КАКВО СЪМ АЗ – Зоя Раднева

КАКВО СЪМ АЗ – поезия от Зоя Раднева

ПРЕДПОЧИТАМ САМОТАТА

Върви си!
С теб сгреших.
Грешки винаги ще има,
щом лятото се влюбва в зима.
Любовта е доверчива,
и до болка ранима.
Красива като самодива,
като дете уязвима
Върви си!
Предпочитам самотата,
не, че я обичам,
но истината в нея преоткривам.
Старателно прочитам тишината.
Ето ме превърната от теб в незрима сянка.
И, ти, конник без глава,
скрил истинското си лице зад маска,
возиш ме в тиквената си каляска.
Тълпата за зрелища зажадняла бурно ръкопляска.
Стига с този маскарад!
Любовта във вените ми пулсира
и за любов истинска да мечтае не спира.
Знам някой ден ще бъда
морска фея в нечие море.
Къшей хляб в изгладнели за обич ръце,
гмуркащо се слънце в сърдечно езерце,
Животворен нектар за агонизиращо от жажда небце.
Ще бъда цвете излъчващо любовен аромат.
Ще бъда всичко, което за теб не бях.
Ще бъда за някой любовта, за която мечтах.
Вече чувам босите и нозе,
как тихо престъпват към моето сърце…
Върви си!

ЖЕЛАН ПОДАРЪК

Живот, настаняваш се в телата ни без резервация,
за да скриеш продължителността на престоя.
А той понякога е къс ,не стига дори за адаптация.
От страх броим на годините с теб прекарани броя.

Остани, Живот! Без теб телата ни са само
стряскащи призраци, вмъкващи се в нечий сън.
Сърцата са обикновени мускули – близнаци.
Гърдите – празни жилища на души, скитащи се вън.

Живот, защо в очите ти сълзи препират,
защо кръстейки се, с глава небето сочиш?
И твоите дела ли от Бог се контролират?
Нима ти е забранил да говориш?

Бог е милостив, молбите на всички ни чува.
Клекни, нека се помолим!
На нас да те подари и смъртта да линчува.
Знам, скъпо струваш, но ще му се отплатим!

-Ех този дъжд от кристални парченца!
Дрънчи ли дрънчи!
От него Бог молбата ни не чува.
И мълчи ли, мълчи…

НИЩО НЕ НИ ПРИНАДЛЕЖИ

Не ти принадлежа, не ми принадлежиш,
нищо в този свят не ни принадлежи!
Дори въздуха, който с първия вик вдишваме,
преди венчавката със смъртта издишваме…
Кой си ти, коя съм аз?
Две капки в океана – бурен.
Две падащи звезди – зла прокоба.
На капризната съдба два роба.
Две деца на началото и края.
Два мухлясали залъка – на времето пая.
Сеячи на надежди и мечти,
по сухи почви и угари – пусти.
Не ти принадлежа, не ми принадлежиш,
принадлежим и двамата на времето!
Което за годност и срок ни удря печат
и стъпва здраво на живота по стремето.
Дъжд ли е това?
Или болно е небето и обилно се поти?
А дъгата, която слънцето рисува с финни пръсти,
надгробен венец ли е за издъхналите облаци – гъсти?
Ние с теб – две крехки стръкчета трева,
поникнали на осакатената земя,
щастливи ли сме, или от страх кървим?
Че блясък няма вечността и без памет е смъртта…
Кой си ти, коя съм аз?

КАКВО СЪМ АЗ…

Какво съм аз?

Малко листенце на дървото – Живот,
от прегръдката на есента пожълтяло.
На свежото и повехнало носталгичният шепот.
Тясно пространство между черно и бяло.

Сърце приютило в паметта си младостта,
ала с носталгия посрещащо всяко разсъмване.
Болка разтваряща се в кръвта…
Страх – неистов от последното падане.

Мисъл опитваща се да опитоми,
на сетивата жаждата за младежка сладост.
Житейски календар, с разтърсващи драми,
изтриващ ги с гумичка, рисуващ радост.

Какво съм аз?

Уплашено птиче скрито в гнездото.
Усмивка надничаща зад гърба на болката.
Цвете повехнало в ръцете на злото.
Аз съм името на малкото листенце, на дървото.

Аз съм… стихотворението попитайте!

© Зоя Раднева

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.