КАЛПАКЪТ – разказ от Цонка Великова

Рано сутринта, както метял двора, вятърът му грабнал калпака. Хукнал младият мъж да го гони. Тичал, тичал и аха да го хване, вятърът пак му подхващал калпака и отново го понасял напред. Сякаш игра си играел с него. По някое време човекът се запитал:

– Абе, за какво ми е притрябвал тоя протрит калпак? Що ли не взема да се върна?

И аха да се върне, но се сетил:

– Да, ама как ще обяснявам на жената къде съм си забравил калпака? И продължил да тича подир него. 

Надвечер вятърът се завъртял, подел калпака нагоре и го закачил на върха на високо дърво. Мъжът до мръкване се мъчил да се качи на дървото, но все не успявал да стигне клоните, за да се изтегли нагоре. В тъмното било опасно повече да опитва. Наложило се да пренощува под дървото. През нощта се пробудил и пак си помислил: 

– Що не взема да го зарежа тоя протрит калпак? 

А после:

– Да го зарежа, ама след като цял ден и цяла нощ ме е нямало, какво ще кажа на жената? Къде съм бил? Как ще ми повярва, че все тоя протрит калпак съм търсил, а пък се връщам гологлав. Не, сега вече съвсем не мога да се върна без калпака! 

На разсъмване направил още няколко опита да се качи на дървото, но пак не успял.  Сетил се да натрупа камъни, да стъпи на тях и така да се хване за клоните. Това му отнело още цял ден, понеже наблизо нямало камъни и се наложило да ги носи отдалеч. През нощта от мисли не могъл да заспи.

– Как ще обясня на жената за какво толкова ми е бил тоя протрит калпак, та два дни  и две нощи да го търся? И аз да съм, и аз няма  да повярвам. Но все пак ще е много по-добре да се върна с калпака, отколкото без него, защото тогава хептен няма да ми повярва.

На следващата сутрин се покатерил по камъните, преметнал крак на първия клон, а нататък вече било по-лесно. Изкачил се до върха, нахлупил си калпака и слязъл от дървото доволен, че вече можел да се върне вкъщи. Жена му дори и да се усъмни, все пак с калпак се връщал. В този момент осъзнал,  че нямал никакъв спомен за пътя и не знаел накъде да поеме. Опитал се поне да си припомни с гръб или с лице бил към слънцето, докато тичал подир калпака, но и това му  избягвало от ума. Ужасил се, че ако тръгне в обратната посока, съвсем ще се отдалечи и тогава никога нямало да си намери дома.

Така и станало. Обикалял нещастен света,  но в дома си така и не се върнал. С времето  избледнели образите на децата и любимата му жена. Останал и в мислите си съвсем сам.

Един ден както вървял, видял в далечината да се задава голям прахоляк. Някой препускал с все сили. Като се изравнили, ездачът заковал коня и задъхано попитал:

– Дядо, да си видял оттук да минава вятърът с калпака ми?

– Сине, не съм виждал ни вятъра, ни калпака ти, но ти виж мене! Връщай се веднага обратно, докато още помниш пътя, защото после може никога да не го намериш. Аз калпака си намерих, ама заради тоя дето духа още като млад изгубих целия си живот. 

Погледнал младият мъж съсухреното лице, побелелите коси и приведения гръб на стареца и се уплашил:

– А какво да кажа на жената? Къде ми е калпакът?

– Каквото наумиш, това й кажи! Само се върни! По-добре е известно време да ти се посърди. После, после ще й мине. Къде ще иде? Но ти ще си у дома си. Няма да си  пилееш живота по чужди пътища.

© Цонка Великова, „Търсачи на щастие“, изд. „Фараго“, С., 2020