ЕСКИЗИ – Александър Алекс. Дъбнишки

ЕСКИЗИ – поезия от Александър Алекс. Дъбнишки

ЕСКИЗИ РЕЧЕН БРЯГ

Вървяхме бавно със реката

по камъни, обгърнати от пясък

и вместо ръка, протягаха вълните

клони стари, забравили листа.

Смущаваха все тази гледка стъпките,

докато погледа ми спря умряла чайка.

Отворено окото ú не пускаше небето;

бе ден и нещо давеше нощта.

Отнесох този поглед и у дома

със него легнах. Макар далече,

птицата – небесен бродник,

със взори измъчваше нощта.


Вървеше сянката ми по водата

и вятър върху нея рисуваха вълните

с неговите пориви и ням покой.

И мене тези пориви докосваха

и търсех, все така напразно,

сетива и думи да ги поселя в мен,

подвластен да им стана –

скитник, бяг затихнал в шепот,

безкрайно ложе за въздух уморен.


Навлизах във реката

и стъпка подир стъпка

потъваше болезненото в мен.

Чайки думите за него

отнасяха нагоре; отразено,

нагоре ставаше надолу

и там се връщах в мене без слова,

люлян от сладката милувка на водата –

същата, каквато някога бе…


Студено бе и тръпки ме изпълваха

дори когато само с мисъл скитах

по заледената река.

Перо, от гъска паднало,

напомняше за полет,

за гнездо в камъша, излюпени деца.

А ставаше ледът все по-дебел

и все по-малко се виждаше вода.

Montreal, March’19

КЕНТАВРОМАХИЯ

Планина. От нея всяка нощ изплува конник;

сякаш нещо от дълбоко в теб, за кой ли път

тръгва в тъмното да броди, да зове. Камъни

по пътя срещат го с искрѝ. Очите ги събират;

след миг усещаш ръката факел да държи.

Гориш със него. Не те интересуват дните,

идващи към теб; за тях отдавна са казани

слова, звучали са тръби. Други конници

ще дърпат прастарата завеса от света. А ти

вървиш напред към миналите дни. Факелът

не спира да пламти; с него огън ставаш,

захвърляш копие и щит. Сега си вече само ти,

самият ти. Изтрополява някъде зад тебе

бронзовият шлем. Ще го намерят нявга векове.

Сливаш се със коня; вече си кентавър. Нещо

диво те зове срещу годините, останали назад.

И вече я съзираш. Как бурно дивото във теб

расте. Някъде е лира; плискат звуци роговѐ

със вино; някой със покана протегнал е ръце.

Но виното е тя; вече си я вдигнал − макар

невяста чужда, душата си усещаш, ще примре.

Но след миг си стъпкан; някой сред скалите

те захвърля. Едва ли дълго кръвта ти ще тече.

Години плът ще разнесат. Било е сватба;

гняв и битка ще замрат.

А ти отново нощем ще се будиш. Нещо смътно

мисли ще оре. Знаеш, че те няма. И нея, и

нейното сърце. Гърмяли са със бури векове;

изтляла някъде я виждаш да лежи. С венчална

диадема, прибрала някога коси. Как искаш

да я вземеш във ръце. Ще я прегърнеш; макар

и в тлен, с уста ще я родиш. Ще късаш от небето

плът, от Луна коси ще сплиташ. Диво ще ревеш

срещу света, когато почнеш да я любиш.

Излиташ; станали са думите криле.

2013, Тракийското светилище, с. Бедан (Беаднос)

ТРИПТИХ С МОРЕ

Морето – когато влязох

за първи път в него

то бе тихо и топло

като незапочнало детство,

говореше ми

с люлеенето на вълни,

а едноцветието

пред мен и над мен

бе бременно със светове.

Сменяха се само звуците,

като загатване

за света на думите.

Толкова малък бях.


Толкова малък

искам да съм сега,

но звуците са станали думи,

така много,

че някои са изсъхнали

на пясъка,

а други

ме канят в непомисленото

с многоръкия размах

на водорасли под водата.


Влизам в морето

като в поглед на огромно око,

а то непрестанно

примигва с вълни

да изтрива тълпата от взори

от свойта прозрачност.

На излизане

капки от нея отнасям,

но те само изсъхват

без да съм станал море.

„…и аз отварям своите очи внезапно,

без те да са били затворени.“

Фернанду Песоа, Морска ода /Превод ©Георги Мицков/

Nazaret, Portugal, 2018

©Александър Алекс. Дъбнишки

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.