НЕЩО ЗА УБИВАНЕ – Маруся Николова

НЕЩО ЗА УБИВАНЕ – разказ от Маруся Николова

Бях млада учителка на деца в предучилищна възраст и това се случи през първата година на моето учителстване. По препоръка на професора по психология, автор на учебника, взех да описвам случаи с малките ми ученици в столична детска градина. Според него съм щяла да стана добър психолог и изтръгна от мен обещание, един ден да му връча моите психологически изследвания, за да види какви изводи съм направила в тях. Щял да бъде благодарен и ако приложа снимки. Лицето на детето му говорило много.

Ни най-малко не очаквах, че ще се сблъскам от първия си работен ден с думите: „търся нещо за убиване”, изречени от малки изписани уста и придружени с гневен поглед в големи ясносини очи. Къдриците на момчето бяха толкова светли, че изглеждаха почти бели, а гъстите мигли замрежващи погледа – тъмни. Не дете, а ангел! Беше по-височко от връстниците си и с широки рамена, чистичко, с червени топлинки и карирана престилка. Едно ми говореше видът, друго устата. До края на занятията то не застана и за миг мирно, сякаш имаше неизчерпаема енергия и се чудеше къде да я дене. Знаех, че детето минава за „трудно” и директорката ме предупреди да го имам предвид. Но не попитах защо мисли така, стеснявах се. А и реших да не съм предубедена и сама да разбера. То си каза името, по-точно го изкрещя и тропна заканително с крак, когато помолих децата да се представят. Сигурно искаше да ме предупреди да не се захващам с него. Вероятно го очакваше, защото бе свъсило руси вежди:

– Мико съм! Лошият Мико! – това съкратено от Емил.

– И защо си лош? – го попитах като се чудех, кое ли бе нещото, което го бе подтикнало към бунт.

– Защото убивам мечки и буболечки и теб ще те гръмна с пушката на татко…

Стана ми смешно и се разкикотих невъздържано. Забравих, че съм учителката.

– Сигурно е пушка – играчка?

– А-а, истинска е! Той убива животни в гората… Тече много кръв, а мама ги реже с нож и ги готви в тенджерата. Идват гости и ги изяждат…

Онемях и се озърнах. Дали децата не се ужасиха от думите му? Но те не трепнаха, сигурно го бяха чували това с гърмежите. Вероятно искаше да се представи за герой и да се прави на интересен. Но моята чувствителност бе накърнена. Самата аз съм вегетарианка от деня, в който видях любимото си козленце в тавата. Спомних си и как ми се наложи в базова детска градина, по време на открит урок за любов и закрила на животните, да обяснявам на дете защо след като се радваме на зайче, агънце и теле ги убиваме и изяждаме. Това според него ни правеше лоши и изискваше наказание. Тогава бях студентка в първи курс и се обърках дотам, че се наложи учителката на групата да се намеси и да ме извади от затруднението. Тя го обясни просто: Някои животни служат за храна на хората. Месото им съдържа ценни хранителни вещества, необходими за растежа на децата и укрепване организма на възрастните. Но аз наблюдавах очите на детето и разбрах, че то не прие, или не разбра доводите и е готово да заплаче. За него това бе унищожение. Смърт. До края на урока то остана разсеяно и не се включи в подвижните игри, които последваха. В тях трябваше да покажем как подскача зайчето и колко високо се катери катеричката, за да си подсигури храна.

С чисти ръце трябва да се работи с тази белоснежна материя – невинна душа и лице, което отразява като огледало чувствата, които напират в неосъзната и неоформена личност. Към децата трябва да се пристъпва само с добро и с усмивка, с търпение и уважение на личността на детето, независимо каква е тя. Това бе моето верую. И всичко, което изброих, трябва да бъде подплатено с любов. Децата са чувствителни и я търсят. За тях тя е закрила и сигурност. Ако я няма, отблъсват учителя и не му се доверяват. Дори не искат да влязат в сградата, ако любимата учителка не е на смяна.

