КОПНЕЖИ – Кънчо Великов

КОПНЕЖИ – поезия от Кънчо Великов

*

Не си измислица,
Любов!

Ти съществуваш
реална, зрима.
Променлива си като облак
и ставаш по-красива
след всяко проявление.

Аз съм вятърът,
който моделира
извивка на хълбок,
коси развени…

Не си измислица,
Любов.

Твоите стъпки
събуждат тревата.
Слънчеви са очите ти.
Ябълка си
в моята градина.

Не си измислица,
Любов, не си!

*

Вървиш по тези улици от камък
усмихната, и нежна, и добра.
До тебе ако съм – ще бъда пламък,
а ти ще бъдеш моята зора.

И в утрото на всеки ден тревожен
на моето небе ти ярко ще гориш,
че сложен е животът, много сложен,
а как без светлина да издържиш?

*

Забравена струна
събужда същността ми.
Всичко земно презрял,
духът ми на воля лети.
За далечна Колхида ще тръгна
и Златното руно
скоро с дланите си
ще погалиш ти.
Ориста ми е писана тук –
да те мисля, да мечтая
и да вдигам красотата ти в култ.

Аз ктъжа над твоята самотна писта,
без да имам право на кацане
и катапулт.

*

О, ти, която
идваш срещу ми.
Не бързай толкова,
постой!
Излишни тук са всички думи –
очите ти
излъчват зной.
И как вървиш –
тъй нежна, крехка!
Поклащаш в такт
паунова глава.
Душата си
днес искам да открехна
и да прошепна две слова…

Ще се разминем с теб,
ще се разминем.
Припламват мълнии
под облака на твоята коса.
Ако от устните
изпия кипналото вино,
отекналия гръм
дали ще понеса?

ВИК

Не скланяй, чуваш ли,
не скланяй глава в ръцете ми.
Ще ме повика лятото
на твоите коси.
От него обжарен, ще моля за помощ
сърцето ти –
ще чуе ли, дали ще ме спаси?
Ръцете си ти пак подаваш
с този порив вечен.
До болка в тях ще впия пръсти.
От гравитацията
на очите ти увлечен,
оставам и няма откъсване.

Жестоки снегове валят в душата ми
и брулят ветровете
на хиляди въпроси.
Замислен за света и за нещата му,
кажи ми как тревогите си
сам да нося?
Копнея с устни зажаднели,
като над извор чист,
лице да свеждам,
смирено да целувам
топлите ти длани –
гнезда за птиците на моите надежди.

Но ти като глухарче,
за малко спряло
на душата ми върху стеблото,
ще залюлееш там камбанката си бяла
и ще отлетиш от мен, защото
на съмнението вятърът студен
ще те издуха от топлината на ръцете.
Ще обеднее нивата на моя ден,
ще легне дълга зима на сърцето ми…

Ще бъда
в кръга на делника затворен,
а болка безпощадна
ще ме връхлита и тресе.
Ще искам да изтръгна своя корен,
вятърът да съм,
който ще те понесе…

Повярвай,
трябва в мен да свети,
да ме изгаря пламъкът ти бял.
Бе тебе
как да устоя на снеговете?
И как да разбера,
че съм живял?!

*

Когато те докосвам,
сърцето е струна орфеева.

Когато те докосвам,
разгарям въглен скрит под пепелта…

Когато те докосвам,
на колене пред болката заставам.

Защото любовта е болка.

Когато те докосвам,
приличам на тревата след дъжда.

Когато те докосвам,
докосвам светлина.

СТОН

Погали ме с ръка белоснежна,
докосни ме на ангел с крилото.
Ти душата към рая отвеждаш
и ме караш да вярвам в доброто.

Ще те помни до края сърцето,
че изпълваш света ми с надежди.

Щом заплаче душата ми клета,
погали ме с ръка белоснежна.

ЖЕНА

Прости!
Не зная как да те наричам:
любимна, майка или пристан мой?
Аз мълком своя ден
на теб обричам.
Ти жажда си
и извор в юлски зной.

Тъй светло е
за тебе всяко слово.
Пребъдваш в моя мъжки свят.
И ако някога
се преродим отново –
пчела ще съм,
щом ти си вишнев цвят.

*

Тръгни под пролетния дъжд –
в дъжда си толкова красива!
И ако срещнеш влюбен мъж –
бъди щастлива!

За мене не мисли, недей
сърцето си с това разбива,
че аз съм странстващ Одисей.
Бъди щастлива!

От тъжен бряг в далечен час
томително ще те залива
самотната вълна на моя глас:
-Бъди щастлива!

МАК

/Триптих/

1.

На залеза в изгарящата пазва,
в зелените вълни на хълма
гори самотен мак –
побратим на душата.
При него ти поспри!
Стопли там дланите си нежни
и пожелай си нещо!
Ще дойде после вечерта
със звън на чаши, шум и песни.
Но ти за мака не забравяй!
(Той в залеза гори.)
Помни – в нощта
за тебе грее пламъчето живо –
душата на поета!

2.

Танцувам с тебе в тази звездна вечер,
от вино и поезия пиян.
Красиво на поезия обречен,
като последен, верен мохикан.

Смехът разискря твоите зеници
и рухват в мене ледени стени.
Ръцете ти – две нежни, бели птици,
в душата ми запяват: „Остани!“

Оставам. Вечерта е само наша
и свети оня мак сега във нас.
Аз вдигам пълна с обич чаша
и благославям с радост този час.

Навън в нощта: луна, звезди и вечност.
С огромни скорости светът лети
по своята спирала безконечност,
а тук до мен, тъй топла, дишаш ти.

3.

Каква невероятна нощ!
Към нея пак
пътеката на спомена ме води.
Като съдбовен знак
все оня мак пред мен гори.
Забравил за света,
от изворите чисти на очите ти
аз доброта и нежност пих.
И бях щастлив,
и бях щастлив…
Ще има други дни и нощи
и в тях
камбаната на радостта
отново ще звъни,
но тази няма, знам, да се повтори…
Като начален стих сонетен,
като мотив за песен
в сърцето си за нея кътче запази.
И не забравяй за поета –
един самотен сред тревите мак.

Кънчо Великов

Подбор: Павлина Петкова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.