КЛЕТВАТА – Веселина Кожухарова

КЛЕТВАТА – разказ на Веселина Кожухарова

       Знаеха от малки – бог ги бе определил един за друг. Живееха през една къща. Не бяха много богати, но не гладуваха. Сутрин изкарваха козичките по къра. Завръщаха ги и си думаха как ще се вземат кога порастат. Никола дялкаше малки фигурки за Димана. А тя береше цветя и сплиташе венчета за техните глави и за вратлетата на яренцата. И по цял ден пееше.

       Възрастните виждаха колко много се имат децата и приемаха тяхната близост. Само бащата на Димана от време на време промърморваше:

–        Май ни трябва по-богат зет. Но то време да доди.

       Кога пораснаха, на хорото и на седянка никой не смееше да ги раздели, нито смееше да задява Димана. Знаеха момците, че Никола няма да я даде на никой друг. На една седянка ги подкачиха, дето са все заедно, Никола не се стърпя:

–        Клетва сме сторили да сме си верни до гроб!

       Никой не отвори повече дума за това, само хаджи-Стоювият син се подсмихна под мустак. Сигурно имаше нещо наум.

*

       Великден е. Момците се надхвърлят с камък на Длъжката поляна. От двете страни людете гледат и се препират* кой ще спечели тази година крината с писани яйца. Всяка мома е донесла от къщи по едно яйце и го е сложила в крината. Наградата за първенеца. Един по един момците отпадат от надпреварата. Остават само Никола и хаджи-Стоювият син. Никола надхвърля хаджийския син и той злобно процежда през зъби, само Никола да го чуе:

–        Сега ме надви, но за другото няма да можеш. 

       Дорде Никола изпращаше Димана и след туй, седнали на пейката до портата, се чудеха двамата – що ще да е туй „другото“. Не можаха да го измислят.  Посегна Никола и взе китката на момата. Забоде я на калпака си и издума, дето утре по вечернина ще прати калесници да я искат и да се разберат с техните кога да е сватбата. И дълго гали в мъжките си длани малката нежна ръка на изгората си.

*

       Станали са в ранни зори. Всеки върши нещо. Баща ѝ и брат ѝ са заклали агнето. Жените гласят туй, дето с него ще го пълнят. Димана е наскубала от бостана пресен лук, измила го е на чешмата и сега го задушава на оджака, в големия тиган, барабар с лопуша и джоджена. В една тава къкрят дреболиите на агнето. Остава да съберат всичко с ориза, да напълнят агнето, да го зашият и да го турят с голямата тава в пещта. Баба ѝ добре я опали*. До вечерта ще е готово. Да се отсрамят пред калесниците.

       Камбаната на църквата отмерва вечернина. В къщата на момата всичко е готово за посрещане на гостите. Димана място не може да си намери. Току ходи до нейната одая да се погледне в огледалото. Да не би нещо да не ѝ е наред. Чини ми се, дет много се бавят. На три крачки са от нас.

      Чакат и чакат, и чакат. По някое време на портата се тропа. Баща ѝ и майка ѝ тръгват да ги посрещат.

       На портата е Стойко, по-малкият брат на Никола.

       – Бате не си доде от града! – издумва с разтреперан глас той и хуква да се прибира.

–        Пеньо, иди да видиш що става – поръчва майката на Димана.

       Баща ѝ тръгва към комшиите.

       Връща се да си метне сетрето* и да възседне коня.

       – Отиваме с баща му и брат му да го търсим. Димано, донси ми фенера!

       – Тате, и аз ще дода – братът на Димана вече е изкарал коня си от яхъра.

       Тръгват, в празничната нощ, четиримата мъже да търсят Никола по пътя към града. Дали го бастисаха айдуци?– мислят си те.

       Излизат от селото и на първия завой виждат, огрян от луната, кон кротко да пасе край пътя.

–        Сивчо! – викват в един глас бащата и братът на Никола.

       Слизат от конете и хващат юздата на Сивчо. Препълнените дисаги са добре привързани към гърба му. Само дето ездача го няма.

       Продължават. Дълго вървят. Съглеждат нещо да светлее на пътя. Сетрето на Никола. Лежи в голяма локва кръв. Жив е, ала в несвяст.

–        Не можем го качи на коня. Тряба да ида за каруцата.

       Баща му обръща коня и го пришпорва към селото.

       Чуват Никола тихо да мълви:

       – Не бя…ха аги. На…ши  бя…ха – бащата на Димана се е надвесил над него.

       – Тате, останете със Стойко при него, а аз да ида да викам баба Дена. Тя най-добре отбира от таквиз работи – братът на Димана смушква коня си и се понася към селото.

