НАЙ-СВЕТЛАТА ЛИЧНОСТ – Александрина Шаханова

НАЙ-СВЕТЛАТА ЛИЧНОСТ – есе на Александрина Шаханова

КОЯ Е ЗА МЕН НАЙ-СВЕТЛАТА ЛИЧНОСТ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ?

Предполагам, че за много хора е трудно да посочат коя е най-светлата личност в родната ни история.

И с мен е така, защото знам, че всеки човек има свое определено място в обществото и личният му принос в него е строго индивидуален, неповторим.

А мярката, аршинът, с който мерим величието на големите личности, си е наш, личен. Всеки човек по своему преценява яркостта на светлината, която излъчва великата личност.

А в нашата история великите личности са много. И всяка от тях свети с неповторима светлина, което затруднява нашия избор. И Вазов, когато е писал „Епопея на забравените“, не е посмял да посочи кой от националните ни герои е по-велик – Левски ли, с чиято ода поетът поставя началото на поетичния си цикъл; Паисий ли, с когото започва българското Възраждане; Раковски ли, за когото „… историята има да се позамисли във кой лик безсмъртен него да причисли“; Бенковски ли, „…юнакът с мисъл на челото, на подвига знаме, душа на делото“, или само един герой от опълченците на Шипка, готови „…до крак да измрат пред цяла вселена на тоз славен рът“, с едничката мисъл за България…

За всички тях може да се пише дълго, без да се каже всичко, което може и трябва да бъде казано.

Аз бих писала за Левски с особено чувство на преклонение, но знам, че за него е писано много и съм убедена, че и сега много от творците се насочват към него. Ето защо аз избирам да пиша за Паисий – скромният монах, за когото Вазов изрича своята най-висока оценка в едноименната си ода, като нарича История славянобългарска „най-първата искра в народната свяст“.

*

Кое изгражда ореола около светлата личност на Паисий Хилендарски?

Докато подрежда и изписва своите 85 ръкописни листа, развълнуваният автор става толкова близък с тези, за които предназначава историята си, че в Послесловие споделя някои твърде лични неща, които придават на образа му допълнително светло излъчване. Защото Паисий пише не само за страданието, което две години го е измъчвало, но което е презрял, воден от голямото желание да напише тази „историйца“. Той споменава, не без гордост, и за големия си брат Лаврентий, „от една майка родени“, тогава игумен на Хилендарския манастир, и за размириците в хилендарското братство, станали причина за неговото прогонване от манастира.

Това е всичко, което една неукротима личност, обрекла се на рода си, превъзмогнала планини от пречки, е разказала за себе си. Останалото го знаем от легендите, които умеят да отговарят на всички въпроси и да разказват точно тъй, както искаме да го чуем. Зад тяхната завеса се откроява фигурата на „един монах тъмен, непознат и бледен“, който е намерил най-верните думи за разговор със своите читатели, с онези, „които обичат и залягат за своя род и за своето българско отечество…“.

Паисиевата книга тръгва от град на град, върви от ръка на ръка и намира многобройни десници да я препишат и разнесат, намира хиляди разтревожени умове да я разберат и запомнят. И тази „книжица“ за няколко десетилетия става тревога, знание, светоотношение за цяла една нация. Така първата книга на българското Възраждане се превръща в химн на българщината.

*

Става така, че по-късно цялата ни литература черпи образи и идеи от нейния художествен свят.

Най-дълговечна ще остане следата на „История славянобългарска“ в националната ни етика, защото нейните постановки действат с категоричност и неотменност и днес. Тази книга на Паисий изгражда у нас, българите, живо чувство за славянско родство и гордост от древнобългарското ни потекло. Откакто съществува Паисий в живота на българите, никой не може да се отрече от рода си, без да го споходи гневният глас на възрожденеца, който се обръща към отцеругателите и родоотстъпниците с думите: „О, неразумний и слабоумний, поради что се срамиш да се наречеш българин?!“

Паисий Хилендарски се възприема не само като народен будител, не само като първия наш възрожденец, който „фърляше през мрака тогаз най-първата искра в народната свяст“, но и като талантлив историк, неспокоен творец, голям публицист и, бихме казали, и политик, от когото ние, съвременниците, има на какво да се научим. Поколения българи четат История славянобългарска с благодарност и благоговение пред нейния автор, който не принадлежи само на Света гора, макар че тя му дава много – и расото с духовническия сан, с който той печели доверието на „простите орачи, копачи и прости занаятчии“, но и монашеската патерица, с която почуква на всички християнски врати, и знанието на своето малко, но ценно книжовно богатство.

*

Но корените на богатата му душевност, подбудите на търсенията му, смисълът на живота му остават извън светогорските селения. Защото със своето човешко призвание – да намери верния път за народа си към бъдещото историческо осъществяване – Паисий не принадлежи на монашеската обител. Неговият гроб, някъде край Самоков, има съдба, достойна единствено за любородния будител. Този гроб скоро се изравнява със земята, през годините на времето става друм, по който минават босите и често окървавени нозе на българите, развели бунтовните знамена на различни епохи. Не манастирските камбани, а камбаните на тревогата и на народния бунт прозвъняват векове над него. Достойна участ за достойната човешка личност!

А живата частица, останала в народното съзнание от мислителя Паисий, броди по земята на поробените българи, множи се повече от две столетия и откъдето мине, след нея оживяват странни видения, гърмят в душите на хората копита от безбройни български армии, свистят стрели, възкръсват юнаци, воювали за славата на българското име…

*

Разнасяна по къщи и друмища, скромната „книжица“ очертава широка дъга на отечеството ни, уловена от достигналите до нас многобройни преписи, докато прекрачи прага на Възраждането и подготви земята ни за пълното тържество на нейните родолюбиви и свободолюбиви идеи. Много грамотни ръце са оставили по страниците на Паисиевата история следи от своето вълнение. Един безимен четец написва: „Велико благодарих!“ и само с тези две думи запечатва отношението на целия народ към любородието и житейския подвиг на първия ни възрожденец и голям български будител.

Ето защо аз, възползвайки се от възможността да отговоря на въпроса коя е за мен най-светлата личност в българската история, избрах да пиша за Паисий Хилендарски, този „монах тъмен, непознат и бледен“, който заради своя „труд довършен, подвиг многолетен, … погълнал безшумно полвина живот“, е забравил всичко – дори и Небето!…

Александрина Шаханова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.