МИСИЯТА – разказ-есе на Александра Ивойлова
През годините, в които работих като уредник-лектор в Еврейския исторически музей, посрещах хора от петте континента. Ден след ден. Хора от близо и далече – всеки със своя език и култура, със своята съдба. В големи организирани групи – от една или повече страни, в компании от близки, търсещи забележителностите на София – и на света, ученици и студенти, журналисти от различни медии, самотни туристи-пътешественици, млади или възрастни…
Едни попаднали случайно в малкия, компактен музей, който увлича с разказа си за историята на евреите по нашите земи от II век до днес; други с карти в ръка – в очакване да видят най-голямата и красива Синагога на Балканите. Някои потърсили тук следите на своето минало, пристигнали от Израел или от други страни в родината – какво по-голямо вълнение от преживяването на подобно завръщане!
Посетители, които минават за кратко по своя път, или други, в желанието си да се вгледат във всеки детайл, оставащи дълго след края на лекцията. С интерес към древните времена и мъдростта на юдаизма, към еврейските празници и традиции, към новото, непознатото; със сведен поглед пред жълтите звезди и разтърсващата история на Войната, Холокоста, Спасяването… Всеки със своите въпроси и с благодарност за приема, често оставяйки в Книгата за отзиви своя почерк на позната или непозната за мене писменост.
Невъзможно е да се обхванат многобройните ми срещи с интересни хора, да се опишат вълненията на мнозина – неведнъж до сълзи, топлината и отклика, които преживявах. Тази взаимност на споделените мигове.
Днес, когато пътищата на света се затварят – неизвестно докога, а носталгията по истинската ни „заедност“ става все по-осезаема, ето краткия текст, посветен на една от тези срещи, който искам да споделя, и който озаглавих условно Мисията.
* * *
В Еврейския исторически музей при мене са дошли туристи от Израел. Искат да разгледат Синагогата. Да узнаят всичко за пътя на евреите по нашите земи. Разговаряме по руски. Те ме следват из залата – мъж и жена на средна възраст. Момичето между тях, 12-годишната им дъщеря, застава в профил към мене. Извършва еднакви люлеещи движения. Издава странни звуци. Родителите не се впечатляват – това е естествено за дете аутист. Като повечето такива деца, и тяхното е красиво и нежно. Не говори. Не може да изрича дори „да“ и „не“.
Щом тази връзка със света е прекъсната, може би съществува друга. По-особена, вътрешна. И внезапно ми хрумва: навярно момичето обича музика. Отварям една от реликвите тук – 100-годишния хармониум. Изпълнявам прочутата „Йерушалаим“.
Детето е притихнало. След края улавя ръката ми за китката и леко я поставя обратно на клавиатурата. Този път, свирейки, ще погледна към него.
И… картината ме поразява! Едва ли някога съм виждала подобно озарение! Широко отворени очи, възторжена усмивка – то гледа в пространството над мене, сякаш надалече, сякаш вижда нещо или някого, невидими за нас…
Музиката – тя е във всичко. Сега е мост между заключения свят на това дете и сърцевината на света. Сега целият свят прилича на момичето, което пред очите ми – за миг – се преобразява в неземно създание. Светът, затворен за нас, но безкраен в своята същност.
Една мисия имат тези деца, избрани, посочени свише. Знае ли някой защо са тук? Сякаш ключът към тях е скрит – като в приказките – през девет земи в десета. Една тайна носят те, чието разгадаване не ни е разрешено. А не е ли тя самата наша голяма истинска и вечна Тайна?
Александра Ивойлова
