ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ – ПОЕЗИЯ

СМЪРТТА, ПРЕПУСКАЩА НА БЛЕДЕН КОН

Бележки по белите полета
на един каталог от изложба

Търнър е можел да рисува, както си поиска.
Да, той е можел да рисува като Рафаело Санти –
далечни сини хоризонти
с надеждно сини небеса…
Да, той е можел да рисува като малките холандци
земя,
вода…
и слънчевите странности.
Да, той е можел да рисува замъци
в развалини и сладостни растения,
като Вато.
И да остава
самият Джоузеф Търнър…
Ще кажете, че всеки може да рисува,
тъй както вече някой преди него е успявал.
Не е тъй проста тази работа!
Защото Търнър
е можел също да рисува като импресионистите,
още преди самите те да се родят.
Търнър е можел да рисува
като Матис…
и като нас…
(Това, разбира се, не е голяма чест,
ала е трудно обяснимо.)
Като че ли не той, а нещо друго е изисквало
да се рисува тъй
или пък другояче.
Като че ли
ние рисуваме
светлината
на историята,
а той рисува
историята
на светлината…
И затова не го засягат нашите съображения.
Не ми е ясно как се е отнасял той към политиката.
Рисува много пъти битката при Ватерло.
Ала не се разбира
това победа ли е или поражение.
Накрая
той рисува своите любими морски бури.
Рисува своите мъгли любими…
И внезапно –
скелета
или смъртта, препускаща на бледен кон!…


Картините, които най-много приличат
на днешните,
това са лудите етюди и ескизи
за бъдещи картини.
Нещо ескизно има в нас и в нашто време.
Надраскани сме ний
върху хартията на прехода.
Съдбата ни прилича повече на подготовка за съдба,
на опит…
Изтриват ни.
Изстъргват ни със ножа.
И ни започват отначало.
Художникът не си постига идеала.
И подвиг е да издържиш!
Но ний ще издържим!
Защото
кръвта ни е цветът основен
върху палитрата на времето, все още.
И нашите сълзи – едничкият съединител.
А съвършенството ще тържествува ли все пак?
Ще бъде ли завършена онази композиция мечтана?
И кой ще се любува на хармонията нейна?
Кой ще ни съзерцава?
Когато ний ще бъдем само облак прах
подир смъртта, препускаща на бледен кон.

1984

ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ

Аз няма да умра като хората.
Аз просто ще престана
да те сънувам.
А това е немислимо…

Иначе ще изглеждам замислен.
И времето ще се нарича Големия Сън.
И изведнъж ще разбера всичко.
И ще въздъхна: Не можа ли
някоя по-прилична смърт
да ме избере.
¬ Ти от кой край си? ¬
ще започне тя.
¬ Аз съм от края на света ¬
ще завърша аз.

Но преди да се случи всичко,
ела още веднъж, мое вечно момиче.
Донеси ми наглата усмивка,
с която те гледах
първия път.
Тя е скрита в тенекиената кутия
от бисквити,
кръгла като нашия лунен вятър,
ръждясала като ветропоказател ¬
кутията, в която крия
пистолета на баща ми,
защото…

Аз няма да умра като хората.

НЕДАЛЕЧ ОТ БРЕГА

Недалеч от брега
аз стоя на стените ти ненамерени.
Може би заприличал съм вече
на безплодно растение с въздушни корени.
Вече седем епохи под мен са разкопани.
Седем двойници твои
ме гледат под счупени шлемове.
Троя,
колко си моя!
А няма следа, по която да тръгна към себе си.
Нищо станало не е останало,
освен сянката на слепия поет,
който едва ли е бил тук.
А аз стоя на стените.
И защо трябва да виждам
черния път
и полето,
където парцалени селяни махат ръце?
Какво пазят?
Само балите слама
блестят разхвърляно
като ограбени саркофази.
Лъхва огнен вятър.
И чувам на плашилото откъслечните фрази:
Менелай преследваше Парис
за красотата, която
не спаси света.
Ахил излезе на двубоя с Хектор
за трупа на убитото старо приятелство…
А ти, Време, ветровито и тихо,
всякакво и непрекъснато,
с кого се бориш?!
Толкова силен ли е Той?
И за какво е всичко?!
Ала за каквото и да е,
привършвай!
Защото ми омръзна вече
да плаша птици.
Страх ме е!
Безстрашни тракторчета влачат
зелени планини от дини.
Туристи някакви ме питат
не съм ли аз археологът.
Бърборят, че войната свършила.
Но този кон червен,
който пасе
в коритото на пресъхнала река,
не е ли дар данайски?

2002, сп. Пламък

БЕЗ СЪЛЗИ

Колко е лесно да бъдеш влюбен
На двадесет години..
И колко е лесно
да бъдеш разлюбен…
Прегръщах ветрища.
Целувах дъждове
Търкалях се в ливадите от влажна нежност.
А когато пък ме блъсваха
в бездънното „сбогом“,
мислех си, че умирам.
Но ме спасяваха онези мрежи
от млади слънчеви лъчи.
Подскачах върху тях,
тъй както
децата скачат по пружинени легла.
И смееше се моето лице,
студено от изсъхнали сълзи.
Момичета
като магии
се виеха около мен.
И свободата съм я чувствал най-добре
след болка от раздяла.
А колко е страшно да бъдеш влюбен
на четирсет години.
И колко е страшно
да бъдеш разлюбен.
Без „сбогом”.
Без магии.
Без сълзи,
Раздялата не носи свобода…
И мисля си че не умирам.

КАПРИЗ № 5

Колко са страшни,
колко са страшни
думите,
които ние
казваме по навик:

-Обичам те!

-Аз още повече!

-Кълна ти се!

-Ах, честна дума!…
Това са нашите смъртни присъди,
подписани от нас самите,
неподлежащи на обжалване…
Смърт!
Смърт!
Смърт!
Смърт чрез разнежване!
Смърт чрез целуване!
Не!
По-добре лежи като безветрие.
Мълчи
като идол студен.
Красива.
Служебно щастлива.
Уморена от мен.

НЕДОПУСТИМОСТ

Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен…
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш,
Главата ми ще падне на гърдите ти –
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
додето остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло…
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви…
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.