ПЕТКО ОГОЙСКИ – творчество, проза – 1 част

ТВОРЧЕСТВО

ПРОЗА

ПРОЗАТА НА ПЕТКО ОГОЙСКИ – редакционна статия и текст на автора

ЗАПИСКИ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ СТРАДАНИЯ

Без съмнение, трилогията „Записки за българските страдания 1944 – 1989 г.) е не само най-обемното, но и най-значимото произведение на Петко Огойски, защото неговите достойнства не се изразяват само с характеристиките на литературната творба, не само с летописната му стойност, но и с отражението върху развитието на крехкото демократично общество у нас, люшкано през последните 30 години, като клепало на камбана, и блъскано отново в стени, често твърде високи, за да бъдат прескочени. С тази книга Петко Огойски дава някаква твърда основа, върху която да се стъпи, за да се продължи напред, дава пътека, която, ако избродим, може би ще намерим истините за миналото, може би ще превърнем в път, по който да стигнем до бъдещето – онова, мечтаното, желаното, непостигнатото…

Тук предлагаме на читателите упътването на автора към трилогията и два откъса от нея:

ИЗ „ЗАПИСКИ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ СТРАДАНИЯ 1944 – 1989 г.”

УПЪТВАНЕ ОТ АВТОРА ЗА ЧИТАТЕЛЯ
КНИГА ПЪРВА

Съдържа изходни (биографични) данни за автора и лично преживяни и съпреживяни страдания, със стотици арестанти, затворници и лагеристи от Видинския и Ломския арест от Държавна сигурност, Ломския (1950 – 1951 г.), Плевенския (1951 г.) Шуменския (1951 – 1952 г.) затвор и лагерите на остров Персин в Белене (Първи и Втори обект – 1952 – 1953 г.) при първото му осъждане.

Повествованието се води от първо лице.

КНИГА ВТОРА

Щрихира краткия период от „свободния живот” на автора (1954 – 1962 г.) до последвалото второ осъждане (1962 – 1963 г.), с преживяното в Централното следствено управление на ДС в София, в Софийския и Старозагорския затвор, съпреживяно с десетки съзатворници, разказано също от първо лице.

КНИГА ТРЕТА

Съдържа всичко от общобългарските страдания, до което се е добрал авторът през десетилетията проучвания из цялата страна.

От историческите и политико-икономическите предпоставки, за падането на България под сталинисткия режим (предговор – „Откъде и как дойде бедата?”) безследно изчезналите, избитите без съд и присъда, Народния съд, до стотиците хиляди страдалци, осъдени на затвор или смърт, вкарвани в лагери, прогонени в тежко изгнание, уволнявани, изключвани или изселвани заради своето отрицание на болшевишкия режим.

В тази Трета част са и данните за репресиите над българи и от други страни, станали достояние на автора…

*** 

Като вземеш на селянина нивата и стадото, той пак ще работи на нея и ще те храни, за да храни отчасти и себе си. Но как ще вземеш учеността на учения, таланта на писателя, артиста, музиканта, журналиста? Деветосептемврийският стрес се оказа достатъчен, за да го принуди да възславя и доказва безсмъртието на властта и няма нужда да чупиш сгъващото се…

Това положение ме накара да усетя, че бедстващият народ, в лицето на тези селяни и селски момчета, студенти, работници и занаятчии, е изоставен от своя обществен елит. Че неговите мъки и въжделения, неговите свидни жертви, ще останат незнайни, нечути и неописани, ако не роди свои собствени летописци. Така, както петвечното робство роди Отец Паисий и Софроний, както хъшовските комитети в Галац и Гюргево родиха Ботев и Вазов, както въстанията родиха Захарий Стоянов.

Изгарян от тези си мисли, и аз още на втората година от затворничеството си, започнах своите „Записки”, макар до кръв да се изчервявах в себе си, че се самоназначавам за такава една „историческа” мисия. Но жестоко щедра бе към съдбата да ме прекара през ужасите на шест затвора и два лагера, сякаш ме подкрепя и „командирова” за тази моя тайна цел. Защото не личните ми мъка са основният мотив на тези „Записки”, въпреки че (по сюжетно-фабулни правила) много от тях са от първо лице. Хиляди други преживяха много повече, хиляди загинаха или умряха в ноктите на тиранията. Затова не с правото на очевидец, а със задължението на оцелял, сега сядам да систематизирам в книга тези записвани, запаметявани, укривани, допълвани и уточнявани мои „Записки”.

