ОТИ ДА СЕ КОСИМ – есе на Иванка Попова-Велева

(Размисли за страданието, причинено от загубите в живота)

Едно от най-болезнените неща в живота е загубата. И никой не обича да губи. Отговорът на въпроса „Какво по-точно?” е важен – той определя не само вида на нашата загуба, но и нейния мащаб. Защото колкото по-скъпо ни е нещо, толкова повече ни боли и толкова повече страдаме от неговата загуба. И не само това. Отговорът определя също и ценностната ни система, ще рече – що за хора сме. Да загубиш ключовете си, например, е много неприятно, но това е поправима щета – материална щета, биха казали някои.

Да загубиш от тотото пък е илюзия, тъй като само си предполагал, в най-добрия случай само си се надявал, че ще спечелиш, но е трябвало да предвидиш и обратния вариант и като цяло – да се научиш да не разчиташ на хазарта, сиреч на случайността. А тотото е хазартна игра, зависеща изключително от случайността. Но, като на всяка игра, и на нея са й измислили правила. Създали са дори Закон за хазарта, отнасящ се до всички видове хазартни игри. Нали се сещате дали в него е оставено място на случайността. Така де, хазната трябва да се пълни! А загубата – боли, не боли – си остава за сметка на играчите комарджии.   

Ще се изненадате ли, ако ви кажа обаче, че съществува „рай на играчите”? Да? Не? Е, добре. Това е мястото, където можеш само да печелиш, но не и да губиш!!! Интересно, нали?! Още през шейсетте години на 20-ти век Хасе Зетерберг, известен шведски журналист, използва този израз в своя лекция в университета в Осло, за да обозначи скандинавския тип „държава на всеобщото благоденствие”. Според датски, швeдски, норвежки специалисти – юристи, социолози, социални работници, анализатори, индустриалци дори – не е толкова сигурно дали журналистът би използвал същия израз и днес, на фона на високия брой тежко зависими от алкохола и наркотиците, на ширещата се проституция, на нарастващото число на зависещите от социални помощи скандинавци – пороци, с които скандинавското обществото се бори, но които обуславят въпреки това ръста на престъпността. Бедност и престъпност.

Звучи познато. Нали? Но у нас… О! у нас престъпления извършва не само лумпенпролетариатът. Престъпления се извършват  и от банкери и кредитни милионери, извършват се и „по високите етажи на властта”, та чак до покрива на сградата (наречена държава), превърнат в тераса. И то, оказва се, имаме изобилие – тераса до тераса. Както и стотици „къщи за гости” (построени с европари, уж за създаване на поминък в селските региони, но попаднали в „частен джоб”), сред които и „къщи за тъщи”. Чисто български феномен. Ашколсун! Машалла!… „Европа цяла сега нази гледа…/ Този срам голям е, тя ще го съзре/ ако би мълчали,да мрем –  по-добре!” Мм-да, ето докъде я докарахме, бедни ми байо Вазове! Язък за пролятата кръв на героите…

Ще ми позволите да се върна на „комара”. Естествено нямам предвид „жилещото двукрило насекомо с дълги тънки крака – Culex”, а думата, с която се обозначава цялата съвкупност от хазартни игри. Питала съм се каква може да е връзката между тях и не съм намирала категоричен отговор. Хм! А може би идва от това, че при загуба те боли, все едно че те е ужилило това дребно кръвожадно насекомо?! Виж ти! Ще излезе метафора. Колко поетично! Езикът наистина е голям творец!

И в спорта често става дума за загуби. Спортистите естествено се подготвят да победят противника, да спечелят играта или състезанието. Те полагат много усилия, тренират усърдно. Но тъй като загубата съвсем не е изключена, те трябва да бъдат (психически) подготвени и за това. Слушах внимателно интервю с нашия голям гимнастик Данчо Йовчев, който обясняваше подробно как старателно подготвя сина си, млада надежда в тениса, да е готов … да губи. И напълно има право. Да приемаш загубата спокойно, както и да губиш с достойнство, е „висш пилотаж”, мисля аз. А на това човек се учи.

На един конкурс за работа наблюдавах любопитна случка. Бяха се явили 7 кандидати за едно място. На първия етап отпаднаха половината, а на втория трябваше да остане един. Борбата беше оспорвана, тъй като и тримата бяха достойни конкуренти. Особено се открояваха двама от кандидатите. Нямаше как – беше избран единият. Другият, колкото и да му беше неприятно – човешко е да те боли от загубата, изчака журито да се разпусне и отиде да поздрави своя противник. На следващия подобен конкурс той зае достойно своето място. Сега двамата са приятели. Звучи добре, нали? Обнадеждаващо. И това е самата истина.

