ЗА ЦАНКО ЦЕРКОВСКИ – ТВОРЕЦ И ОБЩЕСТВЕНИК – слово на проф. дн Николай Димитров
(Цанко Церковски 28.10.1869 – 02.05.1926)
Цанко Церковски е от оная плеяда български писатели от началото на 20-ти век като Тодор Влайков, Трифон Кунев, Димо Кьорчев, Стоян Михайловски, Иван Радославов и др., които не се задоволяват с писателството, но развиват и активна политическа дейност, носейки в себе си надеждата, че с това пряко влияят върху обществените процеси в България.
Цанко Церковски, обаче, е този, който оставя най-трайна диря в политическия живот на страната през този период, не само защото е от основателите и основен катализатор за създаването на една от най-влиятелните политически организации по това време – БЗНС, не само защото пряко участва във властта като министър след войните, когато тази политическа организация, трансформирала се в партия, спечелва изборите, но и защото чрез редакторската, публицистичната и художествено-творческа дейност се превръща в идеолог и трибун на земеделската идея в България.
С това той става продължител на делото на българското народничество от 90-те години на 19-ти век.
Познавайки най-добре живота на нашето селячество, прекарвайки целия си живот сред него, той не без вътрешни колебания се разделя с „идейниците“ от БРСДП, изоставя обществените идеи и утопии на народниците и пристъпва към практическо осъществяване на тези идеи. Създаването на БЗНС през 1899 г. в Плевен има за цел да сплоти и преведе в действие усилията на онази интелигенция от 90-те години, милееща за съдбата на селянина с дейността на общественици, активисти, произхождащи от недрата на българското село.
Ще видим, че още на учредителния конгрес на БЗНС тази спойка не се е получила, а на по-късен етап раздалечаването и от лявата и от либералната интелигенция ще доведе до редица грешки на земеделците, струващо им изгубването на властта, но това е друга тема.
Връщайки се на личността на Ц. Церковски ще се убедим, че неговата позиция в политическите борби винаги е била примерена, съобразена с политическата ситуация. Със своя буден ум и развита интуиция по обществените проблеми той всякога е заемал помирителна и обединителна позиция, ръководейки се най-вече от нуждите на своите любими селяни, а вече като министър и от съдбата на своята родина.
В последните дни на живота си, в затвора, с разклатено здраве, унизен, изоставен от съратниците си, той мисли преди всичко за България. В своето обръщение до временното постоянно присъствие на БЗНС, Церковски съветва съпартийците си да не търсят отмъщение срещу политическите врагове, да не се стремят към конфронтация, а да мислят за съдбините на отечеството си.
Разделението на народа на две половини според него ще създаде непредвидими сетнини за народа, призовава към опрощение и обединение. В писмото-обръщение от затвора той пише: ,, …ние трябва да се издигнем над себе си, над дребните си страсти и дребни партийни сметки и пред общите отечествени интереси смело да застанем на поста си, като истински синове на майка България.“
Тази позиция на Церковски като мъдър и уравновесен водач, му е печелила симпатията на обикновените хора, на редица демократично мислещи интелигенти, но и му е струвала много усилия и вътрешни раздвоения. Когато напуска БРДСП на младини, съзнавайки че идеологията на тази партия е чужда на селячеството, дълго време той носи вътрешното усещане за ренегатство.
По време на железничарската стачка в началото на 1923 г., като министър на просвещението, той е трябвало да вземе трудното решение за уволнението на пловдивските учители, подкрепили стачката, и още по-трудното – пренебрегвайки указанията на министър-председателя, да ги върне на работа.
Заговорвайки за раздвоенията на политика Церковски, ще се насоча, макар и бегло, и към други негови екзистенциални и творчески терзания, тъй като те най-добре показват сложността на една личност и пътя на нейното оцелостяване и омъдряване в живота. За тях можем да съдим от творчеството на писателя, от спомените за него, от многобройните писма, които той написва и получава и голяма част от които все още не са издирени и публикувани и разбира се от оставените автобиографични бележки „Из моя живот“, които са уникални със своята искреност и дълбочина на самонаблюденията.
