ЛЮБОВТА ГОВОРИ – стихове от Стоян Михайлов
НОЩНА ТРЪПКА
Очите ни говорят топло –
в душите славей е запял…
А тъй Светът е засиял-
таи в сърцата сладки вопли !
Нощта рисува сенки бавни,
за обич пее и мечти…
Спря времето и приюти
в едно копнежи стародавни.
Окъпан звездно, небосводът
като олтар далеч гори!
И птиците в гнезда дори
целуват нощната природа!
Отдавна полунощ угасна,
а някъде запя кавал…
Сърдечният звънлив вокал.
една любов дари прекрасна!
Свидетел стар луната близка
изви лицето си конфузно –
пак утрото посрещна гузна,
щом слънцето и се изкиска!
КОГАТО СЪРЦЕТО ПРОГОВОРИ
Зимата за теб съм ветровала,
лятото съм пристанът красив!
Плодна есен, любовта събрала,
твоят дар съм с Бога милостив!
Пролет аз съм цъфнала череша,
да те лъхам с нежен аромат…
И като нечакана депеша
във живота внасям ти обрат.
Бяла аз съм твоя „самодива”
вечер ненаситно да целуваш…
Давеща съм във река пенлива,
с риск до мен от нея да изплуваш!
С кон пенлив ела при мен забързан –
прегърни ме бурно заслепен!
С мен, кажи до края че обвързан
ще битуваш до последен ден!
Ще си моят рицар безутешен –
Дулцинея твоя ще съм аз!
Тъй вглъбени и по пътя грешен –
двамата „да страдаме” в екстаз!
Аз коси по теб ще разпилея,
да се загубиш в тях като на сън…
Край нас чаровно птиците ще пеят
с подобни трели на камбанен звън!
Прегръщай ме, прегръщай ненаситно –
нашепвай тъй желаните слова!
Не чувстваш ли че вече ще политна –
единствен си виновник за това?
Целувай ме, целувай до забрава –
на устните ми сладостта изпий!
Една в сърцето ЛЮБОВТА остава –
за НЕЯ ДВАМА сме родени ний!
ЗА ПТИЦАТА БЪРЗОКРИЛА
/сонет/
Тя идва
като ласка на дете –
отлита като птица бързокрила!
Понякога
гори в едно сърце,
а сякаш е Света ни преоткрила!
Защо ти Боже ни я завеща –
защо с такива
чувства ни „наказа”?
Нали си наш учител и баща –
питае в теб
житейската ни база?
Защото е Спасител любовта –
Единствена към доброта ни води!
Съдбовно е начало в красота
и като „бяла лястовица” броди!
Попитат ли
какво е туй Любов –
Ти Боже си
и синонима нов!
ИЗСТРАДАНА ЛЮБОВ
Все за тебе
в гърдите си слънцето крих,
а по устните –
сок от малини червени.
Чаках денем –
в мрака със нежния стих
да ме грабнеш
и потънеш във мене!
В ранна утрин
с бели менци на гръб,
росна китка
за теб от градината нося…
И от радост
и обгърната в скръб –
сенокосите с теб
бих обръщала боса!
Аз те любя
през деня и на сън,
че в очите ми
най – търпеливо остана…
Чаках среща –
ведър песенен звън,
а сърцето ми
о, то бе стенеща рана!
И накрая,
когато не вярвах сама
на съдбата
към мен безутешна
ти дойде,
да изкупиш срама
и за изповед –
колко си грешен!
Аз простих ти,
че смирено изплаках
на живота горчивата участ!
Издържах!
И любовта си дочаках –
нека и други тя да поучи!
Стоян Михайлов
