НАЧАЛОТО И КРАЯТ – стихотворения на Иванка Павлова

ПРОГЛЕЖДАНЕ

На Николай Христозов
и Атанас Далчев

Аз срещнах светли умове
при плахите си първи стъпки –
човеци, а не богове:
и талантливи, и достъпни,
способни да те насърчат
и да те окрилят за полет,
защото думите горчат,
дори изречени неволно,
ако осъждат, като мраз
те кълна творчески убиват.
Понякога упреквах аз
съдбата си несправедливо.
Каква душевна слепота!
А съм била благословена
да мина боса през калта,
оставайки ненаранена.

ДОКОСВАТ СЕ НАЧАЛОТО И КРАЯТ

Понякога албума стар разгръщам.
На снимка съм с протегнати ръце
към храст с малини – едри, зрели, нежни,
пред чужда, но под наем взета къща,
с изпълнено с доверие сърце –
без спомени, без страх и без копнежи.

Сега съм в свой двор и бера малини,
а шепата ми, пълна с плодове,
ме връща пак на детството ми в рая,
богата – подир толкова години –
на спомени, копнежи, страхове.
Докосват се началото и краят…

ОПТИМИСТИЧНО

Огромната ни стара круша
над мене шатра е простряла.
Чирикане на птички слушам
и сякаш времето е спряло.

Не бързам. Нищо неотложно
не ме пришпорва. Съзерцавам:
гъмжат творенията божи
върху тревата-одеяло.

И ако звънне стих в ума ми,
с надежда той ще е белязан:
без намек за житейски драми,
без вайкане и без боязън.

РАЗДВОЕНИЕ

Живях на този свят прекрасен,
населен с непрекрасни хора.
Войнолюбиви, алчни, властни,
негодни за любов и сговор,
със стръв за кокала се борят.
Това вгорчава радостта ми
от всеки дòсег с красотата.
Понякога си мисля: няма
да пожелая да ме прати
отново Господ на земята,
ако случайно ме попита.
А друг път точно към човека
изпитвам толкова възхита,
че искам да живея вечно
на този свят, макар обречен.

СТРУНА

Струна съм, опъната докрая,
но се случва в някой мъдър час
да си забраня да се терзая:
други сетива добивам аз.

Виждам смешното в света тогава,
мога грешника да разбера
и смирено всекиму прощавам,
като в детските си дни добра.

Сякаш е започнал карнавалът
и на лудостта красива в плен,
съзерцавам в криво огледало
себе си и всичко покрай мен.

МОЛИТВА

Боже, помогни ми да съм мъдра,
даровете земни да ценя.
Своя хубост има всяка възраст,
а когато нощ смени деня,
да усещам даже и тогава
как цветята лъхат аромат;
с музика да ме опиянява
тайнственият морски необят;
да сънувам нежните окови
на ръце момчешки, а от тях
да струи любов; да съм готова
да извърша Евиния грях;
в ласкави очи да се потапям;
знаците неясни да чета;
да си спомням, Боже, за земята
с благодарност и отвъд света.

Иванка Павлова