       Прибраха Никола вкъщи. Баба Дена преми с отвара раните му. Дясното му рамо бе пронизано от куршум. Бе излязъл, но бабата промърмори:

       – Отблизо е стреляно.  Някой го е заприказвал на друма и тогиз му е посегнал.

       По страшна бе раната под ребрата му. От нож. Заши я баба Дена, но и за нея промърмори:

       –  Заших я, ама никой не знай що има срязано вътре в него. Ако извади късмет, може и да оживей. Дано младата му снага се пребори. И бог да помага!

       Чак на другата вечер момъкът дойде на себе си и немощно промълви:

–        Ди…мана…

       Брат му хукна да я вика.

       Не бе мигнала цяла нощ момата. Плака и мисли кой би посегнал на изгората ѝ. Всички в село го обичат. Дали всички?

      Кога видя колко блед и немощен бе момъкът, от очите ѝ закапаха сълзи. Помилва го нежно по челото и той бавно отвори очи.

      – Наведи се по-близо – пошепна. – Сторѝ ми клетва… да додиш подир… подир мен, ако си…замина… 

       Димана покри с нежните си длани ледената му ръка и пошушна в ухото му:

–        Сторвам клетва, Никола – цялото ѝ тяло се разтресе от мъка.

       Никола едва стисна ръката ѝ и притвори безсилно очи. Мога спокоен да си тръгвам оттук. Там ще я чакам. 

*

       Тръгнаха дните един след друг. Две къщи бяха в тревога. Много сълзи изплака Димана. Помръкнаха хубавите ѝ очи. Мъката бе изпила всичката радост от тях. Но животът продължи да си тече и да иска своето.

       Копаха и зариваха царевицата, след туй дочакаха жътва. Овършаха и насипаха зърното в хамбарите. Окършиха и прибраха едрите мамули на царевицата. Обраха сливите и лозята, и заредиха бъчвите за вино и за ракия.

       Никола лежеше и страшни бяха мъките му. Раната под ребрата му не искаше да зарасте и бе все мокра. С какво не я маза баба Дена знахарката. С нагорещен ръжен я гори. Нищо не помогна. 

       Людете из селото не спряха да шушукат, дето туй било работа на аджамия*. Ако го бе сторил някой айдук, нямаше да остави жив Никола, нито дисагите  цели-целненички връз гърба на коня.

       Всеки ден Димана ходеше в комшийската къща, дорде веднъж баща ѝ  се развика:

       – Видиш ли що правиш, дъще? За резил ме правиш! Де се е чули и видяло мома ката ден да ходи у момковата къща? Тръгнаха одумки по село. Стара мома ли искаш да останеш?

       Всяка дума се забиваше, като крушов трън, в сърцето на момата. Най- много плака Димана заради последните дума на баща си. Сякаш Никола вече бе мъртъв.

       Животът на Никола блещукаше като бледо пламъче на вощеница. И Архангел Михаил милостиво си науми да я изгаси.

*

       Седнали са около празничната трапеза. Всичко, както си му е реда, има на нея: гювеч с шилешко, жито, боб, овнешка пастърма. Взема бабата на Димана архангелската боговица, цялата украсена с обредни фигурки, и я разчупва над главата на дядо ѝ. Той я поема, поръсва я с червено вино и начева да нарежда:

       –  Свети Архангел Михаиле, свети Никола и вси светии, помагайте ни. Почитаме ви и сечем колач, да се роди ръж до тавана…

       На портата някой нетърпеливо тропа. Излиза майка ѝ и довежда Стойко.

–        Димано – изрича той през сълзи. – Батю те вика.

       Понечва баща ѝ да каже нещо, но Димана вече е излязла от одаята подир Стойко.

       –   Обеща ми – сякаш въздишка излезе от устата на болния и ръката му се отпусна в ръцете на момата. Обещах ти, Никола.

*

       Мина Лазаровден, дойде Цветница. Димана вече не ходеше никъде с момите. За що ѝ бе да ходи на ладуване*. Какво ще да разгадае нейният пръстен, кога го извадеха от котлето. Само да ѝ каже, дето Никола е мъртъв. Тя това го знаеше. Но майка ѝ и баба ѝ настояваха да отиде, и тя какво можеше да стори. Отиде и с цялата мъка в душата си дочака да извадят пръстена ѝ.

       – Ще те вземе хаджийски син – момата, дето вадеше пръстените, бе вдигнала високо в ръката си китката с пръстена на него.

       Димана чак подскочи от тези думи, щом позна китката си. Че той хаджийския син е един – Христо. Опазил ме бог от него!

       Момите наченаха да се посбутват и да шушукат, а сърцето на Димана щеше да се пръсне от мъка. Беше видяла, че хаджийския син се заглеждаше по нея, кога ходеше на чешмата.