Подобен тип поведение ни отдалечава от възможността да загубим своето себеуважение, своето достойнство или своето човешко аз. Това са морални ценности, а щетите от тяхната загуба – едни от най-високите. Ще го разбере онзи, който споделя подобни ценности. За останалите, уви! те са неразбираеми. Terra incognita. „К’во толкова?!”. Цветанов.

Муха го ухапала. Мухата Це-Це. „Горящата свещ [разбирайте – всичко, което лъщи] привлича не една муха” е отбелязал големият френски писател Виктор Юго. Изкушавам се да приведа в тази връзка още един цитат от „Парижката света Богородица”, написана в далечната 1832 г., в която се разказва, както е известно на мнозина, една вълнуваща история, разиграла се в Средновековен Париж, но която звучи толкова актуално и днес. Hic еt nunc /Тук и сега/. Репликата е поставена „в устата” не на кой да е, а на краля на Франция – Луи ХI и е отправена към неговите най-приближени царедворци: „Пасха господня! Не се ли наситихте? Не е ли много богат и невероятен вашият улов? И не се ли боите, че още една голяма риба може да обърне лодката ви? Тщеславието ще ви погуби, драги. Разорението и позорът вървят по петите на необузданата амбиция. Поразмислете над думите ми и не искайте

вече нищо.” ^[1] Такъв е съветът на Юго, такова е неговото послание. A bon entendeur,  salut ! / На способния да схване, привет./

А как ви се струва на този фон загубата на управляващите от ГЕРБ на последните парламентарни избори?! Истинско пророчество! Нали? Ама на тях и на ум не им идва да отворят и попрочетат нещо от световната класика. На тях и „Винету” им стига. И сега какво? Ще им гледаме сеира какви ще ги вършат само и само „да не изпуснат (евро)кокала”, да се закрепят във властта, защото като паднеш от високо, много боли. А никой не иска сам да си причинява болка и страдание, освен ако не е отчаян мазохист. Затова ще се борят отчаяно и докрай! Само че случващото се е за сметка на всички нас – гласоподаватели и данъкоплатци, в едно.

Приятелството, както впрочем и любовта, е една от най-великите морални ценности в живота на човека. За него е писано много. Съществуват толкова литературни творби, има мъдрости, които битуват във всеки език и то от векове, създадени са филми и т.н., и т.н. – все доказателства за значението, което човекът му отдава. За съжаление, понякога се случва приятелството да пострада…

Кога се губи едно приятелство? – Категорично смятам, че се губи тогава, когато „Интереса клати феса” подмени „Приятел в нужда се познава”, а това е rien moins que предателство. Там, където има предателство, не може да има приятелство. Двете са несъвместими. Както и в любовта. Компромиси с доверието не са възможни. Предателството, tout court, е най-голямото падение. La chute. Затова от него страдаме най-болезнено.

Не мога да подмина с мълчание и най-съдбовната от всички загуби в живота. Коя е тя? Ами, това е загубата на самия живот. La perte capitale. Страданието, причинено от загубата на най-близките ни хора – на родители, на брат или сестра, на съпруг или съпруга, (не дай боже!) на дете – е сред най-тежките изпитания в живота на човек. Скръбта е дълбока, разтърсваща, неутешима. Раната не заздравява, не се затваря никога. Горчивата обида от несправедливия жребий  и безсилието да променим участта си засядат завинаги в гърлото. Душàт. Смазват. Понякога дори убиват. Но тук се проявява силата на характера – да се изправиш и да продължиш, понесъл болката. Малцина го могат, уви!

Едно от ефикасните средства, с което има шанс да се приглуши болката, да се притъпи страданието, [освен музиката, която лекува душата] е иронията и особено самоиронията. Чувството за хумор е залегнало дълбоко в народните умотворения – поговорки и пословици, приказки и песни, притчи и сказания, и това не е случайно. През какви ли не премеждия, през какви ли не изпитания е преминал народът ни в своята многовековна история. И всеки път се е изправял и е продължавал нататък по-силен и по-мъдър. А има ли по-големи зевзеци у нас от шопите? – Не мисля. Да си припомним само: „Оти да се косим, като че ми мине?” Колко е просто, но и колко е мъдро. Затова тази „наивна” фраза ни кара да се усмихнем широко и да въздъхнем като от снет от плещите ни товар.

[1] Препрочитах „Парижката света Богородица”, когато на 15.04.2019 г. рухна стрелката на опожарената катедрала пред очите на потресените хора от целия свят. И това се случи в седмицата на католическата Пасха.

26 април 2019 г. Разпети петък, с допълнение от 05 април 2021 г.

Иванка Попова-Велева