ДА НАРИСУВАШ ТЪГАТА – есе на Иван Антонов
Размисли върху някои картини от юбилейната изложба на Иван Бонев[1]
Бряг. На брега – четири дънера. На единия е седнал човек, на другия е кацнала чайка. Морето само е фон. Човекът държи в лявата си ръка цигара, другата подпряна на коляното му е увиснала надолу.
Погледът – уморен, замислен. Човекът с цялата си същност излъчва тъга и самота. И птицата до него е самотна. Двама самотници в големия свят. Така е озаглавил и картината си художникът Иван Бонев – „Самотници”.
Дьолакроа в своя дневник твърди, че в живописта духът говори на духа, а не познанието на познанието. Но Иван Бонев в своите картини е мислител. Чрез персонажите в тях той ни показва упадъка на битието и духа, изграждайки мисловен мост между душата на художника и душата на зрителя. С всеки персонаж, с всяка мазка на четката той ни потапя в дълбокия свят на мисълта и въздейства на емоционалната ни нагласа. Заставайки пред тази великолепна картина човек не може да остане равнодушен, нито пък мисълта му да не се разрови в полето на познанието, въпреки твърдението на Дьолакроа. В картината обаче, мисълта не е закодирана със своята студена точност. Мисълта обогатява нашата емоциовалност.
„Самотници” е алегория на тъгата, а тъжните персонажи внасят смут в душата, зрителят става съпричастен с тях и започва своя вътрешна полемика. До такава степен е постигната вътрешната психологическа дълбочина в картината, че тя остава завинаги в нашето съзнание. Постигнатата тънка чувствителност на персонажите прави образите правдиви. А сюжетът напълно е покрил идеята на художника и той може би е рисувал с необуздано вдъхновение. Тъгата е опоетизирана и ние изпитваме сетивна наслада от нея.
Друго силно въздействащо платно е „Музикант”.
Един вече уморен човек е прегърнал своя акордеон може би като спасение, може би като надежда. Седнал на неугледна пейка, самият той неугледен, сякаш ни казва: „Малко съм тъжен!…” И тук важен е персонажът, а фонът е без значение, освен че подсилва основната идея. Просветеният зрител може да си представи, по-скоро да чуе с вътрешното си ухо, какво би могло да бъде звученето на неговата музика, въпреки че акордеонът е прибран и звуците в него са заспали.
И в „Самотници” и в „Музикант” персонажите определено са аутсайдери по мярката на материалния ни свят. В тези, а и в други картини Иван Бонев сякаш ни внушава мисъл за някакъв скрит трагизъм в нашето битие, но и ни подсказва копнеж по неосъществен полет. Може би у човека завинаги остава скрито да мъждука мечтата.
Ако се вгледаме по-внимателно и успеем да постигнем дълбочината на посланието на художника, ще установим, че цялата същност на персонажите – лицата, ръцете, бедното облекло – излъчват не омраза, не озлобление, а доброта.
И се замисляме за света, в който живеем, за неговата арогантност. Битката с тази арогантност за персонажите и техния аналог в живота не предвещава победа, те са изгубили вече. Но четката на художника кара нас, които гледаме тези картини да продължим тази битка в душите си.
Иван Бонев е художник, който в картините си съзнателно избягва грубата показност, но вкарва огромна доза полемика в съзнанието на зрителя. Той задава въпроси, а отговорите оставя на зрителите. Гледайки картината ние неусетно започваме да спорим със света, с неговата несправедливост, със себе си. Изборът на сюжет за картината никога не е случаен. Доколкото познавам него и неговото творчество, той няма картина с празничен сюжет, в който да разгърне светлината в целия й ослепителен блясък.
Цветовете, които най-често ползва са синият, зеленият и сивият, приглушени във всичките им тонове и полутонове. Тъгата преобладава и в доста от пейзажите му.
В тях ще видим старите свищовски къщи – изоставени, полуразрушени, самотни, излъчващи сякаш болката на собствения ни живот.
Но отново зад всичко това зрителят добива съзнание за запазеното достойнство и духа на отминалото време. Не зная дали носталгията на човешкия дух по всичко отминало е накарало художника да ги използва като сюжети на картините си или е чувството на таланта за отговорност пред паметта на времето, но те настойчиво говорят.
Говорят на съвестта ни и ние, гледайки тези картини се замисляме за собствената си отговорност.
Но като контрапункт на казаното до тук за картините на Иван Бонев има едно негово маслено платно с размери 140/180 см, рисувано през 1992 година като моя поръчка. То няма наименование и аз съм го озаглавил „Щастливото ни детство”. Тази многосюжетна картина пресъздава света на детството през втората половина на отминалия 20-ти век. В нея са изобразени – битът на селото, където обикновено децата прекарваха лятната си ваканция, заедно с ония атрибути – символи на тогавашните детски въжделения – конят, котката, козелът, велосипедът, въдицата. В картината целият детски свят е обединен от фигурата на момиче с букет цветя в ръцете си като символ на красотата. И тук основните цветове се синият и зеленият, но сравнително по-ярки. От тях лъха жизнерадост, красота и безгрижие. В тази картина тъгата отсъства.
Нея вероятно художникът е запазил за себе си.
[1] Изложбата е посветена на 50 години творческа дейност и е експонирана в Свищовската градска галерия – 04-31 май 2022
Иван Антонов
