ЕДИН НАНИЗ ПЕНДАРИ – Христо Иванов

ЕДИН НАНИЗ ПЕНДАРИ – разказ от Христо Иванов

1.

Никак не ми се разказва тази история, която очерня рода ми и още предизвиква страх дълбоко в мен, но бях предизвикан.

Един мой познат наскоро ми предложи да чета книга за партизаните… Една от онези книжки, в които се описват „геройските“ им дела и с които ни възпитаваха, когато бяхме деца… Да не повярва човек, че още се намират хора, които четат такива истории, че и си ги разменят…

А мен, преди 50 години, дядо ме отказа от партизански четива с този разказ.

– Дебела книга си зачел, Ичо?

– Да дядо, казва се „Мургаш“ и вчера си я купих.

– То Мургаш, е един от малкото непреименувани Старопланински върхове, сигурно го пазят, за да го прекръстят като умре Хрушчов.

– Тази книга, дядо, е за партизанския отряд „Чавдар“… И, понеже, около този връх са се крили, авторът й Добри Джуров, така я е озаглавил.

– А според мен, името на върха е използвано, за да се подчертае, че делото им е на висотата на върха. И отряда са си кръстили на Чавдар войвода, за да подчертаят колко им е право делото, както този войвода е бил защитник на народа, и те по аналогия искат да покажат, че са такива защитници. „Защото кой не знае Чавдар войвода, кой не е слушал за него?“

– Е, дядо, знам, че не ги обичаш комунистите, но все пак хората са излезли в балкана и са си жертвали живота за идеалите си.

– Да бе, жертвали си живота! Ако не нападнат някой важен обект, а те и почти не нападаха такива – никой не ги закачаше, докато беше жив цар Борис. Даже аз предполагам, че той имаше споразумение с тях, да организират това партизанско движение, за да има оправдание пред Хитлер, че не може да изпрати войски на източния фронт, защото трябва да се бори с партизаните. Царят беше двуличен, хем уж сме с германците, а и с руснаците не скъса дипломатическите отношения. Сигурно се надяваше, а може и да му бяха обещали руснаците, че ще му запазят престола. А как да си обясним това, че той не се страхуваше от тях и се движеше с колата си без никаква охрана?! Явно си имаха някакви договорки. А будалите ставаха партизани. И от нашия род има един такъв будала, и то точно в този отряд, при Добри Джуров.

– Наистина ли, дядо, имаме такъв всенароден герой? Защо досега не си ми разказвал нищо за него?

– Защото не е за разказване, и защото той лепна на рода ни най срамното петно. Това направи Иванчо, синът на брат ми Гено. Уби майка си и баща си, за да открадне един наниз с пендари, който да даде на партизаните, за да си купят оръжие.

2.

Дядо се умълча, а после продължи.

– Тя, историята, е с предистория. През 1915 година най-малкият ми брат, Лазар, се сгоди за едно момиче от с. Калтинец, но не успяха да се оженят, защото ни мобилизираха. Аз, както и в Балканската война, бях ординарец в Щаба на Трета армия, а Лазар го пратиха на Западния фронт. Една нощ сънувах много лош сън, викам си, нещо е станало в къщи. Станах, обадих се на дежурния, взех си коня и от гарата на Г. Оряховица, където ни беше Щабът, за десет минути си отидох у дома. Надникнах в стаята на жената и децата – нищо, спят си спокойно. Погледнах в стаята на мама и татко – и те си спят спокойно. Прибрах се успокоен в Щаба, но след два дена дойде телеграма, че брат ми е загинал при гр. Гниляне точно в този ден, когато сънувах лошия сън.

След войната баща ми ни събра – мен, братята ми Йордан и Гено, и сестра ми Мария. Каза ни, че тъй като след смъртта на Лазар аз съм останал най малкият син, то аз ще остана в бащината къща и ще догледам родителите ни. По-големите ми братя вече си бяха построили къщи и живееха отделно. Проблемът беше, че и на мен, и на Лазар, татко вече ни беше приписал както и на тях, дворни места по 4 декара. А сега аз получавах още готова къща с три декара двор. Татко каза, че такъв ми бил късметът. Аз, каза, наречено няма да връщам назад, дори дворното място на Лазар остава за годеницата му, въпреки че тя се беше омъжила за друг човек, от Лясковец.

