НЕВИДИМАТА РЪКА – Иван Селановски

НЕВИДИМАТА РЪКА – разказ по действителен случай от Иван Селановски

През 1950 г. Партийното ръководство в родното ми село, взе решение вършитбата да се извърши извън селото, на определено за целта място. Тази директива засягаше само стопаните, обявени от партията за „кулаци“. Така се образува „Кулашкият склад“. Жътвата свърши, добивът бе голям. „Кулаците“ от селото превозваха снопите от ранна утрин до късна вечер. Охраната на склада беше тяхно задължение. Изпращаха по-големите деца. Разпределихме се на смени – дневна от трима и нощна, от пет човека.

Юли месец. Дните дълги…, дълги…., сякаш – безкрайни. Нощите – мимолетни, изпълнени с духът на узряла пшеница. Звездно небе… Съзвездия… Усмихнала се луна.

Една безкрайна романтика под необятния златисто-пламнал небосвод. В тези идилични нощи, когато се събирахме с момчетата от нашата смяна да охраняваме склада, говорехме за какво ли не.  Ех, незабравими години…. Глъч и смях до полунощ! Но, ето че дойде време за вършитба. Вършачката с гърмящия трактор ще влезе между камарите, ще бумти, ще тропа, а житните зърна ще падат като безброй жълтици и ще пълнят хамбарите. Стопаните водеха разговори помежду си кой на кого да помага с работна ръка. Трябва снопи да се подават за вършачката, слама да складира, плява да се събира… Отговорност! Зърно се прибира. Хляб за цяла година! Ами за посев, за наряди… Леко ли е?! Селска неволя. Откъде ли не идва????

Ала два-три дни преди вършеенето да започне, се случи нещо ужасно, нещо непоправимо!!!!

В събота срещу неделя, през нощта…. Не беше ред на моята смяна. Свободни бяхме. Други бяха. Между тях и едно момиче, едва на 14 години. Пепа, от Първановия род.

Този ден родителите ми дадоха почивка. С моя съсед и приятел Гошо, решихме да отидем на плаж на река Дунав. Тръгнахме сутринта, докато е още рано и хладно. Той, със своята приятелка, а аз с моята. Път – един час. Не вървяхме, а просто летяхме с крилата на младостта. Чудесна утрин, предвещаваща чудесен ден! Ето ни пред реката. Прекосихме ръкава на малкия Дунав, който почти бе пресъхнал през лятото. Стъпихме на остров „Есперанто“, а оттатък – голямата плавателна река и Румъния. Пред нас се стрелна плажната й ивица, обхванала крайбрежието на острова.

Самият остров – изпълнен с върби, ракита, осеян с треви и вековни дървета, сред които ята от комари. А ситнозърнестият пясък, сякаш пухкав килим върху плажа, отразява с брилянтни отблясъци искрящите слънчеви лъчи. Водата – топла, приятна… Рибките прозират като през огромен аквариум в прозрачните води. При тая пленителна гледка, при това неповторимо сияние, не ни оставаше нищо друго: плуване, къпане, любуване…

Ето ни по бански – гмурваме се под водата – пляс-пляс – и пак над водата. Пръскаме се с нея, превърнали я в сребристи капчици. Същински сме деца… До нас с Гошо са любимите същества – това е младостта: желание, полет, надежда! Денят неусетно преваля. Слънцето клони към залез. Със загорели гърбове поемаме обратно по прашния път към селото, готово да се сгуши под завивката на заспиващия морен ден. Босите ни крака шляпат из прахта, а зад нас се извива тънка сива пелена…

Доволни и щастливи от изживените мигове на плажа, стигнахме в селото. Полумрак.

Отдалече във въздуха се носи упойваща миризма на изгоряло, някъде откъм селския баир. Неволно попитах:

-На какво ви мирише?

-Не на рози – отговориха.

Тъмна сянка се спусна по лицата ни. Шегите спряха.

Ето ме у дома. Татко и мама обезпокоени попитаха:

-Ваньо, разбра ли, че нощес са запалили „Кулашкия склад“? Но нашите снопи не са изгорели. Слава Богу!…

Майка ми се кръсти и продължава:

-Пожарът е изгасен. Ходихме с баща ти. То пожарни от Оряхово и Враца, то народ. Пълно с милиция… Ченгета! Добре, че нощес не си бил и ти. Бог да те пази! – пак се прекръсти. – Знаеш ли, че има задържани?! Момичето на Първанови. Откарали я във Враца.

***

В събота през нощта, очите потърсили съня.

-Пепи, – рекли момчетата – ако искаш, един час ти да наглеждаш снопите, та да поспим, а после ние – ти ще спиш?

-Добре – отговорила тя.

Потайна доба, глуха нощ! Пепа едва долавя ударите на сърцето си. Обикаля камарите: един, два, три пъти – няма нищо обезпокоително. Очите й премигват, затварят се, но тръгва отново. Преди да стигне до последната камара, недалеч от царевичната нива, видение: драсва се клечка кибрит от „невидима ръка“ – лумват огнени езици, осветяват нощта! А ръката – потъва в избуялата царевица. Пепа пищи, сълзите давят гласа й.

Момчетата се будят ужасени. Обаждат се в Оряхово и за броени минути пожарната идва. Пристига и от Враца. Пожарът е потушен. Местната милиция задържа всички от охраната.

А оперативният работник от ДС невъздържано псува, изпуснал нервите си.

-Вашта мамка кулашки копелета, вие ли запалихте снопите?! Сега ще ви науча… – и вади пистолета.

Не стреля. От Оряхово идва джипката на МВР. С нея откарват само Пепа, с белезници. Селянита гледат със свити сърца.

***

Следствието започва веднага. Следователят пита:

-Как се казваш, момиче?

-Пепа Първанова.

-На колко си години?

-През септември ще навърша 14…

-От кое село си?

-От Селановци.

-Хъм…. От Селановци, кулашкото село. Сега ми разкажи кой кулак – баща ти, или някой друг, ти нареди да запалиш склада?! Виждам – малка си. Сама не си решила. Ако ми кажеш – започна хитро следователят – ние ще те пуснем. Ти само ни го съобщи и готово. Ще си у дома. При родителите, а? Хубаво, нали?

Пепа го гледа смълчано, замислено. Той чака… Но чашата на търпението прелива. Свил се като хищник, следователят крещи:

-Казвай! Тук всички си признават!

Пепа вътрешно трепери – не от страх, а от несправедливото обвинение. Събира сили и говори:

-Не!… Не съм запалила снопите, нито някой ме е карал да го сторя! „Невидимата ръка“ драсна клечката. Това е!

Следователят съска:

-И майчиното си мляко ще кажеш, кулашка кучка! – пристъпва към нея, повдига брадичката й и с тежката си ръка я удря през лицето.

Бузите пламват, подът се отмества….

-Казвай, мръснице!

-Аз казах! Друго няма!!!!

***

Минаха два месеца и я освободиха. Травмата дълбоко бе засегнала детската й душа! Пепа вървеше из бащиния двор и тихичко повтаряше: „Пожар… Пожарррр…. Не съм аз! „Невидимата ръка“….

Един ден се скри в кукуруза – там, в ку-ку-ру-за-а-а-а-а.

Прибраха я в психиатрията. Не мина много време и се чу, че е починала.

В селото вече никой не говореше за случилото се!

Но селановчани и днес не знаят кой запали пожара… Може би ти се досещаш, читателю?

© Иван Селановски, „Спомени из мрака на тоталитарната нощ“, изд. „Мултипринт“, С., 2018 г.

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.