КВАДРИГА С ХОРА – Александър Алекс. Дъбнишки

КВАДРИГА С ХОРА – прозаични фрагменти от Александър Алекс. Дъбнишки

Времето е 1960 година, месец юли. Аз работя в една тухларна фабрика като член на средношколска бригада. Тухларната е в покрайнините на едно голямо село. Ние сме настанени в местното училище, близо до фабриката. Спим по четиридесет души в една класна стая. Работата в тухларната е тежка. Трябва да копаем глина с лопати и да я товарим на вагонетки. Освен изнурителния труд под палещото слънце, аз съм съхранил в паметта си няколко картини, чийто смисъл надхвърля съдържанието на непосредствените случки.

РИНГОВА ПЕЩ

„Ние познаваме един по-целесъобразен процес на развитие, т.н. сублимация, благодарение на която енергията на инфантилните желания не се отстранява, а се употребява за други, по-висши, вече не сексуални цели.”

Зигмунд Фройд

Тя прилича на пръстеновиден тунел. Вътре в нея се изпичат суровите тухли. Там, където те вече са готови, огънят временно се гаси. След това тухлите се изнасят навън, а вместо тях се нареждат дърва и сурови кирпичи. Така те изглеждат като да са непрекъснато преследвани и накрая обладавани от огъня.

Частта от пещта, заета с изпечени тухли е ужасяваща. Там е почти тъмно, а температурата е още твърде висока. Полуголи мъже изнасят горещите тухли навън. Техните покрити с червена прах тела сякаш се разтварят в душната тъмнина. Блясъкът на очите им придава нещо свръхестествено на тази картина. Мъжете бързат, защото огънят, бушуващ отляво, излъчва жар и дъх на сажди. Само преградата от сурови тухли ги разделя от стената от пламъци. Чудо е скрито в блясъка ú − чудото на пръстта, вдишваща топлината и цвета на огъня.. Сякаш неговият дух се вселява в нея. Отвъд огнената стена тухлите, като рояци живи отблясъци, ще поемат пътя към ново съзиждане. Цветът на пламъка ще е с тях до края на този друм.

Понякога странни искри блуждаят по него.

ЕДИН МЪЖ

„…частичните сексуални нагони, както и съставеното от тях сексуално желание, проявяват голяма способност да променят обекта си, да го заменят с друг, който е по-достъпен.”

Зигмунд Фройд

Той е нисък и слаб. Без риза и обувки. Вехт панталон само скрива хлътналия му корем. Мъжът работи там, където вагонетките изсипват изкопаната глина. Той разбива едрите буци с лопата и чисти пръстта от корени и тръни. Струва ти се, че единственото нещо, което този жалък човечец наистина притежава, е неговата лопата. Нейната дръжка извършва странни движения в ръцете му. В един момент тя рязко и многократно се забива в пръстта, след което с трескав замах изхвърля нещо от глината. Мигове на покой или вяла работа, а след това пак същите трескави движения, на които сякаш цялото му тяло се отдава.

Мъжът е слаб в ръцете. Без да знам защо, на моменти ми се струва, че дръжката на лопатата като че ли ги прави по-силни. Странна сила се чувства и в неговата мълчалива и затворена съсредоточеност. Силата на човек, комуто само една лопата, пръст и тръни в нея са оставени.

Силата на низвергнатия, на газещия сам тръните.

„Ела, ще ти покажа нещо интересно,” с тези думи мой съученик ме доведе при мъжа с лопатата. „Хей, друже,” посочи моят приятел една ученичка, минаваща наблизо. „Ако си с нея, какво би направил?” В следващия момент чувство на истинска радост огря лицето на мъжа.

Неговата уста замълви несвързани, но ясни в смисъла си думи на желание. Той се задъха, докато устните му покриваха дръжката на лопатата от горе до долу с целувки. В един момент мъжът даже приклекна, за да целуне тъмния триъгълник на нейната метална част долу. С един последен порив той притисна дръжката, бяла като кост, до изпъкналите ребра на гърдите си и тя сякаш изчезна между ръцете и краката му. Цялата сцена едва ли продължи и минута; след това неговото лице възвърна мълчаливото си и отнесено изражение.

Лопатата пак затърси тръни и коренища.

Тогава ние бяхме само на шестнадесет. Младежките години бяха пред нас, а зрелостта все още далеч. Въпреки това, човекът с лопатата вече живееше в тези години, дълго преди тяхното идване. Ние обаче още не усещахме неговото присъствие, скрито дълбоко в нас.

ЕДНА ЖЕНА

„…усещанията за болка, както и другите неприятни усещания, се наслагват върху сексуалната възбуда и пораждат приятно чувство, в името на което субектът дори доброволно ще изпита неудоволствието от болката.”

