КУЧЕТО, ЧИЙТО СТОПАНИН СЕ ИЗГУБИЛ – разказ на Цонка Великова
Сутринта стопанинът извел кучето си на разходка. Следвали отдавна установения от двамата маршрут. От време на време стопанинът казвал нещо, кучето му отвръщало и както всякога се чувствали щастливи до мига, в който омразната кутия в джоба на стопанина иззвъняла. Кучето ненавиждало тая противна кутия, защото всякога докато разговарял с нея, стопанинът така се заплесвал, че не му обръщал никакво внимание. Преставал да му говори и съвсем не го чувал.
Сякаш обсебен от разговора с кутията, стопанинът и сега вървял, смеел се, говорел някак прекалено нежно.
Точно това прекалено нежно говорене никак не се нравело на кучето. Било му обидно. Чувствало се пренебрегнато. Пристъпвало огорчено с увиснала глава и клепнали уши, а стопанинът дори не го поглеждал. Бил спокоен, защото знаел, че кучето му никога не се отклонявало. Не се налагало да го подканя, да му подвиква или подсвирква.
Днес обаче, съвсем за кратко, се загледало в двама мъже, които взаимно се обвинявали докато разтървавали кучетата си, а когато се обърнало, стопанинът му го нямало. Нямало го, защото увлечен в разговора с кутията, неволно кривнал по някаква уличка извън маршрута. Вървял, говорел нежно и се смеел, докато дошло време да отиде на работа. И отишъл, съвсем забравил за кучето си.
Понеже за първи път се случвало стопанинът му да се изгуби, кучето не знаело как да постъпи. Стояло и чакало, докато си помислило, че стопанинът сигурно се е прибрал в къщи и сега се ядосва, че него го няма. Решило да се върне. Върнало се и дълго лаяло пред къщи, но и тук от стопанина нямало и следа. После наумило, че все пак го чака на мястото където се изгубил.
Кучето цял ден притичвало ту до вкъщи, ту до мястото където господарят му се изгубил, а когато се стъмнило, на няколко пъти му се сторило, че го вижда в далечината и хуквало натам, но все се оказвало, че се е припознало. Цяла нощ обикаляло тревожно града и се ядосвало:
– Какво му стана на тоя човек? Като хвана тая глупава кутия и той оглупя. А дали пък е е тръгнал след някоя разгонена женска. То това с разгонването е голямо главоболие. Ние поне само по веднъж в годината, и пак не ни е лесно, а стопаните постоянно. А дали и самата кутия не е разгонена? Но аз какво да правя сега? Къде да го търся? Как да го намеря?
Вечерта, като не го заварил вкъщи, стопанинът се сетил за кучето си и крайно разтревожен тръгнал да го търси. Като не го намерил до сутринта, разлепил обяви с обещание за голяма награда, ако му го върнат.
През следващите дни, кучето твърде много се отдалечило от местата, които познавало, и вече не могло да намери пътя към къщи. И понеже непрекъснато валяло, се свивало на сушина където му падне. Мократа му козина се набила с прах, а като изсъхнала се слепила на фитили и вече никак не приличало на онова гледано и уверено куче от снимката на обявата. И не било възможно някой да го разпознае.
Времето минава, но кучето не престава да броди по улиците, за да търси своя стопанин. И не спира да се тревожи да не би нещо лошо да му се е случило. Всички сме го срещали. Едно такова неугледно и мръсно куче с безнадеждно тъжни очи. И не мислете, че е безпризорно. Просто неговият стопанин взел, че се изгубил заради разгонената кутия.
Цонка Великова, из „Търсачи на надежда“
