КЪЩАТА, КОЯТО ГОВОРИ – Маруся Николова

КЪЩАТА, КОЯТО ГОВОРИ – разказ на Маруся Николова

За първи път пристъпвах в тази къща. Намираше се в древно хълмисто селище наситено с хилядолетна история. С архитектурни паметници и мозайки на открито и произведения на древното изкуство от камък, керамика и стъкло в музейните сбирки. Сред тях имаше и богата колекция от монети, сечени в района. Всичко това от различни култури, епохи и империи.

Под самия връх на хълма, сред руини на църкви и бани се намираше въпросната къща с малък вътрешен двор и вишнево дърво, разперило клони като чадър. От двете й страни криволичеха тесни улички павирани с камък. В подножието на хълма те се събираха в права улица, която минаваше под красива арка и излизаше от селището с десетина обитаеми къщи. В тях доизживяваха дните си старци-дълголетници. Приличаха ми на извънземни – извън света и сякаш изсушени от слънцето и вятъра. Някои от тях вече имаха праправнуци, но родителите им не биха ги изпратили тук през лятната ваканция. Как биха могли да обгрижват немирниците?! Те можеха да послужат единствено за старци-пазачи, бдящи над миналото. Интересни ми бяха и вече трети ден ги подканях на разговор, но никой от тях не откликна. Нямаха желание за контакт с пришелците, бяха самовглъбени, самосъхраняващи се.

***

 От уста на уста се бяха понесли слухове, че къщата говори и умолява за нещо. Старците-пазачи не потвърдиха това, но не го и отрекоха. Мътните им очи бяха безизразни. Само един от тях си припомни нещо и промълви:

– Илеяс… Елея…

Когато го попитах какво значи това, той не отговори.

Къщата бе запазила оригиналната си архитектура, но личеше, че е поправяна и укрепвана многократно. Тя имаше здрави основи и дебели стени от зидан камък, с внедрени тухлени пояси. Таванът бе резбован и отлично запазен. Мазето пълно с отломки от антични глинени съдове и части от дървени предмети за бита. На места мазилката едва се крепеше и криеше опасност да се отлепи. Къщата се отдаваше под наем от общината с цел набиране на средства, както за реставрацията й, така и за нови разкопки.

Но времето течеше, а аз все още не бях чул нищо друго, освен шумоленето на вишната под прозореца ми. Надвесвах се над нея и се любувах на съвършенството на зрелите вишни с играеща слънчева светлина в рубинения им сок. Вече бях убеден, че ще опропастя отпуската си, нека поне да порадвам очите си и вкуся от сладостта на ароматния плод, който единствен вирееше тук. Красивата картина се допълваше от двойката синигери, които отглеждаха в клоните й децата си. Радостното им цвърчене ме откъсваше от размислите за къщата, която упорито мълчеше. Дори ми се струваше, че ми се подиграва. Вече виждах ироничните усмивки на приятелите си, които ме възпираха от тая „лудост”. Отказът ми да отида с тях на палатки край морето ги подразни, защото ни беше практика от години.

***

В последния ден на пребиваването си тук реших, че ветровете са скроявали шеги и са палели въображението на лековерните като мен. Имах доказателство за това. Борейки се със задуха на късния следобед, отворих всички прозорци, които течението заблъска. Чу се скърцане, свистене и въздухът натежа от мокър лъх. Птиците извисиха глас в тревога и се засуетиха къде да скрият рожбите си. Изпитах съчувствие към тях, но се успокоих като видях, че ги прибират между дъските на стряхата.

