КЛЮЧОДЪРЖАТЕЛЯТ – Радой Попиванов

КЛЮЧОДЪРЖАТЕЛЯT – разказ от Радой Попиванов

     Живко беше млад мъж, собственик на неголям магазин за цигари и напитки и нещата, общо-взето, вървяха. Дори вече събираше пари, за да открие втори магазин и по този начин да разшири бизнеса си.

Отскоро в квартала се беше появила някаква девойка, красива, скромно, но чисто, спретнато и с вкус облечена. Беше му сравнително редовна клиентка, купуваше си най-често кафе и кока-кола. Ако се съдеше по поведението й, беше глуха. При едно от посещенията си в магазина тя прочете по устните му, че я пита как се казва и му каза името си – Яна. Той действително се радваше винаги, когато я виждаше.

Тя припечелваше от подобен на неговия, но значително по-скромен бизнес. Продаваше ключодържатели, действително красиви и качествени като артикули, на стойност пет лева. Той не знаеше откъде се сдобиваше с тях, а и не се интересуваше. Най-често заставаше на светофара на някой по-голям булевард и когато колите спираха на червено, се приближаваше до тях, показваше на шофьорите ключодържател, а с другата ръка – петте си пръста и ухото си, за да обясни по този начин, че не чува. Общо-взето се продаваха и тя си изкарваше прехраната. Понякога сядаше на тротоара и ги подреждаше върху едно парче плат пред себе си заедно с етикет с цената. Обикаляше и по по-големите и посетени заведения, като ги предлагаше на клиентите.

Един ден, към 13 часа на обяд, той по изключение не беше на работа, а пиеше бира в едно заведение. На съседната маса бяха седнали компания развеселени и подпийнали, но неприятни на вид младежи. Яна внезапно влезе, поздрави го, предложи им от стоката си, но те не само, че не купиха нищо, а шумно и подигравателно я коментираха, сякаш че просеше или беше виновна за нещастието си.

Обзет от чувствата си към нея, както и от чувство на състрадание, Живко й изкупи всичките ключодържатели, което му струваше почти двудневния оборот на магазина. После ги раздаде на приятели и познати. На другия ден обаче, сякаш огорчена от постъпката му, Яна внезапно изчезна. Той страдаше за нея, въпреки че, както знаем, нямаха по-близки отношения.

Една лятна вечер, към полунощ, той се прибираше от едно квартално заведение след среща и пиене с приятели. Валеше проливен дъжд, но той носеше голям чадър и живееше наблизо. Малко преди да се прибере, забеляза в навеса на един от входовете момиче, в което позна Яна. Беше мокра до кости,  явно преди да се скрие, беше вървяла под дъжда. Тъй като прецени, че трудно ще се осведоми къде живее, той я заведе под чадъра си до близката улична лампа и я попита не желае ли да преспи в дома му. Тя разбра, съгласи се и след няколко минути бяха в дома му. Toй я остави да се изкъпе-отиде в съседната стая, за да не я притеснява, даде й пижама и заедно легнаха да спят. На другата сутрин закусиха, пиха кафе и отидоха на работа.

Това беше само началото на една красива и щастлива любов. Тя се премести да живее при него, разменяха си непрекъснато ласки и нежни думи, разбираха се повече с жестове. Правеше му впечатление обаче, че когато произнася  отделни думи, а и цели изречения, го прави с много ясен и нежен женски глас. Освен това понякога реагираше на някои звуци, най-често на звъна на джиесема му, сякаш го чуваше. Иначе хората, които ги познаваха, първоначално гледаха с изненада и насмешка на тази действително нестандартна любов. После започнаха да свикват и да ги приемат.

Един съботен следобед, когато затвори магазина и се прибра, Живко с ужас констатира, че Яна я няма. Беше му оставила бележка, на която пишеше, че много го обича, но не може да продължава смешната им връзка. На всичкото отгоре беше взела доста голяма сума пари, които той събираше от години, за да разшири бизнеса си, но все отлагаше да я внесе в банка. Не можеше да се каже, че й се е разсърдил, беше прекалено обсебен от чувствата си към нея. По-скоро съжаляваше за раздялата им, вече не се интересуваше от други жени.

Тя беше оставила или забравила на масата в хола един ключодържател. Живко го сложи в джоба си и оттогава не се разделяше с него, като спомен от красивата им любов. Кой знае защо, не сложи на него ключовете си, остави ги върху стария, който не беше от нея. Разбира се, повече не я видя никъде.

Изминаха около три месеца. Един ден на Живко се наложи да пътува по работа, но понеже беше пийнал, братовчед му шофираше. В един от съседните градове, в пиковите часове на деня настана голямо задръстване и се наложи да спрат за известно време. Понеже беше много горещо, а климатикът – спрял, Живко отвори вратата, за да влезе чист въздух.

Внезапно към колата се приближи едно слабичко момиче, сляпо, ако се съдеше по това, че носеше големи тъмни очила и характерния бял бастун в едната ръка. В  другата държеше малка табла. Движеше се обаче прекалено сръчно, бързо и ориентирано за човек, който не вижда. Позна я веднага – беше Яна. Тя му показа таблата, в която имаше пачка календарчета и малко пари. Попита го с добре познатия му глас:

– Господине, виждам, че сте хубав мъж и сигурно добър човек. Не желаете ли да си купите календарче? Събирам пари за благотворителност, за хора в неравностойно положение като мене. Пари колкото обичате…

Значи, не беше нито сляпа, нито глуха, а най-обикновена мошеничка.

Живко извърши нещо, изненадващо и за самия него. Извади от джоба си познатия ключодържател и го постави върху таблата. Вероятно по този начин искаше да скъса със спомена си за нея. Преди още Яна да успее да реагира, движението се отприщи, а колите отзад започнаха да свирят с клаксоните си. Младежът затвори вратата, а братовчед му бързо и нервно потегли. Не каза нищо, но явно беше недоволен, че се занимават с просяци.

Това беше последната среща между Живко и Яна. Този път той не беше убеден, че повторно й е простил и изобщо ще я запомни с добро.

© Радой Попиванов

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.