ДИВИ ОРЕХИ – Красимир Манев

ДИВИ ОРЕХИ – поезия от Красимир Манев

АКОРДЕОНЪТ НА ТАТКО

Аз чувам още трепетните звуци
на татковия акордеон.
Вълшебни като сутрешни капчуци
и меки като вечерен неон.
Но няма го отдавна моят татко,
ония ръченици и хора
са спомен само радостен и сладък –
от мегдана хората събрал.
Жълтеят буйните клавиши вече,
изстинали – сърцето и душа.
А той обичаше да си посвири вечер –
и мъката, и болка да теши.
Надничаха звездите да го слушат,
очи надаваше една луна.
А аз, в креватчето си детско сгушен –
поемах неусетно към съня…

В КУЛА

В памет на Питагор

Във топлия ти скут далечен
приседнал съм отново аз.
Постила август нова вечер
с едно небе от тюркоаз.
Препускат звездни ешалони
над Кастра Мартис, над града.
И пука лятото балони –
ще тръгне тихо. Без следа.
И само ще долита спомен –
пазарът. Бирата. Нощта…
И стихове, които ронят
на ситни глътчици света.

ДИВИ ОРЕХИ

Когато бях малък,
в двора имахме диви орехи
и гугутките носеха утринта
по тях. И вечерта.
Когато пораснах,
с татко орязахме тези дървета…
Сега съм на възраст
и търся песента на онези гугутки,
в която останаха
нотите на моето детство…
И диви орехи
искам пак да залеся във двора.

СЕЛСКИ БАБИ

Те сядат на пейката денем
и вечер замръкват дори.
Живота одумват без време,
икони са сякаш добри.

Една подир друга си тръгват
без сбогом. Ей тъй, изведнъж.
Селцето с камбана осъмва
през зимата. В слънце и дъжд.

Дали се събират пак горе
на някоя пейка в захлас?
Дали пак за нещичко спорят –
далечни и близки до нас?…

Без тях обеднява селцето
и въздухът някак е друг.
Без тях ми е пусто сърцето –
без бабите, селските, тук.

МАЙКИТЕ

Очите им
вече са пресъхнали
да прецеждат времето.
Намерят ли сълзица –
къпят усмивката си трудна.
И пазят в загрубели длани
майчината тиха нежност.
И все ни чакат –
да ни прегърнат с нея…

Преди да си отидат.

МОЯТА БЪЛГАРИЯ

Прегърбвана от хиляди години,
и днес превиваш яко гръб.
Напира пролет в нашите градини –
закичени със дъх. И скръб.
Децата ни умират в катастрофи –
живот ли е? Или е ад?
А крачиш ти в Европа по пантофи –
тържествено. Като на парад.
Нас кучета месата ни раздират –
къде да търсим своя Бог?
Дъхът ни за едно ли вече спира?…
Нима е нужен кози рог?

МАМА

Мама полива цветята.
Ся ги. Разсажда. Плеви.
Жълтее в крушите лято,
юли над село лети.
Мама е с гвоздей в крака си
и вече – над осемдесет.
Животът й бавничко гасне –
нещо като дванайсет без пет.
На мама са сухи очите,
косата й – тиха слана.
Но луди са някак мечтите…
Боже, само каква жена!

ЗИМА НА СЕЛО

Отлайват кучета деня
и тишината криволичи
по снежните улици.
Комините говорят с небето,
преди да онемеят
заключените порти.
После пак ще си говорят,
когато сънят дръпне пердетата…

И като кралица тръгва нощта.
Властна.
Но обречена на съмване.

ЛЯТНО

Медената тава на слънцето
гори в пожара на слънчогледите.
Въздухът е житен
на свечеряване
и щурчово трепти.
Небето ще отлее звездите си
в леярната на нощта…

А колко много те обичам
ще ти каже росата по съмнало.

Красимир Манев

Подбор на стиховете: Павлина Петкова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.