ЗАГУБЕНИ, ЧАСТ 2 – Весислава Савова

ЗАГУБЕНИ, ЧАСТ 2

ДЕНЯТ – разказ от Весислава Савова

Денят дойде. Тих, топъл, тръпкопредизвикващ. „Ден като ден“ – помислиха си много хора, но не и Емма („с двойно м“ – уточняваше винаги при запознанство, а и често напомняше на бързоговорещите). Още по пижама, отвори прозореца и раздвижи слабото си тяло с десет йога асани, за които източни учители уверяваха, че са най-добрите за психическо и физическо израстване. После се скри в широки дрехи, за да изглежда поне малко по-едра. Закачливи руси къдрици от още несресаната ѝ коса погъделичкаха носа ѝ, но това не само че не я ядоса, а дори я накара да се засмее.

Нямаше как да види, че стресна съседа Емо (с едно м), който живееше в апартамента точно под нейния. Той бе излязъл да проветри главата си от махмурлука, предизвикан от изпитата бутилка водка предната вечер. „Сам, а някаква овца се хили. Сигурно не е сама, поне в главата си“ – измърмори тихо той, докато разглеждаше пръстите си, по които имаше пърхот след като инстинктивно ги беше прокарал през оредялата си и започнала да побелява коса.

Емма продължи с душ и лека закуска, преди да заключи вратата на апартамента си и да заподскача весело по стълбите. Съседът, ужасен от шума, отвори вратата си и подвикна „Да не би да има война?! Я по-тихо!“ Емма не го чу, защото беше със слушалки на ушите, в които звучеше „Ода на радостта“. Той пък не видя кой вдига шум, но беше сигурен, че е „оная кукувица над мен“. Когато тя се нанесе в апартамента на баба си, той се опита да я ухажва, но така и не получи никакъв отговор, освен бегли полуусмивки, за които дори не беше сигурен, че са предназначени за него.

Емма вдиша дълбоко, вече на поляната пред входа. Скоро пресече улицата на бегом и вече беше в парка. Поляната и парка – единствените места, които правеха квартала, в който живееше, поносим. Не мразеше хората, но така и не успя да почувства мястото като свое. В крайна сметка, нищо не ѝ принадлежеше и тя не принадлежеше на никого, така че го прие като временна спирка по дългия път.

Пътят. Усмихна се на намръщен възрастен господин, измърморил: „Не гледаш ли къде вървиш, кльощо?!“ Усмихна се не само защото не го чу, а защото така помагаше на собствената си припряност. Беше чакала дълго този ден.

…              

Всичко започна една топла и тиха сутрин, когато се събуди от толкова жив сън, че го прие за преживяване от паралелна реалност. В него беше ту ранено в петата създание, ту момиче с красива пелерина и изплетена шапка с цветя, а накрая осъзна, събудена от сън в съня, че е малко джудже, способно да омагьосва, да отнема и променя спомени и най-важното – да посещава съня на свои приятели и да ги променя, ако се наложи.

Здравият разум ѝ нашепваше да не обръща внимание на някакъв сън и тя спокойно продължи да върши работата си на секретарка, с която подпомагаше следването си в университета. Но… все прехвърляше наум моментите от странния сън. Денят беше натоварен – оформяне на кореспонденция, бързи срещи с клиенти на фирмата, а в свободното време – четене на лекции, тъй като ѝ предстояха изпити. Беше избрала специалност „История“.

„Добре, че вашите са свестни хора и са те подсигурили финансово да си правиш каквото искаш“ – каза баба ѝ, докато опаковаше багажа си, за да гостува на майка ѝ и баща ѝ в Германия. „За неопределено време, дете, не бой се. Няма да досаждам нито на теб, нито на вашите.“ Те се обаждаха веднъж седмично и се виждаха на „Вайбър“, но не се намесваха в изборите ѝ. Бяха на мнение, че има право да бъде щастлива по своему, а не по техен избор.

Вечерта заспа много бързо, въпреки че съседът, който беше започнал да я ухажва, имаше гости и непоносима за другите съседи чалга би трябвало да я държат будна до сутринта. Тя, обаче, имаше своите начини да изключва всичко, което не беше свързано с нея.

В съня си осъзна, че е на място, с което нямаше нищо общо. Техно музика, приглушени светлини, спорадичен нервен смях и шепоти. Различи силуета на човек, когото познаваше – шестнадесетгодишният син на мениджъра, за когото работеше. Момчето беше високо, слабо, с акне и блуждаещ поглед. Тя беше сигурна, че използва някакви опиати, но не мислеше, че е нейна работа да се намесва в живота му. Тази вечер разбра – беше важно да се намеси. Хвана хлапето за ръка и го изведе навън. То вдиша дълбоко въздух, а тя сложи ръка на челото му, усмихна му се и то ѝ кимна с глава, тръгвайки към дома си, вместо да се върне в клуба, от който го беше извела.

Седмица по-късно шефът черпеше за приемането на отрочето му в колеж в Южна Англия. Там правилата били строги, но той, таткото, се радвал. Вярвал в детето си, което се беше променило „сякаш за една нощ”. Станал съсредоточен, внимателен, а отношението му към семейството такова, за каквото всеки родител мечтае.“ Емма само се усмихна. Тя не очакваше признание. Достатъчно ѝ беше да се убеди, че сънищата са наистина реални и нищо друго, дори формата, която тя приемаше, нямаше значение.

