СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ ЗА ДУШАТА – импресии в проза и стихове от Тодор Билчев

Ти още невръстен юноша беше, а Духът ти към свободата летеше. И „майце си” първо проплака: „Ти ли си, мале, тъй жално пела,/ ти ли си мене три годин клела,…/. Да, „майце си”, на България, за която първият плач беше последен. Както за пръв път последно извика: „Пък тогаз нека измръзнат жили,/ пък тогаз нека изгния в гроба./”. Но до „тогаз”, макар и кратко житейски, ти мълниеносно ще изминеш толкова дългия духовен път от „Осанна!” до „Разпни го!”, за да се превърнеш във Вечност. И Там да останеш.

И, ето те, дотогава, „със сърце порасло и за кръст готово”, ти можеш вече с брата си по съдба скръбно да споделиш: /„Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани.”/ И, прегърнал, като любима, пътя на борбата, да се върнеш отново към родната си майка и съчувствено да споделиш: /„Не плачи, майко, не тъжи,/ че станах ази хайдутин.”/. А след това, изплакал неволите на хъшовския живот, прочувствено да се провикнеш: /„Тежко, тежко! Вино дайте!/ Пиян дано аз забравя/ туй, що, глупци, вий не знайте/позор ли е или слава!”/

И така, разкъсван между позора и славата, между нерадостния хъшовски живот и неутолимата жажда за свобода народна и опиянен от вечно свещения зов за борба, ти ще достигнеш и до най-великото земно прозрение: /„Но…стига ми тая награда -/ да каже нявга народът:/ умря сиромах за правда,/ за правда и за свобода…”/.
Колко дълъг духовен път извървян и как в краткия земен ти си само на двадесет години. Остават ти осем, но ти, съвсем естествено, не знаеш това, ала някак интуитивно бързаш всичко да кажеш на невръстния си народ и твоите братчета, крачейки смело по кървавия път на борбата и показвайки със своето дело накрая как трябва всичко да жертват, дори да умрат, но да извоюват драгоценната свобода. Че смъртта там е „мила усмивка”, а хладен гроб „кратка почивка”. Защото „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…”. „Жив е той, жив е…”!

А ти си само на двадесет и седем.
Но, понесъл гордо в последната, двадесет и осма твоя житейска година, своя земен кръст към висината Голгота, ти не жалиш за себе си, а единствено за Свободата и нейния единствен Апостол, оплаквайки ги тъжно така: /„Зимата пее свойта зла песен,/ вихрове гонят тръни в полето, и студ, и мраз, и плач без надежда/ навяват на тебе скръб на сърцето.”/.

А на Вола, станал твойта Голгота, ръце за обич разперил, като Кръст Ти падна върху цяла България. И дотам свободата ни беше.
Ала и днес още, щом буря захваща, на Вола, сред пустоша прашен, един исполин, със сабята гола в ръката, на бунт ни зове, на оръжие, братя, на кървава битка за свободата.

А вятър над него поривисто развява байрака, най-чистото знаме, с извезаните върху му словата: „СВОБА ИЛИ СМЪРТ!”. ЗА ДУШАТА!!!…
Аз свеждам глава сред тази тишина и запявам:

ЖИВ Е – БЪЛГАРИЯ ПЕЕ

Дали, когато „майце си” извика,
Голгота се катерила към Вола?
Или ти сам от този връх повика
свободната, на българина, воля?

Прокуден после с нея във чужбина,
„тоз, който падне” гръмко да възпееш.
И с Дух, и с тяло за народ, родина,
на смърт да тръгнеш и в борба живееш.

А после – кораб величав „Радецки”.
И пламъкът изгарящ във очите.
На път да сбъднат се мечтите детски.
Но в огън зъл да изгорят душите.

До Вола стигна Голгота. Остана.
И бе ни дотам на нас свободата.
Разперил ръце, ти кръстът ни стана,
на който пак ни разпнаха душата.

И днес още щом зашуми гората,
а вятър в лицата полъх повее,
изгрява над Българско и дъгата,
по цял свят, която българи грее.

Листец пък, когато потрепне в нощта
и въздух край нас се пак залюлее,
аз виждам на Вола изгряла звезда
и „Жив е Той, жив!” – България пее!

19.02.2021 г. 5.55 ч.

© Тодор Билчев