Д-р НАДЕЖДА БОНЕВА

Д-р НАДЕЖДА БОНЕВА – статия на Иванка Янкова

БИОГРАФИЯ

Поетесата Надежда Христова Бонева е родена в Радомир на 01.03.1942 г., но е живяла в Пловдив.

Тя е дългогодишен университетски преподавател по антична и западно-европейска литература в университета в г. Шумен. Има защитена докторска дисертация на тема „Константин Величков и италианската литература“. Издала е няколко стихосбирки и романа „Едно лято в Париж“. Последните си книги Надежда Бонева издаде в ИПК „Екобелан“ – Асеновград.

Тя бе дълбоко свързана с почитателите на нейната поезия в Асеновград и участваше в много литературни срещи.

Надежда Бонева си отиде от света на 7.12.2018 г. след кратко боледуване. Тя остави дълбоки следи и вълнуващи спомени у своите почитатели, като високо нравствена личност и талантлива поетеса.

В ПАМЕТ НА ПОЕТЕСАТА НАДЕЖДА БОНЕВА

Както е казано в свещените книги „Неведоми са пътищата господни“. И аз случайно, въпреки че няма нищо случайно, се запознах с Надежда Бонева. Пътеките ни се кръстосаха, когато тя и аз се наложи да се погрижим за един пловдивски поет и журналист, изпаднал в беда, болен, сам, без достатъчно средства за препитание. Аз имах ангажимент към него, тъй като той беше дългогодишен член на Хайку клуб Пловдив, на който съм председател, а тя навярно от добро сърце, като познат или приятел. Тогава видях в нейно лице един добър, състрадателен, милосърден човек, който положи много грижи и отдели много време да помага.

Когато се запознах с нейното творчество се убедих, че няма разминаване между нравствените добродетели, които тя изповядва и нейната поезия. Стиховете, както самата тя казва, са нейния живот, в тях е отразена истинската й същност. В нея тя диша, мечтае, бори се.

Ще се спра по-конкретно на последната й стихосбирка „Нежността на утрото”, изд. 2018 година, тъй като тук са събрани и пулсират изстраданите истини от житейския път, който е изминала. В нея като рефрен се повтаря думата „нежност“, а това е сърце, благословено с обич, което дарява обич с бликащата нежност към света, към човека.

Надежда Бонева се чувства част от природата, слива се с нея. Стиховете й преливат от зеленина, дървета, цветя, птици – щурци и гълъби, небе и луна, звезди, земя и вода, и много нежност извираща от влюбената й душа.

Поезията на Надежда Бонева е дълбоко философска. Тя задава най-важните въпроси, свързани със смисъла на нашето съществуване: кои сме, откъде идваме и накъде отиваме, какви са мечтите ни, с какво не се примиряваме и срещу какво воюваме, какво искаме да оставим след себе си, „кой дава ключа на живота и смъртта“, както и за силата на любовта.

Тя се обръща към детството и нравствените ценности на своите родители. Споменът за детските години е като прииждаща светлина и

                „дъжд от сънища

                в дланта

                със хвърчила

                и птици

                направени от слънце“

Това са нейните „корени, надежда и любов“. В едно от стихотворенията посветено на баща й тя казва: „Назад се връщам, да открия твоя пример, следващите стъпки по пътя, който беше твой, а днес е мой “, спира врабчетата да нахрани „с трохи и  да е светло на душата“ й , както баща и е „засявал утрото със семена от жито“, а в стихотворението „Прошка“, споделя завещаната от майка й истина:

                „ че дърветата и хората

                ако са истински,

                умират прави…“

И тя мечтае да е птица, защото:

                „Като птица

                аз имам нужда

                от небе

                и хоризонти,

                непознати и далечни,

                които искам да превзема,

                за да бъда себе си

                и истинска“.

Надежда Бонева е щастлива, че по пътя на бездни и взривове е разбрала, че времето е необратимо и трябва да вървим все напред, защото смисъл има „радостта да се живее във мига до болка син от изгреви“ и че може да е късно за много неслучили се неща, но никога не е късно за поука и промяна към добро. За нея любовта е болка, но не спира да обича, светът е „неизлечимо болен“, но не се отказва да воюва със сърцето си на Дон Кихот. За Надежда Бонева „животът е божествен дар, дори за миг да ни е даден“ и в пътят ни трябва да има  милост към другите.

Много истински и искрено Надежда Бонева разкрива своите преживявания за любовта, за чувството да бъдеш „безпаметна за времето в ръцете“ на любимия, да бъдеш будна, когато „не спят гнездата  и дървета са цъфнали внезапно в нощта от нежност премаляла“ и да искаш с този, когото обичаш да остаряваш бавно, „ръка в ръка, която води в мрака към светлината до залеза, потъващ във реката на живота“, „в очакване на чудото“ на любовта, „превръщащо света във приказка“.

Но в този свят, изтъкан от любов, Надежда Бонева вижда и разкрива в стиховете си несправедливостта, истинското лице на живота, който ни притиска. Тя е неусмирима и гневна, ранена от злоба и лицемерие, подлост, от това, че любовта се превръща в омраза и всичко се измерва с пари, и не може да е клоун, да се преструва, да пада на колене и трябва да преодолее страха, който ни е завладял и ни „отнема свободата“. Премазани от мафия, корупция и робско примирение по време на прословутия преход, който според нея, след време ще бъде „мъртвото безвремие“. Тя не може да се примири с омразата, с това, че се потъпква надеждата и любовта. За нея преходът е „запустението на душите ни, които се продават евтино“ и тя крещи за възмездие, за справедливост.

