ГАРИТЕ НА НАШИЯ ЖИВОТ – Венелин Терзиев

ГАРИТЕ НА НАШИЯ ЖИВОТ – размисли на проф. д. н. Венелин Терзиев върху поезията на Тони Теллалов

Препускаме по криволиците на пътя, които очертават нашия живот, и очаквано или неочаквано за самите нас се натъкваме на малките междинни гари. Поспираме за малко, уж да поемем дъх, но често вместо с чист въздух, гърдите ни се изпълват с тежък дим, по-лош и от цигарения. Затискат ни задушливи мисли и пари и, щем не щем, се замисляме за онази останала някъде напред в живота ни начална гара, или може би за неизвестно къде намиращата се крайна такава.

И се вслушваме в света около нас, за да дочуем свистенето от летящите колела на бързия влак.
Пустият му бърз влак, на който толкова искахме да се качим… Все спира на неподходящото мрачно място. Ах, тези малки междинни гари – как не намерихме време и сили да ги почистим от полепналата по стените и дори във въздуха мръсотия и да не допускаме тя да ни задушава, заглушава и залива.

И този претъпкан и пълен с хора влак. Не трябваше ли вече да сме пристигнали на онази прекрасна, голяма и чиста гара? Защо ли тя все така не се показва пред нас? Или пък очакващите там посрещачи са изгубили вече търпение и са си тръгнали? Дали релсите са се поизхабили или пък локомотивът е поостарял – съвсем не е ясно. Но ние все така пътуваме незнайно накъде. Затова си казваме често: „Какво пък, ще чакаме и ще стигнем своята гара – малка или голяма, но нашата си.

А тя винаги се оказа междинна, защото пътуването ни никога не спира.

На някаква междинна гара
по скътаните лудници в очите ти
по пустите им притъмнели паркове
разбирам колко си сама и беззащитна
ръкавът ти съдран и мръсен
е твойто бяло знаме всъщност
страдание си и надежда
но тръгвам за да хвана влака
а ти опитай пак и пак
предавай се при всеки ешелон
едва ли в някой позамръзнал ден
ще слезе пътник без билет и срок
и парковете ще познаеш във очите му
но знаеш ли?
перон!

На някаква междинна гара“, Тони Теллалов

Животът иска своето време и пространство и търси спокойствие. А дали ние хората го намираме или не е достатъчно сложен въпрос, който има още по-сложни отговори.

Случайни срещи със случайни хора не се случват. Вярвам, че и срещата ми с поезията на Тони Теллалов със сигурност не е била случайна. Породена от неспирния копнеж към движението и търсенето на своята си гара. Породена от разговор покрай една добра фотография на неизвестен автор. Фотография, която ни изпраща някъде в пространството и времето и ни кара по особен начин да търсим път. Навярно за да докажем сами на себе си правотата на онзи смеещ се на света гениален физик и босоног цигулар, който твърди, че „Реалността е само илюзия, макар и много постоянна“ (А. Айнщайн).

хиляди години
едни и същи бунтове
една и съща смърт
и предателства еднакви
кой твърди
че няма ред във този свят
всичко влиза в каталози
само папките набъбват
и множат религии.

Из стихосбирката „Аритмия в три октави“, Тони Теллалов

И тогава, след тези хиляди години, навярно идва гарата. Тя ще е оная, която човек сам си отрежда или пък е търсил и се е на-дявал, че ще да му се „падне“ нещо хубаво и чисто…

Преди години си мислих за пътуването в бързия влак и за малките гари, които се оказаха междинни. И че в това няма нищо лошо. Все си мислих, че малките гари са нещо романтично или поне различно – като спомен от детството или копнеж по едно различно бъдеще. Уви, малките гари се оказаха изпълнени с онази човешка мръсотия и низост, че май умишлено по-често трябва да ги пропускаме.

нощем улиците успоредно тичат –
глутница щастливи вълци
някои се вперват във звездите
други свиват към шума на влака
където вятърът ги ваксинира с пустота
мъничко преди да пукне утро
можем всички да заспим
в една прохладна лека ведрина
да диша то останалото в нас
което сутрин впива се в деня
и улиците заразява с хора.

Из стихосбирката „Аритмия в три октави“, Тони Теллалов

Препускаме през нашия път безобразно лутащи се и понякога безразсъдни, но точно това е той – избран, начертан, изменян или сътворен. Казват, че пътища много, а той за нас е само един – някак особено раз-личен и очертал браздички върху ръцете ни или пък побелял в косите ни, но останал все наш по един особен и различен начин.

Спомените винаги бледнеят
задъхани без вятър знамена –
веднъж откъснати от корен
не могат дълго да ни следват,
губят своята конкретност,
могат да са тук и тук, и там,
в онази пареща с гореща прах алея,
във пазвата на някоя река,
във този или онзи град,
във твоя или в друг живот,
до някой ден, когато
страшно и внезапно
в степите на прашния долап,
срещнем кален и ранен
един оловен, еднокрак войник.