От тях пред нас изпъква личността на младия Церковски, заредена с големи амбиции, планове и мечти да преобърне живота на българското селячество, да се появи в предните редици на българската литература, а в битов план да създаде стопанство и семейство по свое разбиране и уредба. Всичко при него е планувано още в началото, всичко е подредено в съзнанието му как трябва да се случи и всичко е подкрепено от „необятен идеализъм“ и „бикишка упоритост на волята“.
Пред нас изпъква един човек на реда, който се опитва да подреди всичко в живота си, от най-малкото, лехите на пипера, до най-голямото идеологията и творческите планове. Той обича да създава живота си по свой тертип в прави, ясни и точни линии, поставя си за задача дори да създаде жената, която ще го придружава до края на жизнения му път.
Подредеността осмисля живота, но и има своята обратна страна. Когато не се случи плануваното се стига до сериозни душевни кризи, които водят до вътрешни раздвоения и терзания. Церковски ще изпита много такива на гърба си: и разочарованието му от младежкото увлечение по социализма, и разочарованието от някои негови съидейници по-късно, и разочарованието от това, че поради обществената си заетост не може да отдели достатъчно време на литературните си занимания, а оттам идва и усещането за изоставане от водещите български писатели.
Пълно осъществяване на младежките си мечти постига само в семейно-битов план – „създаването“ на необходимата му жена, многолюдно семейство, радващо душата му, образцово стопанство с разсадник, първия в Бяла черква. Разбира се, поради не много практичното отношение към парите, и семейното благополучие в края на живота му се срутва, но той оставя след себе си морално подготвени за живота потомци.
Ще се спра накратко и на писателската дейност на Цанко Церковски, чието творчество беше поводът да се проведе днешната научна конференция. На нея бяха засегнати почти всички аспекти от творческото дело на Церковски като изключим детската му поезия, която още на времето си, а и после, по време на социализма, беше много популярна.
Стихотворения като „Пис, пис, писано, събуди се по-рано“; „Теменужке, мило цвете“; „Прела баба две недели“; „Зайо Байо из друм бяга“; „Вятър вее из полето, сняг се сее от небето“ и др., с опростената си образност, силно ритмизиран стих и звънка мелодика лесно се запаметяваха в детското съзнание и научаваха наизуст. Естествено, на съвременните технологизирани деца голяма част от поетическите реалии на тези стихове вече не говорят нищо.
При все това детската поезия на Церковски си остава образец за писане на такава, защото като възприемателска психология децата си остават едни и същи.
Литературното творчество на Цанко Церковски се разпростира в различни жанрови полета: поезия, проза, драма. Още на младини, през 90-те години на 19-ти век, той замисля два романа, но амбициите в този жанр осъществява в края на живота си, когато в затвора написва романа „Из гънките на сърцето“, определен от критиката като не много сполучлив експеримент в областта на модерната, психологизирана градска проза.
Прави опити и в областта на драмата – пиесите „Луди млади“ и „Под старото небе“ (първоначално заглавие „Халóсник“), които представят също така не особено успешни опити за създаване на фолклорно-битова драматургия, популярна по това време покрай народническата идеология и естетическите заигравания с фолклора. Критиката говори за жанровата неяснота на двете пиеси, за липсата на ясно изразен конфликт и драматургична постановка, че те по-скоро представляват драматизирани битови идилии (М. Иванова-Гиргинова).
Първата от тях, „Луди млади“ става популярна повече със скандала, който се заформя в периодическия печат покрай стремежа на автора ѝ тя да бъде включена в репертоара на Народния театър и разривът във връзка с този скандал между Церковски и неговия приятел Яворов, артистичен секретар на театъра по това време.
Художествените постижения на Церковски са в областта на поезията и белетристиката. Той става популярен сред лявата интелигенция през 90-те години със социалнокритическата си поезия, писана под въздействие на социалистическите му увлечения по това време. Стихотворението му „Молепсаний“, публикувано през 1891 г. в сп. „Ден“ на Я. Сакъзов го прави известен в левите среди, рецитира се по утра и вечеринки, влиза по-късно в редица антологии.
Със стихотворения Церковски сътрудничи, обаче, не само на левия печат. Негови произведения са поместени в „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Наш живот“, „Летописи“ и др. За това спомага, разбира се и ориентирането му към един друг тип поезия, базирана върху фолклорната поетика, чиито най-добри образци са събрани в книгата му „Полски песни“ от 1905 г.