От това решение не баща ни най-недоволен остана брат ми Гено, защото неговата жена беше най-алчна. Отдръпнаха се.

През лятото на 1927 година почина майка ми Стефка. Жените я приготвиха за погребението и й сложихме за последно наниза с пендарите. До късно вечерта идваха роднини, накрая всички си тръгнаха, аз заключих и си легнахме по стаите. Тъй като беше топло, бях оставил горните крила на прозореца отворени. А и да се проветрява, защото умрелият човек мирише лошо.

На сутринта ставаме и гледаме, че пендарите ги няма. Докато сме спали, някой беше влязъл през малките прозорчета. Тате каза, че според него това е работа на Гено или някое от момчетата му. Но дори да не са те, някой друг вътрешен човек го е направил; някой, когото познават кучетата. Чудим се какво да правим, погребение ли, полиция ли да викаме? Накрая тате каза халал да са им, дано да се наситят на пари. Няма да казваме на никого, защото ще се изложим, а и ще зачерним някой от роднините, да гние по затворите. Така и направихме. Освен аз, тате и баба ти, никой не разбра за кражбата.

3.

Дядо въздъхна тежко, погледнах ги видях, че очите му са овлажнели.

-Не било писано да остане тайна. През 1943 година някой уби брат ми Гено и жена му. Влязъл през нощта, а те били сами, защото единият им син беше заминал градинар в Белград, другите бяха в София и Варна на работа. Чичо ти Ангел, и той не бил вкъщи, но него пръв го хванаха и го пребиха в полицията, счупиха му краката, затова така ходи. Ама той като не знае нищо. После казаха, че този им син, който беше в София на работа – Иванчо, е станал партизанин, за да не го хване полицията. Полицаите казаха, че в къщата няма никакво злато и ние разбрахме, че обирът е бил заради пендарите на прабаба ти.

След 09.09.1944 г. като слязоха, Иванчо се появи на село, „ни лук ял ни лук мирисал“. Някой, обаче, подшушнал на милиционерите, че това е вероятен убиец и крадец и като го подхванали, всичко си признал. Оправданието му било, че искал да даде жълтиците за оръжие на партизаните. За двойното убийство го осъдиха на 20 години затвор, вместо да го осъдят на смърт. Скоро ще го пуснат… Сега стана ли ти ясно, защо не си знаел нищо за този „всенароден герой“?

– Да, стана ми ясно… Не съм предполагал, че може да има такива партизани.

– Не си предполагал, защото комунистите никога няма си признаят, че са имали сред партизаните и такива боклуци. Ето, ние знаем за един, а колко са другите, за които не знаем? В тия книги пишат само колко са велики, колко са безпогрешни. Но ние знаем, че тия зверства, които извършиха след 09.09.1944 г., могат да ги извършат само такива, като моя племенник. Затова ти казвам, че не е изключение.

– Дядо, отщя ми се да я чета тази книга. Ти ми обърна понятията на сто и осемдесет градуса.

4.

Не знам дали мина и година от този случай, когато един ден някакъв непознат за мен човек влезе у нас. Един такъв дребен, смачкан, но върти очички като лисица. От пръв поглед – неприятен човек. Бяхме само с дядо ми, който си работеше в градината. И този човечец ме пита:

– Момче, тук ли е чичо Христо?

– Да тука е, сега ще го извикам от градината.

Казах на дядо ми, че някакъв непознат човек го търси. Той си остави работата и дойде. Направи ми впечатление, че му стана неприятно, като го видя кой е. И го почна отдалеч.

– Ти защо си дошъл, да видиш брат ти Ангел как цял живот се мъчи заради тебе ли?

– Ама аз, чичо, си излежах присъдата, понесох си отговорността. Нали и господ дава прошка?

– Боже, и ти ли ще ми говориш за господ, нали комунистите не вярвате в господ? Като уби майка си и баща си, не се ли сети, че има господ?

– Аз, чичо, нямах избор. Тате ме заплаши, че ще ме предаде в полицията, задето съм станал комунист, за да ме разпитат и да издам останалите другари. А ти, чичо, знаеш как разпитваха в полицията. А и се опъваше и не искаше да ми даде пендарите. Като го убих, мама набързо ми ги даде.

– Добре, а нея защо я уби?

– Ами, тя вече беше свидетел на убийството на баща ми и много пискаше, а това щеше ми попречи да избягам…

– Я да те питам аз, а ти откъде знаеш за пендарите?