Няма да описвам подробности за изтеклата първа година на моето учителстване – най-трудната, след която се чувствах изтощена и не знаех дали ще намеря сили да продължа. Но усилията, които вложих имаха отличен и дълготраен резултат. Това отразих в тетрадката и ще ви предоставя извадка от нея:

Емил унищожи украсата за елхата, която направихме с децата. Стъпка и снежния човек в двора. Изтръгна моркова, сложен за нос, и го схруска. Разплака момиченце като разля боя върху рисунката му. Не успях да заостря вниманието на бащата върху това. Личеше, че е човек ехиден, който наранява и не възнамерява да се съобрази с мен и с когото и да било. Дори се мислеше за снизходителен, че ме е изслушал. Искаше от детето си да е със силен характер и да не се огъва пред никого. Не искал мекотело вкъщи. Майката била достатъчна. Тя се оказа затворена в себе си. Нарече детето си „енергично пумпалче” и с това се изчерпи разговорът ми с нея.

Наблюдавах реакциите на детето, за да определя типа поведение. Реших да не споря с него и да не го придумвам за нищо. Да не приказвам, а да показвам. Установих, че обича да е само и не желае да се сприятелява. Но се вгълбява в някаква своя мисъл. Често разперва ръце и имитира самолет. Оставях го да си лети, но ограничавах желанието му да руши. Заострих вниманието си върху това, което го интересува и разбрах, че е конструиране на самолети. Насърчих го и го подпомогнах, като помолих директорката за закупуване на конструктор, подходящ за възрастта му. Беше радост и усърден няколкодневен труд.

Педагогично или не, умишлено съборих готовия самолет, когато децата легнаха за сън. Няма да забравя изражението на Емил, когато влезе в занималнята – огорчение и дълбоко разочарование. Изгради самолета отново, но не посегна да разруши нечий труд…

Това дадох на професора, а сега финалът, години по-късно:

Вече пенсионерка вървях по тротоара и оглеждах витрините. Натъкнах се на афиш за представяне на книга на авиоинженера Емил Маринов – талантлив самолетен конструктор, автор на редица изобретения… Развълнувах се, но нямах време за губене. Имах половин час да стигна до залата, където щеше да се състои премиерата на научния му труд.

Когато се наредих за автограф и си казах името, едрият мъж в тъмносин костюм трепна и се взря в мен. Широка усмивка украси лицето му и го чух да казва:

– Дами и господа, ето кой пръв съзря в мен конструктора! На моята учителка дължа това – а после се приведе и прошепна: – Вие ми разрушихте самолета, нали? Последен легнах и пръв скочих от леглото. Благодаря, за което!

© Маруся Николова

Author: gabriell-e-lit

Издателство gabriell-e-lit е регистрирано на 6 декември 2018 г. от Габриела Цанева. Габриела Цанева е българска писателка, родена в Русе. Завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ в родния си град. Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор на техническите науки“. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия. От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit. Библиография Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, "Труд", "Словото днес", "Литературно земеделско знаме" и други. „Миналото в мен“ (документална повест, 1994) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998) „Треви под снега“ (роман, 2000; ISBN 978-954-8453-58-5) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001; ISBN 978-954-8453-79-0) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; ISBN 954-9375-41-1) „Шофьори“ (новела, 2008; ISBN 978-954-304-340-8) „Миналото в мен“ (документална повест, 2010; ISBN 978-954-304-369-9) „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010; ISBN 978-954-497-011-6) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010; ISBN 978-954-9375-76-3) „Искам себе си“ (хайбун, 2011; ISBN 978-954-321-830-1) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2011; ISBN 978-954-321-947-6) „Състояния“ (хайга, 2013; ISBN 978-619-152-347-4) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016; ISBN 978-954-09-1069-7) „Високосният ден“ (лирика, 2018; ISBN 978-954-09-1253-0)