*** 

… По разни пресмятания на островния архипелаг Белене през 1952 г. се намираха около 7-8 хиляди политически затворници и лагеристи. Изглежда и географията е искала да „услужи” на болшевишките ни управници, за да има къде по-незабелязано да изолират и унищожават своите противници.

Когато бяхме на острова, не беше се появил Александър Солженицин с неговия „Архипелаг Гулаг” (Государственное управление лагерям ), за да знаем, че и там, досущ като тук, островите по Северно море са главните места за мъчение и унищожение на мислещите не по тертипа на тираните.

… Затова в нашия речник тогава Персин беше българският Сибир. Най – обобщеното название на тази островна система от душегубки обаче е Белене. “Откарали го в Белене” като се кажеше за някого,  все едно, че е отчислен от живота. Трябва да се съжалява, че доброто и в целостта си невинно население на селото, сега град Белене, незаслужено носи името на този кошмарен факт от нашата най – нова история – островните мъчилища.

Стоим и гледаме надписа на сводестата извивка на портала на лагера. „Когато врагът не се предава, го унищожават”. Каква разлика с този надпис, дето е отпред: „Затворът не унищожава, а възпитава”.

Големият остров, на който бяхме, е около 45 хиляди декара площ, с вековни върби и тополи и е средище на цял архипелаг от други острови. Името му е Персин. Бараките бяха просто като овчи кошари, стените – плетени от пръчки и измазани с кал, покривът – също от плетени леси и покрит със слама, двуетажните нарове – също от леси и нещо като сламеници върху тях.

На изкопно-насипните работи на дигата беше същински ужас. Освен самото ни докарване и откарване от обекта, придружено от бой, викове „по-бърже” и стрелба по всеки отклонил се и две крачки встрани, но и ужасната норма от 4,80 куб. метра пръст на човек и откарването и на 300 метра по дигата, която от ден на ден се вдигаше все по-високо.

От повдигане на дръжките и тласкане на количките, ръцете така ни боляха и трепереха, че изобретихме така наречените хамути – ленти от плат или кожа, които премяташ зад врата си. Двата им края се спускат край ръцете, накрая завършват с клуп, в който се навират дръжките. Така част от тежестта на ръцете се поема от раменете. Някои успели да пишат на домашните си и започнаха да получават хамути като за коне – хубави, кожени, изработени от занаятчии сарачи по конски муниции. Тези египетски робски атрибути станаха известни на населението, та ги забраниха, но ние ги слагахме под ризите и краищата се спускаха из ръкавите, само и само да облекчим някак си непосилния труд.

В четирите затвора, в които бях, преди да ме откарат на беленския остров Персин, бях се запознал с не повече от 100-200 души затворници из разните килии и отделения. Бях разбрал от всички тях за капацитета побрани затворници в няколко затвора – Плевен, Шумен, Варна, Бургас, Стара Загора, София, Пловдив и др. Защото яките решетки, дебелите стени и железните врати, изолацията ни на малки групи в килиите правеше обзора на съпротивата срещу режима доста ограничен. Там и управниците се усещаха по – сигурни във владеенето на положението. И колкото и тежък да беше вътрешният режим, той е все пак нещо познато, конвенционално. Затвори има във всяка страна, колкото и демократична да е тя, макар и само за криминални престъпници.

Лагерите, ТВО – трудово възпитателните общежития, са нещо съвем различно. До лагери прибягват почти само тираничните режими и то е знак, че народната съпротива срещу властта е такава, че не се побира в затворите, използвани от предишната.

Лагерите са показател за масовизация на противниците и допринасят за тяхната консолидация.

Особено тук, на островите срещу град Белене. Защото въпреки бодливата тел, водните ровове, стражевите кули, граничарските кучета и всичко това опасано от широките дълбоки дунавски води, всеки ден за работа по хилядите декари на острова плисваше пороят от хиляди гладни и измъчени хора…

… Отделиха ни още на портала, отведоха ни настрана и под охраната на цяло отделение милиционери ни съблякоха до пояс, завързаха ни ръцете отзад и ни заявиха: “Засега, половин час на комарите!” А комарите бяха една съпътстваща цялото лято напаст. Докъдето погледнеш, особено привечер, небето над тебе вместо от въздух, гъмжи от облаци комари. Още след пет минути телата ни се покриха от смучещи кръвта ни комари. Махаш с глава, виеш тяло, очите ти ще изскочат от орбитите си, а облакът около тебе така се сгъстява, че не виждаш вече нищо и си готов с вързани макар ръце да полетиш срещу автоматите на охраната…

© Петко Огойски

© списание „Картини с думи и багри“, редакционна статия

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.