ГОЛИ И РАНИМИ – поезия от Веселка Кюкова
ДА ПОМНИМ
След време ще си спомняме кошмара
на тази зима с пусти сиви улици,
заспали къщи, онемели гари
и пълни с страх и пустота улуци.
Като във филм със зомбита – мъртвило
и само рупорът на всички медии –
статистики за сатанинско жило
за хиляди животи нейде сметени.
Невидимото зло по булевардите
зад маските с очи навън извърнати,
вратите с сенките на бодигарди,
опашките от хората посърнали
на два-три метра в себе си зазидани
в стремеж да оцелеят, да ги бъде.
Дори довчерашните популярни исполини
на подозрителност и самота осъдени.
Ще помним листите на пукащата пролет
и пъпки на човечност поизтрита,
неистовият ни стремеж за полет
за хапчица от слънчевата пита.
За песните разтърсващи балконите,
които през пространството се сливат
отприщени, разплискани, догонени
над клонките на сватбената слива.
Ще помним как надеждата открехнала
вратите на добрата наша същност
се втурваше със смях напред през времето
буквално всеки срещнат да прегръща.
Как пролетта не прецъфтя навън напразно
а ароматът врасна се в душите,
Как сивият ни ден бе станал празник,
разбил на суетата ни вратите.
Как вярата, че утрото е близо
отвъд статистиките мрачни и страха ни,
роди герои в много бели ризи
и бяхме заразени от духа им.
Ще помним! Но се моля фанатично
да си останем голи и раними,
свалим ли маските на време драматично,
да бъдем нови по сърце и име.
В ДЪЖДОВНА НОЩ
Там под дъжда по мокрите павета
един самотник броди във нощта.
Цветя поникват в стъпката му лека
и две премръзнали от влагата врабчета
в дланта му шепнат несънувани неща.
На ъгъла протяга просяк шепа.
Самотникът до него сгъва крак
и дума ласкава вместо монета
споделя, а в очите обич светва
стократно по-богата от петак.
А просякът полека се изправя.
Недъгът му се стапя и светлик
под дрехата му дрипава изгрява –
надежда пламенна като жарава
а в нея бледия на госта лик.
В прозореца отгоре сянка ляга
две сенки в свада злостна – глъч и вик.
Ръка към тях самотникът протяга
сълза внезапна гърлото му стяга ,
и сенките прегръщат се след миг.
Сирената разцепва тишината
припряни стъпки, изстрели и звън
едно момче, простряно на земята
крещи закани ядни за отплата,
но после трепва и замира като в сън.
Зад раменете твърди със пагони
зад плячката изпусната в калта,
самотникът омразата прогони.
„Прости ми моля те!“ разкаяно пророни
момчето и смирено зарида.
Дъждът барабани, а по паважа
потоците се сливат във река.
И няма кой на скитника да каже:
„Ела на топло в моя дом!“ И даже
заключва всеки входната врата.
Единствено едно детенце в мрака
ръце простира в тъмното стъкло,
прегръща го като подарък чакан,
отваря сърчице с усмивка плаха
и там на топло му реди легло.
© Веселка Кюкова