– Е как няма да зная, нали аз помагах на тате да ги откраднем от вас. Вечерта като умря баба, си бяхме легнали. Мама се върна от вас и започна да шепне нещо на тате. Чух като й каза, че той през малкото прозорче не може да влезе някъде. Тогава мама му вика да ме вземе и мен. Тате ме сръга да ставам. Влязохме във вас и той хвърли на кучетата по един комат, да мълчат. Стъпих му на рамената и влязох през прозорчето. Взех от баба пендарите, сложих един стол пред прозореца и се прикачих обратно, а тате ме пое. Мама ни чакаше пред къщи и като й каза тате, че сме успели да откраднем пендарите, тя ни прегърна щастлива. Най-сетне каза – възтържествува правдата, защото всичко било за вас със стринка, ако и тези пендари останели за вас, щяло да бъде много несправедливо.

– И после, ти какво направи с тях?

– В София ги продадох на един евреин и по-голямата част от парите предадох на касиера на партийната организация, за да се закупи оръжие за партизаните. Още като получихме такава задача от партията, да търсим пари за оръжие, аз се сетих за тези откраднати пендари и си викам, защо да не постигна две цели, като ги взема? Първо, да се отървем от тези прокълнати крадени пендари, и второ, да се издигна в очите на другарите.

– Е много се издигна. Ама и ти като моя Георги сте много заблудени, че партията е опряла до вашите мизерни пари. Тази партия след 1917 г. се издържа от руснаците. А те имат реки от нефт и злато. И подставени банки имат в целият свят. Иначе как се печатат вестници, книги и списания, с които да ви промиват мозъците толкова години? Как се плащат заплати на журналисти и писатели? Ръководителите ви си живееха доста охолно. Ама то трябва да имаш малко акъл, за да си зададеш някои въпроси. Сега да отидеш и да паднеш на колене пред брат ти Ангел и да го молиш за прошка, че човека цял живот се мъчи заради тебе. А после, като си тръгнеш за гарата, да се отбиеш на гробовете на майка си и баща си и там да коленичиш и да се молиш да ти простят, защото ти си техен продукт. Те така те възпитаха.

– Благодаря ти чичо, остани със здраве.

5.

Тръгна си племенникът на дядо ми, а аз му викам:

– Мале дядо, какъв лош човек. Говори за убийството на родителите си, все едно говори как е заклал две пилета. Беше ме страх, като му говориш така, да не ни направи нещо.

– А, ще ни направи! Аз защо я държа тази мотика? Като видях кой е дошъл си викам, я аз да не я оставям мотиката в градината. Ама сега са го посмачкали в затвора, ти да беше го видял след девети септември колко беше наперен. Сякаш целият свят му беше в краката.

– Само не можах да разбера какво имаше предвид когато каза, че и татко е бил заблуден, като Иванчо?

– И баща ти се беше хванал на комунистическата пропаганда и беше станал ремсист с още трима негови набори – Тодор Йорданов, Станко Делиев и Кольо Маймарев. И те, сополишляците, събирали пари за оръжие на партизаните. Те, дето два лева не са изкарали през живота си. Освен да откраднат от бащите си, откъде ще съберат пари? През зимата на 1942 г. стана провал в партийната и ремсовата организация на Горна Оряховица и тях ги предали. Дойдоха и ги арестуваха. Съдраха им кожите от бой в полицията. Баба ти по цял ден ревеше, да съм намерел начин да го освободя. Нали съм познавал околийския началник. Наложи се да ипотекирам едно дворно място, за да взема заем от банката. С част от парите платих подкуп на околийския началник, за да пуснат баща ти като непълнолетен. А другата част дадох за лекарства. Като го докарахме с чичо ти Марин, заклах една овца и с кожата го завихме. Това много му помогна и за един месец стъпи на крака.

Дядо помълча малко, погледна ме и продължи:

– Като си направя равносметка, какъв е резултатът от дейността на БКП за моето семейство? Какво излиза? Убит брат и снаха, разбит живот на племенника ми – 20 години в затвора, баща ти пребит и заем от банката, за да го освободя и лекувам, баба ти с разбити нерви. А накрая ни взеха земята и животните, за да ни направят тотално зависими от тях. Хайде сега, ти ми кажи за какво да ги обичам комунистите?

© Христо Иванов

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *