим…

-Арестувана ли съм?

-Защо? – направи се на изненадан инспекторът. – Трябва ли да има защо?

-Не, но полиция и арест са две страни на една монета…

-Облечете се.

Боян понечи да тръгне след нея, но тя така го погледна, че наведе глава.

-Няма да избягам…Няма защо.

* * *

Настаних Маргарита на предната седалка, Боян включи двигателя.

-Не ми отговорихте, задържана ли съм.

-Запитахте – арестувана ли сте.

-Има ли разлика?

-Струва ми се че речникът ви не е на момиче от пилон…

-Не съм само на пилон…

-Е, да кажем момиче от бар.

-Смятате, че момичетата там са от калъпа блондинки от вицовете?… Знам, че почти всички така мислят, да не навлизам в подробностите… Но не е вярно… Повечето си имат висше… Моето е философия.

-А дисертацията ви за какво е? –

Боян продължаваше да поддържа огъня.

-За Вебер… ако сте чували такова име.

-Аз, естествено – не… Колегата е по енциклопедиите… Аз съм лошото ченге, той е доброто. Ама той е по-опасния, че е Холмс… В пълният смисъл на думата, понякога е частен детектив… Е, стигнахме.

След малко в кабинета Боян вдигна телефона:

-Ленче, вземи джаджите, трябва да вземем едни натривки…

Маргарита въздъхна:

-Може да не си правите труда, ако не го изисква протокола, разбира се… Стреляла съм с оръжие преди няколко часа…

-Охо! Остава да кажете и  по кого.

– Не по кого, а по какво… По мишени, инспектор Лестрейт… Поддържам си фор-мата. Аз съм бивша състезателка по стрелба. Имам сребро, но мога да имам и злат-ния медал.

Влезе Ленчето, свърши си работата,

Боян продължи:

-Много странно момиче сте – философия, Вебер, шампионка по стрелба… и бар.

Маргарита въздъхна:

-Хайде да сложим картите на масата. Знаете ли колко мога да изкарвам на месец с моята философия ? А на пилона вземам колкото цял екип от професори… Майка ми е много болна, господа… На болница не мога да разчитам. Не само за фантастичните цени на лекарствата. Сега в България се заболява само от ковид… Затова съм там… И да знам, арестувана ли съм, при това заподозряна в убийство, щом е така, искам си адвоката, искам си правото на един телефонен разговор. От тук нататък ще мълча… Онова „имате право да мълчите“, защо не го взехте от американците, нали са ви новите братушки?

-Видели са ви с една огромна чанта..

-Одеяло… за майка ми… Тя живее в квартал в Перник, утре сутринта щях да й го отнеса… В квартирата ми е… Какво става с телефона?

-И това ще стане, още не сме стигнали до официалната част.

-Познавате ли художник на име Андрея Соколарев?

-Не… Него ли съм застреляла? А защо?… Само не ме засичайте, че тук въпроси задавате само вие… Това ще е за официалната част.

-Всичко е против вас, момиче…След малко ще напиша доклада, съдията ще подпише мигновено заповед за задържане под стража… И да сте наясно, ето: всяка сряда и събота, вие сте позирали на художника Андрея Соколарев… по около час… Калояне, покажи , – поднесох смартфона със снимката на голото тяло. – Мисля, че сте вие…

-Много общо би било прието… Няма лице…

-Соколарев обаче ви е скицирал… тайно.

Показах другата снимка.

Маргарита пребледня. Мисля, че загря какво става.

Боян продължи:

-Днес обаче сте престояли десетина минути само… Колкото да го гръмнете в гръб, да вземете получена от него снощи или тази заран голяма сума пари, които художникът е получил от някакъв поръчител, копие на картина на световно известен художник, вие сте знаели това, няма начин да не сте видяли върху какво работи на другият статив…Чакали сте да бъде купено въпросното копие, след това в голямата чанта сте натъпкали и негови картини, може и от тях да падне нещо…

Очите на Маргарита се бяха разширили, най-обърканите очи в света… но беше наясно, че хватката беше мъртва.

-И по този начин – каза, навеждайки глава, – реших всички проблеми: пари за болната ми майка, слагане кръст на мръсната работа в бара…

-Да – кимна тъжно Боян.-Искрено казано, не ми се иска… Много интелигентна жена сте – натърти на „жена“ до сега я наричаше момиче…-Вероятно при обиска няма да намерим картини на Соколарев, нито пък светлосива връхна дреха, доста умна сте, за да оставите елементарни улики… Всичко сте предвидили, само не, че тайно ви е скицирал… Признавам си, това беше единствената следа…без нея нямаше да стигнем до вас. И не сте недогледали нещата…Не е могло да знаете. Може би е искал да ви изненада… Художниците си имат разни навици необясними.

