КРАЕВЕДКАТА – Планимир Петров

КРАЕВЕДКАТА – разказ на Планимир Петров

Дошла в селото една засукана мадама да проучи историята  на селището. Жените в кметството я огледали претенциозно и си казали наум: „Аха! От големия град, от голямото журналистическо „Добрутро” ще да е!… Такава жена и мъж-великан поваля в леглото, и къща на два ката подпалва!” А кметицата нямала време да се впечатли от шикозната й визия, защото се изправила пред трудния въпрос: къде да я настани? Нямало хотел в селото, добре познавала своите селски гласоподавателки – никоя нямало да приеме самотна, необвързана градска жена, защото всяка ревниво пазела целомъдрието на мъжа и дома си.

И решила кметицата да изпрати Краеведката на най-сигурното и удобно място – къщата на бай Кольо Петела. Всички знаели, че той е най-големият занисия и мераклия на младите жени, но в къщи, пред  жена си, баба Мита, не смеел с весело око чужда жена да погледне. Защото, говорело се в селото, че заради такива „разголени”, улични погледи, тя го налагала яко не само с точилката, но и с кобилицата.

***

Посрещнали гостенката, както се полага с голямо внимание. Бабата – с две ококорени заради хубостта й очи, дядото, скришом, с половин око. А малките му мустачки настръхнали като на котарак пред сватба на покрив. Седнали да вечерят. И понеже баба Мита от уличната порта усетила, че  жената е отворена и приказлива като нея, веднага повела дълъг разговор за началото на нейното житие-битие:

– Как се казваш?

– Дойна.

– На коя от бабите си кръстена? На мъжката или на женската?

– На кравата! Защото след раждането ми и тя започнала повече мляко да дава.

– На кравата ли!? Каква крава? Да бях умряла, нямаше да зная, че имало и такова кръщение… А баща ти…

– Татко не бил съгласен, но мама като му се озъбила… млъкнал. Отстъпил.

– Глей ти, каква съдба! – сетила се стопанката по някое време, след като най-после удостоила с поглед мълчаливия си съпруг на масата. – Че то и моя Кольо има нещо подобно и много интересно съвпадение преди раждането си…

– Тъй ли? – усмихнала се гостенката с най-чаровната си усмивка, обърнала се към  стопанина, а той, като я погледнал пак през рамо, „на верев”, още по-ниско свел глава. –  Кажи, бабо, кажи, какво интересно…

– Ами-и… когато майка му била трудна с него… предния ден връзвала доматите в градината на коловете. Когато стигнала до най-високия, до най-дебелия кол, тогава започнали и родилните й мъки… Нали така, Кольо!

– Не знам… не помня – отговорил машинално бай Кольо, зает със своите  нахални „голи” мисли, относно  младостта и красотата на  гостенката.

– Че какво, какво общо има това… разсмяла се гостенката –  връзването на доматите с раждането?

– Как какво? – прекъснала смеха й баба Мита. – Общото е… големия кол! Имало нещо съдбовно, че точно тогава той започнал да се ражда…

– Кой? Кола ли? – засякла я отново Дойна, която още не можела да осмисли ситуацията от спомена на баба Мита.

– Ама ти май не ме слушаш! Не кола, а  ей тоя тапунгер започнал да се ражда… Затова  майка му го кръстила Кольо, на името на кола значи.

Гостенката пак се засмяла, но бързо прибрала смеха си и казала:

– Интересно семейно предание! Ама ти, бабо  Мито… да не ме занасяш?

– Никаква занисия, дъще… Казвам ти самата истина, както съм я чула от майка му, лека й пръст. А има и друго интересно съвпадение като доказателство.

– Какво…

– Там, където в градината е бил побит високия и дебел кол за връзване на доматения стрък, точно там най-едри домати се раждат от оня рожден ден на моя човек, та до ден днешен… Нали, Кольо!

– Така е! – потвърдил разсеяно стопанинът, все още в плен на женската младост и красота на педя от него, която сякаш го хипнотизирала. И добавил машинално: – Това го знае цялото село…

– Затова лятно време, –  продължила своя разказ домакинята, – когато  жените минават  по нашата улица и надничат пред мрежестата ограда, ми викат: „Откъсни ми, Мито, от доматите на Кольовия корен, от дебелия му кол, че мно-о-го са вкусни!” Затова казах одеве, дъще, че с моя Кольо имате долу-горе обща съдба за кръщенията си.

След вечерята баба Мита куцук-муцук се качила по дървените стълбите на втория етаж на къщата, за да покаже стаята на  гостенката. Приготвила й леглото с чистите чаршафи и там  дълго си говорили.

***

В тази история липсват подробности за двете седмици, за да стигне тя по-бързо до последния ден на раздялата. В историческата утрин, когато баба Мита и дълбоко замисленият й и кротък съпруг чакали Краеведката да слезе за отдавна приготвената закуска, стопанката не издържала на чакането.

Прегърбена, като се придържала с две ръце по  парапета на външната стълба, се качила на горния кат, лично да покани жената на масата. Нали си била в своята територия, влязла без да чука в гостната стая. И от пръв поглед се хванала за главата: „Леле, мале!” Разтреперила се, краката й омекнали, но  онемяла и изплашена, заслизала шумно по стълбите, чак тогава се развикала:

– Кольо-о-о!… Ела бързо!… Нещо е станало… жената горе… Кольо-о-о!

– Какво жената! – посрещнал я бай Кольо,  както винаги тих, кротък и вглъбен в мислите си. При други обстоятелства жена му веднага би забелязала щръкналите му мустачки като наежен таралеж, но сега тя била заета с тревогата си:

– Бързо… горе… Жената лежи гола… на отворен прозорец… Ами ако е умряла!?… Ако някой през прозореца…

– Спокойно, жено! – бавел се нарочно бай Кольо. – За какъв убиец бълнуваш? Нали тупурдията щеше да ни разбуди! Не си ли чувала, че модерните жени по градовете, така голи си спят?…

А в това време  Краеведката, събудена от гласовете им, щастлива и усмихната, с лека и грациозна  стъпка, се появила  на горната площадка и доста театрално попитала:

– Какво става?… Вие… защо сте така… изплашени?… Успала съм се…

Влезли в кухнята, стопанката, още трепереща и объркана, затоплила  млякото за попарата и все така мълчалива, седнала на стола си. Умът й сякаш блокирал, не знаела  какво да попита, как разговор да подхване.

А  бай Кольо, все така мълчаливо загледан пред себе си, едва забележимо се подсмихвал под мустак и телепатически „разговарял” с жена си: „Дърта лисица си!… От петдесет години ме дебнеш да ме хванеш… Откажи се!… Да беше подушила онова шише с ракията под кревата… с краставичката вътре, с което черпим най-скъпите си гости… сигурно щеше да се сетиш и да вдигнеш на крак махалата!…”

Планимир Петров

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *