СЛЕД ПРЕГОРЯЛОТО – ВЪЗРАЖДАНЕ – стихотворения от Тодор Билчев

СЪБУДЕНО ЛЯТО

Сякаш лимонено резенче,
грее отгоре месец над нас.
Майка изгубило еленче
блее и плаче с най-тъжен глас.

Вечер пристъпва. Светулкова.
Морни тела върху тревата
звуци попиват. Гъдулкови.
Слизат ангели на земята.

Милва вятър брестово клонче,
сякаш гали го самодива.
Младо, необяздено конче,
вей сред поле огнена грива.

И е кораб, сякаш, липата,
плуващ сред дунавските жита.
Пада лунен прах по лицата.
Лятна вечер заспива в нощта.

Утро теменужно се буди.
Жарък, пристъпва летният ден.
Ти ли, вълшебнице, събуди
спящата дълго обич у мен?

ЛУННАТА ПТИЧА СОНАТА

Със криле, разперени в небето,
гълъбка кръжи ни над главите.
Влюбен поглед рее над полето,
гълъба си дири в равнините.

Но във висините, там, над нея,
нещо със криле комай ѝ маха.
Черна точка трепкащо чернее.
Гълъба крилете ѝ познаха.

И отвърна поглед от земята.
Гълъбката литна из Безкрая.
Снощи двете птици от Луната,
дето пяха, те ли са? Не зная…

НЕЖНА ДРАМА

Човек се ражда сам. И сам умира.
Но във живота все вървят по двама.
Къде и как самите се намират,
не знам. Но сам да си е нежна драма.

И не, че тя при двамата я няма.
И не, че сам не можеш да живееш.
Но сам да си е празнота голяма.
Макар, че с друг ти също ще изтлееш.

Да бъдеш сам или пък да не бъдеш?!
Въпрос такъв и Хамлет си задава.
Ти сам да си или да се развъдиш –
единствено душа и Бог решават!

Тодор Билчев