Бурята се носеше насам и сгъсти не само облаците, но и яда и напрежението в гърдите ми. Подлъгах се като дете, а наближавах тридесетте. Поддадох се на измама. Бях преметнат от търговски трик. С все сила затръшнах външната врата и се наканих да изляза, преди стихията да е връхлетяла селището. И тогава се случи нещо неочаквано. Чу се трясък и мазилката на успоредната стена се срути. Изскочих навън в очакване да се срине цялата къща. Но не последва нищо такова и аз се върнах обратно. Зад димната завеса се очертаваше правоъгълен отвор и дупка, в която не можех да надникна. Стелеше се прах, а и електричеството предвидливо беше прекъснато. В небето проблеснаха светкавици. Последваха ги трясъци, от които ме побиха тръпки. Изля се такъв мътен порой, че каменното приземие се наводни. Но това не ме притесни особено. Убеден бях, че хълмиста местност няма да остане под вода и тя бързо ще се оттече.

***

Легнах си с мисълта, че дупката в стената е била пещ за хляб. Унесох се в сън, но скочих на крака, когато чух крясъци и тропот на множество от хора, звън на оръжия и предсмъртни стенания. Някой призова:

– Опъни лъковете! Стреляй! Копиеносци напред!

Този някой твърдо и ясно заповяда и на мен:

– Ти, натрапнико в дома на избраницата ми – отвори вратата! По-скоро! Преследват ме. Ще умра за хиляден път, без да мога да я спася…

– Кой си ти? Коя е тя? – разтърках очи, без да осъзнавам дали е истина или сън.

– Аз съм Илеяс пълководецът, а тя Ерея – годеницата ми. Зазидах я, за да я укрия, но не успях да се върна навреме и тя ще загуби дъха си за хиляден път. Освободи я! Дай ни възможност да бъдем заедно!

– Но как? – чух се да питам.

– Дръпни халката! Направи го вместо мен… По-бързо! Съсичат ме…

***

Всичко стана за секунди. Надзърнах през прозореца и видях екзекуцията на пълководеца. Разгромената му войска и ликуващия враг. Тези земи вече им принадлежаха за векове. Мъртвите бяха покрили хълма. Невъзможно бе да се погребат. Кръвта се лееше отвсякъде. Потръпнах от ужас и се спуснах по стълбището с телефона в ръка. Осветих стената с фенерчето и изчоплих остатъците от мазилката. Открих халката и я дръпнах. Върху протегната ми ръка падна къс замазка и телефонът отхвръкна. Стана тъмно, но успях да съзра тънката фигура на момичето, което излетя зад капака като птица. Разпозна безпогрешно любимия си сред посечените и се хвърли към него. Чу се въздишка на тържество, облекчение и утолен копнеж и всичко свърши…

***

– Разбира се, че може да останете колкото желаете – обърна се към мен общинарят, с когото се сблъсках на вратата. – Заради причиненото неудобство и повредата на телефона, Ви дължим компенсация… Гледай ти, стихията е обрулила презрелия плод! Ще е угощение за птици и насекоми… Кой ти е предполагал, че зад мазилката има тайно помещение със скелет и останки от хляб. Може би става дума за вграждане като при мостовете, които са се разрушавали сами.  Затова и къщата да е оцеляла от древността до днес. Ще изследваме всеки сантиметър от нея. Вие съдействахте за нещо грандиозно, което ще подсили интереса на туристите… Ще удължите ли престоя си?

Аз поклатих глава в отрицание. Не бих останал тук и миг повече. И това по земята не беше презрял плод, както го виждаше той, а кръв. Блудкава и гъста. Тези, които са се угощавали не са били дребните хвъркати, а лешоядите. Това беше записано някъде от някой, който бдеше да се съхранява и да се възпроизвежда по дадени знаци и причини. Неслучайно тук виреят единствено кървавочервените плодове. Те напомнят какво се е случило и потвърждават казаното от поетите – любовта надживява всичко, когато е истинска. С нейните крила се достигат най-големите висини. Сблъсках се с нещо необяснимо, извън представите ми за света, което разумът отхвърля с категоричност. Нещо, което не бих се осмелил да споделя, за да не ме обявят за луд или за човек с брутално въображение. Но го имаше. Видях го и го почувствах…

01.07.2021 г.

Маруся Николова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.