НАДЕЖДА БОНЕВА – Иванка Янкова

В ПАМЕТ НА ПОЕТЕСАТА НАДЕЖДА БОНЕВА – слово на Иванка Янкова

         Както е казано в свещените книги „Неведоми са пътищата господни“. И аз случайно, въпреки, че няма нищо случайно, се запознах с Надежда Бонева. Пътеките ни се кръстосаха, когато тя и аз се наложи да се погрижим за един пловдивски поет и журналист, изпаднал в беда, болен, сам, без достатъчно средства за препитание. Аз имах ангажимент към него, тъй като той беше дългогодишен член на Хайку клуб Пловдив, на който съм председател, а тя навярно от добро сърце, като познат или приятел. Тогава видях в нейно лице един добър, състрадателен, милосърден човек, който положи много грижи и отдели много време да помага.

            Когато се запознах с нейното творчество се убедих, че няма разминаване между нравствените добродетели, които тя изповядва и нейната поезия. Стиховете, както самата тя казва са нейния живот, в тях е отразена истинската й същност. В нея тя диша, мечтае, бори се.

            Ще се спра по-конкретно на последната й стихосбирка „Нежността на утрото“-2018 година, тъй като тук са събрани и пулсират изстраданите истини от житейския път, който е изминала. В нея като рефрен се повтаря думата „нежност“, а това е сърце, благословено с обич, което дарява обич с бликащата нежност към света, към човека.

            Надежда Бонева се чувства част от природата, слива се с нея. Стиховете й преливат от зеленина, дървета, цветя, птици – щурци и гълъби, небе и луна, звезди, земя и вода, и много нежност извираща от влюбената й душа.

            Поезията на Надежда Бонева е дълбоко философска. Тя задава най-важните въпроси, свързани със смисъла на нашето съществуване: кои сме, откъде идваме и накъде отиваме, какви са мечтите ни, с какво не се примиряваме и срещу какво воюваме, какво искаме да оставим след себе си, „кой дава ключа на живота и смъртта“ , както и за силата на любовта.

            Тя се обръща към детството и нравствените ценности на своите родители. Споменът за детските години е като прииждаща светлина и

            „дъжд от сънища

            в дланта

            със хвърчила

            и птици

            направени от слънце“

            Това са нейните „корени, надежда и любов“. В едно от стихотворенията посветено на баща й тя казва: „Назад се връщам, да открия твоя пример, следващите стъпки по пътя, който беше твой, а днес е мой “, спира врабчетата да нахрани „с трохи и  да е светло на душата“ й , както баща и е „засявал утрото със семена от жито“, а в стихотворението „Прошка“, споделя завещаната от майка й истина:

            „ че дърветата и хората

            ако са истински,

            умират прави…“

            И тя мечтае да е птица, защото:

            „Като птица

            аз имам нужда

            от небе

            и хоризонти,

            непознати и далечни,

            които искам да превзема,

            за да бъда себе си

            и истинска“.

            Надежда Бонева е щастлива, че по пътя на бездни и взривове е разбрала, че времето е необратимо и трябва да вървим все напред, защото смисъл има „радостта да се живее във мига до болка син от изгреви“ и че може да е късно за много неслучили се неща, но никога не е късно за поука и промяна към добро. За нея любовта е болка, но не спира да обича, светът е „неизлечимо болен“, но не се отказва да воюва със сърцето си на Дон Кихот. За Надежда Бонева „животът е божествен дар, дори за миг да ни е даден“ и в пътят ни трябва да има  милост към другите.

            Много истински и искрено Надежда Бонева разкрива своите преживявания за любовта, за чувството да бъдеш „безпаметна за времето в ръцете“ на любимия, да бъдеш будна, когато „не спят гнездата  и дървета са цъфнали внезапно в нощта от нежност премаляла“ и да искаш с този, когото обичаш да остаряваш бавно, „ръка в ръка, която води в мрака към светлината до залеза, потъващ във реката на живота“, „в очакване на чудото“ на любовта, „превръщащо света във приказка“.

            Но в този свят изтъкан от любов Надежда Бонева вижда и разкрива в стиховете си несправедливостта, истинското лице на живота, който ни притиска. Тя е неусмирима и гневна, ранена от злоба и лицемерие, подлост, от това, че любовта се превръща в омраза и всичко се измерва с пари, и не може да е клоун, да се преструва, да пада на колене и трябва да преодолее страха, който ни е завладял и ни „отнема свободата“. Премазани от мафия, корупция и робско примирение по време на прословутия преход, който според нея, след време ще бъде „мъртвото безвремие“. Тя не може да се примири с омразата, с това, че се потъпква надеждата и любовта. За нея преходът е „запустението на душите ни, които се продават евтино“ и тя крещи за възмездие, за справедливост.

            Не иска и не може да се примири, и с агресията и тероризма. Не случайно е посветила стихотворение на Сирия, с надеждата, че ще дойде ден, когато тази страна, сама ще пише историята си. Тя смело изразява в своята поезия, подкрепата за тези, които воюват срещу уродливата действителност в страната ни и в света – „Гняв“, „Страх“,“Не са забравили звездите“ и редица други стихотворения.

            Надежда Бонева, макар и далече от другия край на света – Калифорния, носталгично споделя обичта и тревогата за Родината, за България, „за болката в сърцата ни , когато стрелят в свободата“. Тя сътворява откровение и за Апостола „бесилото превърнал в разпятие“ и вярата си, че „не е късно да обичаме България като Апостола“.

            Тя е усетила атмосферата и характерните черти на различните градове, в които е пребивавала – Париж, Лос Анжелис, Ню Йорк, Асизи и е написала стихове за тях. Също така в творбите й се чувства въздействието на красотата, сътворена от големите световни майстори в Италия, Франция, Испания, някои древни и други страни, на перото, на четката, длетото и техните послания за човечност, любов и милосърдие.

            Надежда Бонева преминава през болката и знае, че нейния път „макар и кратък да стане може мост за ветрове и хора“, да остави следа след себе си, да бъде

            „мост към другите

            с протегната ръка,

            с усмивка,

            със залък хляб

            с разплакано сърце. 

            С мостове от обич.“

            Тя иска и остави, както самата написа за поколенията не болката, а „радостта от синевата на небето, от светлина на изгряващото утро“, остави в стихове

            „гневни и задъхани,

            обрулени от ветрове

            и милосърдие,

            въпреки омразата,

            сърцето си,

            оцеляло от куршумите на времето“

            Надежда Бонева знае, че само любовта не е подвластна на смъртта, защото:

            „човек се ражда,

            за да даде любов

            и познае

            нежността на утрото

            в ръцете

            които прегръщат

            безкрайността

            в мига“

            За човек, който обича до извисяване няма забвение, любовта може да стигне отвъд мига, преходността, края, до вечността.

            Ние ще помним Надежда Бонева преди всичко с хуманните послания, с нейния изгарящ порив към необятността и силата на любовта, човеколюбието, копнежа за нежност и „красота с която светът ще бъде спасен от новия Апокалипсис“

            „В зениците събудени на утрото

            прииждат ветрове от юг

            с предчувствие за красота

            на новоизгрели върхове,

            които ни очакват“

            Нейната поезия отмества хоризонта по пътя ни към духовно обогатяване. Тя е вълнуваща и ни завладява, въздейства и ни прави по-добри. А това никак не е малко.

26.01.2019                                                                                       

© Иванка Янкова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.