Из стихосбирката „Аритмия в три октави“, Тони Теллалов

Безкрайното ни лутане в този път на неизбежна промяна ни кара да се загубим и да не можем да открием вярната и правилната посока, а още повече истинските ни водачи в това безобразие от безличие и безтегловност на отношения и чувства:

Лутане към своя край
лутане към своето начало
това не е заглавие
а дявол

вървя през прашното поле
по празното му голо теме
и вятърът се вихри свири
на хиляди повехнали конци
в избелена брада на старец
поглед вкоренил в земята
с пети нацепени и пълни с почва
и тъкмо да подмина казва
с шепота на хиляди творци

върви в гората синко
самотните се бесят там
такава е традицията тук
а ако не достигнат сили
просто се напиват здраво
по нещо дават и на мен
такава е традицията тук

но аз не зная как да търся
има ли традицията пръсти
подскача скита или дращи –
какви следи оставя тя
и тръгвам бавно към гората
защото там е някъде по път
защото там е някъде в гората
защото там е просто там
където
можеш да поставиш точка
на мястото където си

Периодично търсим или се надяваме на промяна, поне това показва близката и по-далечната ни история. И без да търсим закономерност или цикличност, то ние целенасочено се стремим да променяме живота си към по-добър или по-поносим за нас и нашето усещане за това. И днес отново търсим промяна, търсим я настойчиво и бързо.

„Когато отричаме историята, тя отрича нас. Когато притежаваме историята, може да напишем смел нов край.“ казва Брене Браун и може би има известна и непрости-ма точност, без дори да е научен постулат или трактовка. Много по-малко и съвсем не често поглеждаме в онова обозримо минало, на което сме свидетели, в което сме участници или просто наблюдатели. То оказва онази наша българска упоритост всичко да се случва веднага и сега, без да търси отговор на твърде важни и основни въпроси – какво ни носи това или по-простичко казано – какво следва след това.

Безспорно „Прогресът е невъзможен без промяна и тези, които не могат да променят мислите си, не могат да променят нищо.“ казва Джордж Бърнард Шоу. Склонни сме да се съгласим с него, защото движението в обратна посока или назад е възможно, но почти никога не носи добри резултати. И сега, като че ли повече и от преди, сме приз-вани да помислим как и по какъв начин да търсим и намираме промяната. Хората са по улиците, скандират, хулят, ругаят, а някои дори се забавляват. По-голямата част от тях успяват да формулират доста общи и клиширани искания, които родните първенци употребяват често с повод или без повод. Но по-важният въпрос тук е – как ще се случи всичко това и дали изобщо ще се случи.

Без да обвързваме нашето мислене в тази посока с настоящото политическо говорене, което не е особено приятно за ухото дори за непридирчивия слушател (защото то, говоренето, трябва да води към същностна промяна, а не към поредната говорилня), трябва да кажем, че повече се лута-ме, отколкото да намираме правилния изход, който толкова ни е необходим.

Най-смелото решение в този период на поредна неизбежност на бъдеща промяна е да търсим онези, които са събрали достатъчно мъдрост и достатъчно смелост да свършат тази трудна и нелека задача, която дори ще ги омърси и очерни. Този път повторенията на грешките са толкова немислими, че периферното ни съзнание ги усеща толкова силно и натрапчиво и се опитва да предположи, че това няма да се случи.

„Интелигентността е способността да се адаптирате към промяната.“, казва Стивън Хокинг. Сега ще се опитаме да потърсим тази възможност. Дали сме подготвени или не е трудно да се отговори еднозначно. Партии, лоялност, избиратели, които трябва да гласуват. Дори кабинетни игри, машинации и ред други неща са препятствия на този тъй логичен и добър процес. Добре е да мислим и да се готвим за това. Очевидно мъдрите ни хора няма да се натиснат да бъдат истински водачи. Но трябва ли за пореден път всички ние да ги молим, та дори и да ги бутаме да тръгнат напред, защото в смисъла на човешкото ни безсмислие сме готови отново да пропуснем тази възможност.

И май едни от малкото които имат позиция и предлагат път отново са поетите. Как не ми се иска Тони Теллалов да не е прав. Защото случващото се около нас се оказа за пореден път „нищо ново“.

„Животът прилича на зъб”
Борис Виан

сърцата ни
са дъвки на живота
гимнастика
за зъбите на хидра
когато сладкото
се свърши
просто ги изплюва

сърцата си
отглеждаме внимателно
щастието гарантира
качествен продукт

щастливите пулсират
устремено

Из „Нищо ново“, Тони Теллалов

проф. д. н. Венелин Терзиев

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.