-Искам да ползвам правото си на телефон. За позвъняване на адвоката си.

Боян се усмихна:

-Дори и в това отношение, интелигенцията си е интелигенция… Имате си адвокат… Ще имате телефон.

Боян стана. Маргарита също.

Беше дошъл моят ред.

-Бояне, – казах, – остави ни за минута.

Приятелят ми се усмихна всепрощаващо. Излезе.

-Седни, момиче – обърнах се към Маргарита на ти.

Седна.

В погледа й проблясна надежда.

Наистина беше много умна млада жена.

-Сега ще има продължение „а ла Шерлок Холмс“ – леко се усмихна, стана ми приятно, – но при тия железни улики ?

-Знам, че не си убийцата… Знам и кой е… Пъклен план, Маргарита, много добре изпипан… Но си има закон в нашата работа: „следи остават винаги“… Спокойно иди в килията си, няма нужда от телефон, искаш да успокоиш майка си, недей…ще я разтревожиш…Само след час-два ще си в квартирата си.

Очите й плувнаха в сълзи.

-Благодаря…

-Хайде да вървим, ти в килията, аз при убиеца…

* * *

В галерията нямаше никакви посетители.

Валентина Бачийска дремеше на един от фотьойлите. Като ме видя стана, тръгна към мен.

-Заповядайте, седнете, нещо за пиене… допълнителна консултация сигурно?

Сложих на лицето си безразличния образ.

-Не…

Не седнах, а се тръшнах във фотьойла.

Беше разбрала всичко. Беше неочаквано, но го разбра… И тя бе доста интелигентна.

-Да, госпожа Бачийска… Аз съм бледият ездач, четвъртият конник на Апокалипсиса… и водя адът след мен.

-Може ли да пийна нещо… Може да ми е за дълго, може за последно.

Кимнах. Появи се помощничката й, Бачийска въздъхна:

-Цялата бутилка…

Оставих я да обърне на екс чашката, аз бръкнах в сакото извадих плоската и на свой ред отпих. От моето си. Предстоеше тъжната част.

Погледна ме с объркани от уискито очи:

-Как разбрахте?

-Всичко сте преценили безпогрешно. Жертва, която да поеме и препокрие всички улики… Поднесли сте ги по всички правила на заблудата… Нарисували сте в щрихи момичето Маргарита от бара. Знаели сте за „Хонолулу“ и направо е било добре дошло, че Соколарев е ходил само в този бар… Ами направо късмет. Щрихирали сте образа… Състезателка по стрелба. Следи от барут… Малко сте пресилили нещата, като сте сложили зад гърба на момичето щрих, посочва пилон на бар… За по-сигурно според вас. Нямате кой знае какво добро мнение за детективите… Не е било нужно. Защото не е само това. Художниците цапат всичко, до което се докосват с бои… А тия картони със скици бяха като нови…

Бачийска си наля. Изчаках я да обърне чашата.

-Но не е само това… Вие сте традиционалистка, галерията сте кръстили така, самата вие се обличате традиционно – сако, пола…

Извадих плоската, отпих. Това, което предстоеше да кажа, ме затрудняваше.

-Та традиционалистките, така си мисля, си оставят на мира, не насилват една особена част от тялото, докато за момиче на пилон там всичко трябва да е обръснато… Не сте обърнали внимание, може най-вероятно да не сте и гледали платното с  голо тяло, за което сте казали на Соколарев, че някой го е поръчал, а лице ще се даде допълнително, вероятно снимка… А той там, макар и загатнато само… е… оставил факторът делта… Обърнатата буква делта от древногръцката азбука…

Вече не ме слушаше.

Беше рухнала.

Наля си пак, макар по-малко. Все още се владееше.

Позвъних на Боян.

Чакаше.

-Вземи Маргарита и елате в галерията, ще ми оставиш момичето и ще откараш убийцата където трябва.

-Мисля, не са толкова големи грешките ми, просто лош късмет да попадна не необикновено за българските стандарти ченге…

Нищо не казах.

Нямаше смисъл.

* * *

-Боже, не знам как да ви благодаря… Господ да ви благослови… О, Боже, името ви не зная дори, господин Холмс.

-Калоян Странски, бивше ченге, прякор Софийското куче.

Вдигнах ръка на минаващото такси.

Маргарита ме гледаше учудено, докато я настанявах на предната седалка.

-Ще се видим, ще намина към бара някоя вечер… Може да помислим за друга работа… Сега си уморена. Аз също…

Таксито потегли, аз се повлякох към самотната си гарсониера… Наистина бях уморен… И до кога щях да се боря със злото? Карма ли беше!

Борис Цветанов

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.