И Е ЮЛИ – поема на Рени Васева

И е юли, горещници бабини,
дето хурката се оставя до прага,
дето никой не ходи на нивата,
аз и ти сме слънчасали на терасата,
сянка ляга късно следобеда,
катастрофи и ледници са в очите ти.

Баба сяда на сянка под ореха,
уж мълчи, а на дядо говори
и полазва в полата й гущерче,
и напарва горещник в зениците,
няма вятър в тежките клони,
само птиците се полюляват,
сърчицата им бият до пръсване.

Аз и ти се потим в панелката
и не се и поглеждаме даже,
и ни втръсва кафето без захар,
вечерите безвкусни нагарчат.
И е юли, горещници влажни,
трябва нещо да ни пусне веднага,
за да можем да оцелеем до срядата,
тогава според прогнозата
предстои леко захлаждане….

И е юли, а слънцето сънено,
занаднича зад баира възлавница,
ще му се да поостане,
баба полива доматите,
вади вода от герана
и пее със чучулигата.

Аз и ти се надигаме
от сатенените чаршафи,
отсреща строежът на „Артекс“
вече боботи усилено,
ризата на краниста в небето
като крила размахва краища,
една змия, татуирана,
се гъне отпред, на гърдите.

Баба спуска синджира,
който се сурва надолу
и се поклаща в утрото
като черна змия под корен.
Баба говори с герана,
нарича водата бяла,
моли се да поостане
още малко при лятото,
праща усмивка на дядо.

И е юли, ще пием
кафето си долу, пред блока,
магазинът е вече отворен,
като редовни клиенти
стоим с кафетата прави,
слънцето скача по чашите,
ти запалваш цигарата,
дето държиш между устните,
знам, че ти е последната.
Нещо ти казвам за времето,
обръщаш очите си другаде –
толкова съм безвкусна…

И е юли,
слънцето пали огнище,
на двора доматите съхнат,
а баба се моли за дъжд.
Реката прибелва очи
и въздиша по своя ноември,
а юлският змей
пие хладни струи,
до камъче ще обели,
до дъно ще съблече…

И е юли,
баба пере на реката,
простира ни ризите
по облите камъни бели,
сапунът просветва,
извиват се пенести струи
като тънки змийчета
между пръстите на ръцете й.

И е юли,
и как да се случи,
водата е спряна
от топлофикация,
държа ризата ти
в уморените длани –
по яката й пътища,
чужди пътища,
извървяни…

И е юли…
В гореща тепсия небето опича
стотици звезди,
като коледни сладки, увиснали
в душното градско пространство.
И е юли, а баба вари
своето сладко от бели череши,
бели, късни череши
без костилки, с лимонтузу,
в бялата къща
с двете липи.

И е юли…
Огнище разжарено,
прехвърчат искрите му
от ръцете на баба,
лицето й потно,
кърпата – свлечена,
а дъх не остава
на уморената градска ливада
по паркове и стъгди.

И е юли…
Росата е скрила
в зениците влагата,
свидливо предлага
да отпият тревите,
а ние сме жадни
черни птици
на юли сред пладнето,
на живота по тънките жици.

И е юли…
Угасват във залеза
всички въглени на моята баба,
парят петите по
селските пътища прашни.
Някой наточва
тънки, ръждясали сърпове,
някой кошове носи
и се готви за жътва…
Аз и ти ще полягаме
на щастливи откоси.

Рени Васева