Тя синтезира цялото творческо дело на Церковски. В нея ще открием различните тоналности на това творчество: тъгата и радостта от живота, любовния копнеж и разочарованието от любовта, самотността и съпричастността към чуждата болка, хумора и злъчната ирония, но над всички тези противоположни състояния на духа и душата властва виталността, обичта към природните красоти и към неговите любими трудови хора.
В „Полски песни“ ще открием почти всички теми и мотиви в неговото творчество. Илия Тодоров нарича книгата „енциклопедия на селския живот“. В нея има стихотворения, посветени на всички трудови дейности в битието на селянина, присъства целия негов трудов цикъл, отразени са и празничната веселост на селския живот и любовта със своите интимни и хумористични превъплъщения и брачния живот със своите сенки и усмивки, ще срещнем лекотата на всекидневните присмивки и тежките екзистенциални размишления за житейския край.
„Полски песни“ е разнообразна и в жанрово отношение: до лирическите отломки и импресии ще открием хумористичните задевки и стихотворни напеви, до социално-сантименталните стихове на „Борческите песни“ са разположени тежките философически стихове на „Предсмъртни сонети“.
Написани в духа на народната песен, използвали цялото словно, мотивно, ритмично богатство на фолклора, „Полски песни“ се отличава с изключителната си музикалност, ненатрапваща се, но сугестираща простота на изказа, с интонационно богатство и свежест на образите, умело превключване от интимно-задушевното към закачливо-отстраненото говорене. „Полски песни“ в най-голяма степен демонстрират самобитния талант на Церковски.
Литературната ни критика се е отнасяла някак си пренебрежително към белетристиката на твореца. Наистина голяма част от разказите на Ц. Церковски са написани като художествен придатък на неговата политическа дейност. Някои от тях звучат повече като анекдоти, отколкото като жанровопълноценни творби. В много случаи силно развитото чувство за хумор на писателя, както и немалките му пластически умения, които се проявяват дори в най-идеологизираните творби, е спасявало разказите му от схематичност и монотонност.
Той има няколко разказа като „Орисани“, „Пъдар“, „По витата пътека“, „Под старата върба“, които с психологическата си дълбочина, тънкото чувство за хумор, с недомълвения си диалог, биха правили чест на всички големи майстори на този жанр в нашата литература.
Въпреки че поради обществената си заетост няма много време, Церковски се стреми да следва всички новости в българската литература. Още преди появата на пролетарския трибун Д. Полянов на поетическата сцена, той е станал известен като социалистически поет със стихотворението „Молепсаний”.
В началото на века, покрай приятелството с П. Ю. Тодоров, започва да пише идилични разкази и все по-задълбочено се обръща към фолклорната поетика в изграждането на поезията си. Символистичната мода през първите две десетилетия на 20-ти век го изкушава да направи опити и в тази насока, но те са крайно несполучливи.
Вече споменах и за опита му да създаде модерен градски роман. Но историята на българската литература той обогатява с ония свои стихове и разкази, за които стана дума по-горе, издаващи самобитния му талант, тънкия му усет за мелодиката, ритмиката на народната реч, познанието за селската душа, неподражаемия му хумор и безгранична вяра в живота.
И накрая искам да кажа няколко думи за родното място на Ц. Церковски – Бяла черква. В България има много подобни малки селища, но те нямат своя Бачо Киро и своя Цанко Церковски, затова си остават и някак си анонимни в културната география на България, както би си останало и друго едно селище, носещо същото това име в миналото си, само че на турски – Акче клисе – без своя Вазов, с уговорката че не правя естетикоценностни съпоставки. Белочерковци пазят свято паметта на двамата, както разбира се и на други видни личности, родени тук.
Значителното количество паметници и паметни плочи, свързани с тяхното име, музейните експозиции, както и паметните вечери, посветени на тях, доколкото знам всяка година, ги прави достойни наследници на духовно им дело. Затова от името на колегите, участвали в конференцията, от името на катедра „Българска литература“ към Великотърновския университет им благодаря отново за добрата организация и отзивчивост.
Текстът е прочетен на Национална научна конференция на 18.10.2019 г. в град Бяла черква, по повод честването на 150 г. от рождението на Цанко Церковски