Не иска и не може да се примири, и с агресията и тероризма. Не случайно е посветила стихотворение на Сирия, с надеждата, че ще дойде ден, когато тази страна, сама ще пише историята си. Тя смело изразява в своята поезия, подкрепата за тези, които воюват срещу уродливата действителност в страната ни и в света – „Гняв“, „Страх“,“Не са забравили звездите“ и редица други стихотворения.

Надежда Бонева, макар и далече от другия край на света – Калифорния, носталгично споделя обичта и тревогата за Родината, за България, „за болката в сърцата ни , когато стрелят в свободата“. Тя сътворява откровение и за Апостола „бесилото превърнал в разпятие“ и вярата си, че „не е късно да обичаме България като Апостола“.

Тя е усетила атмосферата и характерните черти на различните градове, в които е пребивавала – Париж, Лос Анжелис, Ню Йорк, Асизи и е написала стихове за тях. Също така в творбите й се чувства въздействието на красотата, сътворена от големите световни майстори в Италия, Франция, Испания, някои древни и други страни, на перото, на четката, длетото и техните послания за човечност, любов и милосърдие.

Надежда Бонева преминава през болката и знае, че нейния път „макар и кратък да стане може мост за ветрове и хора“, да остави следа след себе си, да бъде

                „мост към другите

                с протегната ръка,

                с усмивка,

                със залък хляб

                с разплакано сърце.       

                С мостове от обич.“

Тя иска и остави, както самата написа за поколенията не болката, а „радостта от синевата на небето, от светлина на изгряващото утро“, остави в стихове

                „гневни и задъхани,

                обрулени от ветрове

                и милосърдие,

                въпреки омразата,

                сърцето си,

                оцеляло от куршумите на времето“

Надежда Бонева знае, че само любовта не е подвластна на смъртта, защото:

                „човек се ражда,

                за да даде любов

                и познае

                нежността на утрото

                в ръцете

                които прегръщат

                безкрайността

                в мига“

За човек, който обича до извисяване няма забвение, любовта може да стигне отвъд мига, преходността, края, до вечността.

Ние ще помним Надежда Бонева преди всичко с хуманните послания, с нейния изгарящ порив към необятността и силата на любовта, човеколюбието, копнежа за нежност и „красота с която светът ще бъде спасен от новия Апокалипсис“

                „В зениците събудени на утрото

                прииждат ветрове от юг

                с предчувствие за красота

                на новоизгрели върхове,

                които ни очакват“

Нейната поезия отмества хоризонта по пътя ни към духовно обогатяване. Тя е вълнуваща и ни завладява, въздейства и ни прави по-добри. А това никак не е малко.

© Иванка Янкова

ПОЕЗИЯ ОТ НАДЕЖДА БОНЕВА

СВЕТЛИНА

Макар че притъмняваше,
бе светло
от пеещи щурци
и леещи се думи,
и ромон на вода,
прииждаща от някога,
вода пречистваща,
защото идва
от началото,
от извора.
Макар че притъмняваше,
бе светло
като ден,
заченат във утробата
на лятото.
Бе светло
като ден
от пеещи щурци
и падащи звезди,
от леещи се думи.
Светлината прииждаше
от детството.

ЗАВЕЩАНИЕ

След мене
да остане искам
не парещата болка
от човека,
непоискал да лети,
а радостта
от синевата на небето.
След мене
да останат
искам
не бездните в сърцето –
огледало на предателството
и страха,
а светлината
на изгряващото утро
след несъмващите нощи.
Като Франсоа Вийон
искам да оставя в стихове,
гневни и задъхани,
обрулени от ветрове
и милосърдие
въпреки омразата,
сърцето си,
оцеляло от куршумите на времето.

БЪЛГАРИЯ

Оттук, от рая на земята,
с изобилието на един сезон,
където всичко е пари,
аз мисля за България,
където всичко се измерва
със любов,
според закона на предците ни.
Аз мисля за България,
която в лавата на вековете оцеляла,
дочака кладата на нашето
безвремие,
за тялото й, разпнато на кръст
от хули, мерзост и безверие,
аз мисля
с обич и доверие.
Любов ни трябва,
за болката в ръцете ни,
изтръпнали от чакане,
за болката в гледците ни,
пронизвани от мълнии,
за болката в сърцата ни,
когато стрелят в свободата…

Калифорния, 1994

ПЪТУВАНЕ КЪМ ТЕБ С НЕЖНОСТТА НА УТРОТО

След дълга
и безсънна нощ
идва прозрението:
човек се ражда,
за да даде любов
и познае
нежността на утрото
в ръцете,
които прегръщат
безкрайността
в мига.

КАТО РАЗЛИСТЕН КЕСТЕН

В спиралата от падащи звезди,
с цвят на люляци измислени,
е кратък пътят ми към теб,
ако в утрото
като кестени разлистено
го измина боса по снега,
със слънцето,
останало от лятото.
Сърцето ми ще бъде
цвят на кестен, зелен, разлистен,
подпрял със клоните небето.

С НЕЖНОСТТА НА ИЗГРЯВАЩО УТРО

Не съм забравила,
че има смърт
край нас и в нас,
и страха от неизвестното
в отвъдното.
Но има и надежда,
която ни събужда
с благодарност
за светлината във очите,
за всяка капка дъжд,
след който семената стават
като гълъби пияни,
пронизали със порива светкавица,
за всеки кълн, във лавата поникнал,
изправен срещу вятъра,
за ръцете, които с нежността
на изгряващото утро
благославят
полета ни към небето.

© Надежда Бонева

Всички текстове в памет на д-р Надежда Бонева са подготвени и подбрани от Иванка Янкова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.