       Не дочака края на ладуванета. Не ѝ бе до песни. Побърза да се върне вкъщи. Разказа що е показал пръстенът ѝ.

–        Че лошо ли е? Ще идеш в богатска къща – зарадва се майка ѝ.

–        А Никола, мале?

     –  Никола веке го няма! – отсече баба ѝ. – Отвори си очите и се огледай. Няма се да си млада. Ще върнеш двама-трима ергенина и после никой за нищо няма да те подири. Ще си останеш стара мома.

       Още по-хубаво. А мама и баба вече са го забравили.

       Слез Великден хаджи Стою прати хабер на баща ѝ. В неделя, след вечерната служба, ще дойдат да искат Димана за сина му.

       Оставаха три дни. Трябваше да реши що да прави. На момата ѝ се живееше, но сърцето ѝ я теглеше към Никола. Нали клетва му бе сторила.

       Дойдоха калесниците. Димана бе с черния сукман, дето с него ходеше по нивите и с черната риза – жалбата ѝ за Никола. Баща ѝ я пресрещна в пруста и изсъска в ухото ѝ:

       – Докоги ще търпя туй що правиш, мъри? Бърже облечи нещо по-читаво – като за годеж.

       Не продума цяла вечер момата и не повдигна очи от сплетените си в скута ръце. Кога всичко бе уговорено, Христо се наведе към нея и прошепна в ухото ѝ:

–        Казах му, че за туй няма да ме надвие.

       Сякаш ледени иглички полазиха по снагата на Димана. Значи това бе „другото“, за което се бе заканил Христо. Отдавна таеше в душата си съмнение. И сега го чу. Той е посегнал на Никола. И се загнезди в главата на момата туй, дето от три дни се мъчеше да измисли. Ще го направи на сватбата. Нека дотогава Христо си мисли, че той е надвил.

       Легна си, но сън не я ловеше. По едно време се унесе и чу гласа на Никола:

Димано, либе хубаво
Не ходи рано за вода
Не дрънкай бели бакъри
Че ми изгоре сърцето
Под това платно леняно
Ти нали клетва ми стори
Да додиш, либе, при меня…

  Стресна се от дрямката и си помисли: Ще дойда, либе, чакай ме.

*

       Двете недели до сватбата бързо щяха да минат. Още на другия ден се измъкна тайно от къщи и пое по баира към къшлата на дядо Драгойчо. Знаеше тя – той ще ѝ помогне. Старецът ги обичаше и двамата с Никола. Колко пъти, като деца, бяха яли при него топла пита с прясно сирене. Усети дядото голямата ѝ мъка. Проумя що иска да стори. Не я разубеждава. Врече се да ѝ помогне. Много време остана момата при него. Дълго си думаха, а кога тръгна да я изпроводи, ѝ рече:

–        Ще ти я дам, кога излизате от черкува.

       Двете недели минаха като миг в приготовления за сватбата.

       Аленият сукман грееше на кръшната снага на Димана. С колко трепет и обич го нашива, вече знаеше – за Никола го тъкми и при Никола щяха да я изпроводят с него. Под аленото покривало никой не виждаше сълзите, дето мокреха хубавото лице на булката. А всички моми в селото ѝ завиждаха.

       Кога излязоха от църква, откъм сбраното множество се надигна врява. Някой викаше нейното име. Видя Димана дядо Драгойчо да сочи към нея и да полюлява в ръка малка изкусно изплетена кошничка. Отгоре бе здраво привързана с парче бяло платно и пристегната с лико. Тръгна към него Димана, пое кошничката и му целуна ръка. А дядото положи съсухрената  си длан върху главата ѝ:

–        Лек да ти е пътя, дъще.

–        Сполай ти, дядо! Господ здраве да ти дава!

       Христо посегна да види що има вътре, но Дима я дръпна и промълви:

–        На софрата.

       Насядаха сватбарите около празничната трапеза. Започнаха да се леят ракията и виното. Слугите трупаха на софрата туй, що бяха приготвили. Сякаш шепа люде можеха да изядат толкоз много.

       Бая си подпийна родата на младоженеца и се чуха гласове: „Младоженецът да целуне булката!“.

       Димана стана, отметна аленото покривало от лицето си и бавно започна да развързва малката кошничка. Всички на софрата се умълчаха, спря да свири и музиката. Сякаш людете очакваха някакво чудо. И то се случи. От кошничката се подаде главата на тънка шарена змия с рогче. Изпълзя по ръката на булката и се простря на врата ѝ. После бърже я „целуна“ по устата. Димана погледна ужасения младоженец и прошепна:

–        И в туй не успя да го надвиеш.

Веселина Кожухарова

от новата й книга „ Между звездите и зората“, разкази, изд. „Фабер“, В. Търново, 2022 г.

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.