ЗАГУБЕНИ – Весислава Савова

ЗАГУБЕНИ – разказ от Весислава Савова

Не помнеше откога върви. Не помнеше коя е. Усети, че нещо прободе петата ѝ и спря. Вместо да огледа стъпалото си, впери поглед в гората пред себе си. Това, което привлече вниманието ѝ, беше момиче, крачещо ту напред, ту назад по тясна пътека. Учуди се, че момичето е толкова малко, а сякаш не може да се провре напред. Огледа внимателно това странно създание и изведнъж ѝ се прииска да има същата красива пелерина и ръчно изплетена шапка с цвета на собствената ѝ кръв, която бавно напояваше сухата земя. Вече не усещаше болка, а само желание да притежава.

Сякаш разчело мислите ѝ, момичето свали пелерината и шапката и ги остави на земята. После стана прозрачно и изчезна – сякаш се разтвори във въздуха. 

Вървеше. Дори не помнеше откога, но така и не срещна Вълка. Не знаеше защо, но със сигурност трябваше да го срещне някъде тук, в тази гора. Вече беше сигурна коя е, а пелерината и шапката ѝ паснаха толкова добре, че нямаше съмнения – те бяха нейни: пелерината, ушита от майка ѝ, а шапката, оплетена от баба ѝ. Изведнъж спря:

– Е, как така майка ми поръча да отида при баба, след като още лани Ловецът застреля Вълка, който беше погълнал последните членове на семейството ми, без те да успеят да излязат от корема му; Ловецът се беше захласнал по някакво животно, притичало пред къщата и бе закъснял да ги подмени с камъни? Да, преди да тръгне, мама облече моите дрехи, защото бях болна и тя се запъти вместо мен да занесе ежемесечната кошница с продукти за баба… да-а, баба знаеше да разпределя продукти. Каза ми, че така Вълкът няма да задава излишни въпроси. Ето защо дребната ми майка се напъха в моя костюм и … Мхм.

Направи две крачки и отново спря:

– Ами да! Ловецът застреля Вълка. Ето защо го няма никакъв в гората. Но къде съм тръгнала аз, да му се невиди?!

– Където трябва, Заспала Шапчице. В сънищата си можеш да отидеш където си поискаш.

– Мо-ля?! – изпищя тя.

Вървеше. Вече си спомняше откога… Помнеше, че неведнъж бе изскачала невредима от корема на Вълка, още преди звярът да погълне баба й. Това се случваше почти всеки месец. Ето защо, това гласченце, тънко като на синигерче, не можеше да я стресне… Но то се възползва от тишината, която явно приемаше като спечелена преднината:

– Аман от истерички! Цикълът ли ти дойде? – гласчето се изсмя: звук, който напомняше плюене на люспи от слънчогледови семки. – Стига си зяпала нагоре, че пак ще паднеш и ще си нараниш коляното. Айде, сведи малко тази не толкова грозна глава, ако не беше толкова голяма, и стига си се перчила. Пелерината вече избелява, а шапката ти все повече се криви.

– Къв си ти, бе? – беше чувала ловеца да подвиква така на Вълка веднъж, когато само се бе престорил на заспал. Ей така, за разнообразие.

Нямаше нужда от отговор. Хванало се здраво за прасеца ѝ, полюшващо крачета, в нея се взираше малко създание, което не беше виждала преди в гората. Лекият ветрец развяваше дългата му синя брада. Не я интересуваше какво е, искаше само синята бандана, която мярна под брадата. Само нея!

Още преди да се опомни, малчото се спусна към стъпалото ѝ и отскочи настрани. Тъкмо беше започнала да разтрива изтръпнали си прасец, когато създанието отметна брадата си през лявото рамо, бавно свали синята бандана и докато тя реагира, стана прозрачно и изчезна – сякаш се разтвори във въздуха.

Да, не беше си убола петата, вече знаеше това.

Вече не вървеше. Малките му стъпала едва издържаха тежестта на иначе тъничкото му тяло. Скри се под храста, точно там, където видя червена пелерина и червена шапка. Вдигна поглед към току-що изгрялата луна, но видя синята бандана точно на най-високия клон. Поклати глава и притвори очи.

– Един сън, просто един сън. Утре пак ще бъда малкото джудже, което може да омагьосва, да отнема или да променя спомени, да се крие зад храстите и да мълчи, докато не намери за нужно да изскочи и да стресне някоя забравила всички поуки от приказките красавица. Но това, утре.

В този момент можеше да сънува, да навести сънищата на приятелите си и да спре някой кошмар, въпреки че вече знаеше как да ги избягва.

Снегът, който се сипеше над гората, синееше на фона на пълната луна. Той заличи всички стъпки, оставени от забравилите поуките не само красавици.

© Весислава Савова


Публикуваният разказ е откъс от подготвяната за печат творба на Весислава Савова „Големият сън“

Author: gabriell-e-lit

Издателство gabriell-e-lit е регистрирано на 6 декември 2018 г. от Габриела Цанева. Габриела Цанева е българска писателка, родена в Русе. Завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ в родния си град. Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор на техническите науки“. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия. От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit. Библиография Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, "Труд", "Словото днес", "Литературно земеделско знаме" и други. „Миналото в мен“ (документална повест, 1994) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998) „Треви под снега“ (роман, 2000; ISBN 978-954-8453-58-5) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001; ISBN 978-954-8453-79-0) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; ISBN 954-9375-41-1) „Шофьори“ (новела, 2008; ISBN 978-954-304-340-8) „Миналото в мен“ (документална повест, 2010; ISBN 978-954-304-369-9) „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010; ISBN 978-954-497-011-6) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010; ISBN 978-954-9375-76-3) „Искам себе си“ (хайбун, 2011; ISBN 978-954-321-830-1) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2011; ISBN 978-954-321-947-6) „Състояния“ (хайга, 2013; ISBN 978-619-152-347-4) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016; ISBN 978-954-09-1069-7) „Високосният ден“ (лирика, 2018; ISBN 978-954-09-1253-0)