Оттогава продължаваше да сънува и да променя съдби.

Знаеше, че е изпращана в тях само когато е възможно. В една такава нощ получи видение, за чието сбъдване работеше като укрепваше и физиката, и психиката си с упражнения и позитивни утвърждения. Помагаха ѝ и не пречеше на никого, като изключим объркания от поведението ѝ съсед Емо.

И ето, денят беше настъпил. Джуджето, тоест самата тя, в паралелната реалност, ѝ го подшушна през нощта.

Ускори крачка. Нямаше търпение да стигне уговореното място. Даже свали кецовете и затича по меката трева. За първи път беше благодарна за своята лекота, която ѝ помагаше да стигне до голямото разклонено дърво, чиито клони сякаш бяха табели за двата пътя, които разделяше:  единият равен, без наклон, а другият всъщност се оказваше тясна, стръмна пътека с много камъчета. Без колебание, Емма пое по нея. Знаеше, че я очакват и нищо не можеше да я спре. Нищо, освен това убождане в петата.

Вместо да огледа стъпалото си, впери поглед в гората пред нея. Това, което привлече вниманието ѝ, беше момиче крачещо ту напред, ту назад към тясната пътека. Учуди се, че момичето е толкова малко, а сякаш не можеше да се провре напред. Огледа внимателно това странно създание и изведнъж ѝ се прииска да има същата красива пелерина и ръчно изплетена шапка с цвета на собствената ѝ кръв, която бавно напояваше сухата земя. Вече не усещаше болка, а само желание да притежава. За първи път в живота си. Както и за първи път се почувства у дома.

Емо изпи една бира, „за да дойде на себе си“. Тогава реши твърдо да се качи до съседката и да ѝ предложи среща. Беше подготвен за отказ, но поне щеше да е сигурен, а не да среща онази полуусмивка.

Взе стъпалата до горния етаж през едно. Леко задъхан, натисна звънеца. Самият той се сепна, когато вратата се открехна наполовина и видя, че оттам надничаше предишната съседка, бабата.

– Здравейте… Аз такова… Къде е Емма? – измърмори той, опитващ се да осъзнае какво се случва.

– Емма? Коя Емма? Аз се казвам Емилия – бабата също беше притеснена, въпреки че знаеше за пристрастеността на съседа ѝ към алкохола, но се беше отказала да вика полиция или да тропа по тръбите на парното през нощите, когато той имаше гости.

– Не, не Вас търся – учтиво, но с леко напрежение в гласа каза Емо. – Внучката Ви, доколкото ми е известно.

– Момче, не се подигравай! – „този прекалява“, помисли си жената. – Никога не съм се омъжвала и нямам деца, а какво останало – внуци. Личен избор, разбираш ли?

– Аз… сигурно полудявам – Емо вече тичаше обратно към апартамента си.

Емилия се прибра в апартамента и се отпусна на любимото си кресло. Отдавна не си беше позволявала да мечтае какво би било, ако се беше омъжила и имаше омъжена дъщеря, а тя и добрият ѝ съпруг ѝ бяха оставили за отглеждане малкото си момиченце. Да, щеше да бъде момиченце. Щеше да му връзва панделки и да му облича кукленски роклички….

Не усети кога заспа. Усмихна се на съня си.

„Един сън, просто един сън. Утре пак ще бъда малкото джудже, което може да омагьосва, да отнема или да променя спомени, да се крие зад храстите и да мълчи, докато не намери за нужно да изскочи и да стресне някоя забравила всички поуки от приказките красавица. Но това, утре.“

Сепна се и огледа познатия си хол. Време беше да поразмести удобните мебели на колелца. И все пак, усещането, че може да промени нещо повече от това, не я напусна до вечерта, когато заспа, без да сънува повече.

©Весислава Савова

Author: gabriell-e-lit

Издателство gabriell-e-lit е регистрирано на 6 декември 2018 г. от Габриела Цанева. Габриела Цанева е българска писателка, родена в Русе. Завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ в родния си град. Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор на техническите науки“. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия. От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit. Библиография Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, "Труд", "Словото днес", "Литературно земеделско знаме" и други. „Миналото в мен“ (документална повест, 1994) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998) „Треви под снега“ (роман, 2000; ISBN 978-954-8453-58-5) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001; ISBN 978-954-8453-79-0) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; ISBN 954-9375-41-1) „Шофьори“ (новела, 2008; ISBN 978-954-304-340-8) „Миналото в мен“ (документална повест, 2010; ISBN 978-954-304-369-9) „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010; ISBN 978-954-497-011-6) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010; ISBN 978-954-9375-76-3) „Искам себе си“ (хайбун, 2011; ISBN 978-954-321-830-1) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2011; ISBN 978-954-321-947-6) „Състояния“ (хайга, 2013; ISBN 978-619-152-347-4) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016; ISBN 978-954-09-1069-7) „Високосният ден“ (лирика, 2018; ISBN 978-954-09-1253-0)