НАДЕЖДА В ПТИЧА ПЕСЕН – Стоян Михайлов

НАДЕЖДА В ПТИЧА ПЕСЕН – поезия от Стоян Михайлов

НАДЕЖДА

Пухкав сняг навън вали –
стели пътища, полета…
Със снежинките дали
не лети към нас късмета?

Трупа, трупа сняг навън –
нежна пухкава завивка…
Сякаш пролетния звън
крие своята усмивка!

В плътна скрежна белота
спят гори, дървета, хълми…
Скоро тази самота
в стрък напролет ще покълне!

ПТИЧАТА ПЕСЕН

Посрещай утрото с усмихнати очи,
денят когато от нощта изплува.
Закътал сетен звук, за кратко замълчи,
че Божата милувка те целува!

Ти в първия човек на пътя БРАТ срещни –
съзирай радост в крачката му дръзка!
Лицето смугло с поздравът си усмихни,
та радостта в сърцето му запръска!

Стани на първото детенце мил другар
и подари му слънчев лъч в ръцете…
Нали е тъй на пролет първи минзухар
надеждата в разцъфналото цвете!

А старец ли с бастунче крета окъснял
и добродушно срещу теб наднича –
с УСМИВКА надари човека побелял,
че на живот богат е и обичал!

Раздал до край със шепи свойта топлина,
щом в сетен заник слънцето се стича –
последен ален лъч дари с човещина,
стори деня си низ от песен птича!

ИСКРИ ОТ РОДНОТО ОГНИЩЕ

Къде си родно огнище
там под Каята се гушнало…
С времето нявга ме вижте
възкачил старата мушмула.
Вижте ме с мойте другари –
там сред реките омайници…
Като планински върхари
днеска сме стари познайници.
Помня ви волове бели –
Кабак и Синур послушници…
Що оран, път сте видели
в делници и по задушници.
И дядо помня с калпака –
баба с косите изплетени…
Мама на прага ме чака,
до стъпалата изметени.
Имах в сърцето тревога –
работеше татко далече…
Аз без баща си не мога
и в сън неспокоен бях вечер!
До горе подскачах щастлив,
щом Господи, всичките събра ни!
Молбата ми чу, Милостив –
та взе за ответ любовта ми!

ВЪПРОСИ КРАЙ КЛАДЕНЕЦА

През утрото, едва окъпано в роса
със менците пристъпваше чевръсто…
А с плитките красиви, нейната коса,
потрепваше пленително по кръста.

На кладенеца хладен, още ненапит,
аз я посрещнах с поздрав лъчезарен…
Дори за миг не знаех колко съм честит –
от хубостта и земна колко съм опарен!

Затишие минута… Първи озарен
напълних менците с вода студена…
Момата тихо подари ми звезден ден,
а силата ми мъжка бе пленена!

Тъй стъпките на пъргава сърна попих,
а вятър тих ме от гората свърна…
Защо и първи аз водата не напих –
защо тоз ангел Божи не прегърнах?

ДО СЕТЕН ДЪХ

Жив пример на затворена система,
във тялото кръвта ми се върти…
Забързан кон, сърцето я поема,
понякога по път се суети.

Така с години по света се лутам –
с любим човек поделям самота…
Ту камъка Сизифовски си бутам,
ту радвам се на цветна белота!

Ще биеш ли така сърце до края,
кога „каручката” ще спре в калта?
Единствен Боже съдник ти си зная,
над мен и грешниците по света!

Създателя, до сетен миг ще кажа –
правдив към всички, ни дарява стажа!

© Стоян Михайлов

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.