Зигмунд Фройд

В съседство с бригадата ни голямо циганско семейство също копае глина. Баба и дядо, родители, синове, дъщери, снахи и рояк деца − всички работят. Те живеят в каруци до лагера ни. Няколко дървета ги пазят от палещото слънце през деня. Циганите са сезонни работници.

Бабата готви храна в бивака, а другите работят в изкопа. Децата носят прясна вода и се грижат за бебетата.

Първият от тях, който аз забелязвам, е един мъж на около тридесет.

Виждам го да бие мълчаливо, без никаква причина една млада циганка.

Тя не прави нищо, за да се защити от неговите юмруци. Жената само се привежда още повече над лопатата и продължава енергично да копае.

Тя е облечена с лека рокля и от време на време, поради резките движения, гърдите и излизат от пазвата. Те следват ритъма на нейната работа.

В един момент мъжът спира да я бие и запалва цигара. След минута той сяда и я вика при себе си. Двамата пушат мълчаливо.

Тази сцена се случва почти всеки ден. Фамилията не им обръща никакво внимание. Всички се държат така, сякаш това въобще не ги засяга. За мен, те гледат на побоя като начало на почивка от работата.

В пет часа денят във фабриката привършва. Семейството обядва под дърветата. По-късно мъжът се качва на каруцата, ляга и пуши.

По залез сенките на дърветата стават по-дълги и по-плътни. Жената усеща това и с една овладяна стеснителност се качва на каруцата при мъжа си. Има толкова много време до сипването на следващия ден.

ЕДИН МЛАДЕЖ

„Пътят от едната дълбочина към другата е неизповедим.”

Дао Де Цзин, Лао-цзъ (VI в. пр. Хр.)

Това се случва по време на почивка. Аз съм седнал на предната страна на една празна вагонетка. Тласната от дрезината, тя продължава да се движи по инерция към вече спрелите. Изведнъж един по-голям ученик става и започва да бута срещу мен предишната, току що спряла вагонетка. Той постепенно я ускорява. Неговото късо тяло изглежда като сраснало с нея и само две очи могат да бъдат видени зад ръба ú. Нетърпелива радост се излъчва от тях. Младежът много добре осъзнава какво върши, защото отскача от вагонетката в момента на сблъсъка. В представата ми неговият поглед стои като залепен зад вагонетката, сякаш желае да вземе участие в предстоящия удар. За момент в моето съзнание се мярва мисълта, че горният преден ръб може да строши краката ми. Макар и с риск да падна назад, аз инстинктивно ги придърпвам към гърдите миг преди челния сблъсък. За щастие буферите поемат удара.

До ден днешен този поглед е останал в моята памет като най-живата част от картината. Не мога да забравя решителния израз в очите на младежа и факта, че той видя страх във взора ми. И още едно нещо, винаги същото, продължава да стои между нас – ясната представа за възможните болезнени последствия от неговото деяние. Аз не можех да приема приближаващия удар и може би усещайки това, той не се отказа от намерението си да го осъществи. Очите му го показваха. В онзи момент нямаше скрити неща между него и мен. Прозрачността на този последен миг погълна всичко. Страхът, погледът − всичко изчезна.

И когато трясъкът на сблъскването ме върна в света около мен, аз просто слязох и легнах встрани на земята. Високата трева ме скри от погледите.

Ставайки по-възрастен, понякога се опитвах да се погледна с очите на младежа зад вагонетката. Какъв и чий бе образът, който той виждаше в онзи момент? Можеше ли да си представи цялата бездна на отчуждението между себе си и този образ? Мисля, че не, защото ако можеше, станалото не би се осъществило. До края на бригадата младежът се обръщаше към мен, използвайки странно прозвище – нелепо съчетание на име, не моето и една груба дума. Може би това бе причината между нас да не избухне по-сериозен конфликт.

След като новата учебна година започна, повече не видях този човек. Неговият образ постепенно загуби очертанията си и само погледът остана жив във спомените ми. Такъв поглед не бе нещо ново за мен − просто тогава за пръв път почувствах бездната, от където той идваше.

В идните години щях да срещна много такива погледи. Понякога те можеха да бъдат почувствани и в неизречените слова. Аз ги усещах като нишки, които пълзят през живота на много хора, превръщайки се в постоянен спътник на тяхното съществуване. Така една страна на човешката душа, едновременно потайна и чужда, търси и отразява себе си в болката, причинена на другите. Някога, подобен поглед на две очи, скрити зад храстите край едно дърво, е пълзял по същия начин след една прокудена двойка.

© Александър Алекс. Дъбнишки, София, 2004 г.

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.