Това не е роман, нито мемоари, нито есеистика… Има персонажи, които търсят истините за живота и мястото си в него, които градят своята история, моята история…

Може би звучи безинтересно – защо да занимавам читателската аудитория с живота си?
Защото живях в интересни времена. И писах за времето, в което живея.

Писах с убеждението, че думите рушат и градят, че писаното слово ще извае света, защото може да промени духовността на хората.
Сборникът съдържа седем части:
НАЧАЛОТО, КРИТИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД, ДОКУМЕНТАЛНА ПРОЗА, ЕСЕТА И ПУБЛИЦИСТИКА, БЕЛЕТРИСТИКА, РЕПОРТАЖИ И ПОЕЗИЯ.
Във всяка от тях са включени само вече публикувани произведения – в периодичния печат, в интернет, в мои авторски книги, в алманаси и сборници…

Дали литературата е един от начините, по които можем да направим обществото такова, каквото го желаем?

Няма да се спирам подробно върху всеки раздел. За „Критически преглед” – ще спомена само няколко заглавия: „Не казвайте „утре” /”Носете си новите дрехи, момчета”/, „Лавина”, „Полет над кукувиче гнездо”, „За общуването в литературата /„Литература в междувековието”/, „Мирен преход”, „Завръщане”…

За „Белетристика” ще кажа, че са включени някои от ранните ми творби, интересни с темите, които третират, разкази, откъси от неиздаден роман и от публикуваната само като електронна книга новела „Шофьори”. Сюжетът й е изграден върху действителен случай. Разделът „Репортажи” е като стар семеен албум, в който са събрани снимките от детството… в случая – на демокрацията…

“Документална проза” съдържа откъси от повестта „Миналото в мен” /изд. „Сеяч”, В.Търното, 1994 г./, публикувани във в. „Народно земеделско знаме” от 05.11.1991 до 19.11.1991 г. Историята на едно момиче, Цветана Попкоева, осъдена на смърт и разстреляна на 25.04.1952 г., едва навършила 23 години… учителка, николапетковистка, идеолог на горянското движение, горянка, участвала в сражения с „народната милиция”, враг на народната власт… Образът й остава неясен, като образа на икона, между думите на хората, които ми разказаха за нея… Подготвих ръкописа за печат за четири месеца /юни-ноември 1990/, докато пишех дисертацията си по химия… Тази публикация, година след написването на книгата, ми се струваше „ужасно” закъсняла. Сега мисля мисля, че това са били едни от първите думи, нарушили монолитността на общественото мълчание. Но и днес, когато стане дума за затворите и лагерите на комунистическа България, се говори за репресирани „без съд и присъда”, за невинни и случайни жертви. Отминава се темата за организираната съпротива срещу античовешкия режим, наложен в страната ни и за тоталното смазване на тази съпротива с цялата тежест и съвест на държавната машина.

„Есета и публицистика” е дневник на прехода, на пробуждането, на полета към свобода, към чисто, към ново… публикации от 1990 до 2017… Така ли е било? „Полет”, „свобода”, „чисто”… Беше. Може ли отново да бъде, „чисто”? Не. Постигнахме целите, изгубихме себе си.

Не бива да губим паметта. И поезията…
Книгата не дава отговори, но е насочена към онази читателска аудитория която търси отговори…

Авторът

СЪВЕТ КЪМ БАСНОПИСЕЦА

Стига писа тъжни басни
за овчиците нещастни!
Стига писа дреболии,
стига яде хляб с туршия!

Виж се на какво приличаш!
Само с дрипи се обличаш.
Стар си вече! Вразуми се!
Усмихни се! Поклони се!
И запей на свойта лира
песен-ода за пастира.
Похвали го, че е умен
и грижовен към овцете.
Твойте нежни, топли думи
ще му разтопят сърцето…
И ще видиш ти тогава
как живота се оправя:
Къщата ти ще е пълна
с мляко, сирене и вълна!

-А овцете?
-Ех, овцете?..
Гладни, тъжно пак ще блеят,
но за тебе те ще пеят…