ПОЕТИЧНИ ВАРИАЦИИ – Иван Антонов

ПОЕТИЧНИ ВАРИАЦИИ – поезия на Иван Антонов

РЕТРО КАРТИНИ

На майка ми

1.

Жени от извора се връщат
с усмивка – изворна вода.
Те ще напълнят белите си къщи
със слънце и със бистра доброта.
Под белите бакъри ситно крачат
и в утрото ухаят изгревните пазви,
а кърпите над везани клепачи
белеят и зад портите залязват.

Жени от извора се връщат,
мъже поглеждат жадни от мегдана.
Те дълго в себе си ги срещат
със мъжка неизказана закана
в бакърите им извор да усетят.
Смутени после от внезапните си мисли
завързват възел край сърцето
и веждите до дъното на извора увисват.
Жени от извора се връщат.

2.

По гърба на хълма
жените правеха поклони сякаш
и само те, разбирайки обряда,
заклинаха пред себе си земята.
Издигаха мотики като жрици
и слънцето изтегляха в пръстта корава,
копаеха жените – наши майки –
под сянката на птиците
непризнатата си слава.
А в дланите попукани от дъжд и вятър
поникваше надеждата им,
че наесен
преди да дойдат дъждовете хладни,
ще засвети плод
и ще узрее песен.

ГРАДИНИ

1.

Когато във градината на щастието наше
разцъфна вишневият цвят на радостта,

не знаехме, че може във зародиш още
да попари блясъка му неочаквана слана.

И нищо да не ни остане от възторга,
да ни прониже болката от любовта

като отмъщение за звездните ни нощи,
като страдание по бледата луна.

2.

Назован от снеговете бели,
призован в градината на възрастта,
питам се отде ли са се взели
странните цветя на любовта.

И нима годините и ветровете
не стопиха нежния им аромат,
че душата още пази всяко цвете,
оживяло след часа на есенния листопад.

3.

Дърво зелено беше любовта ни.
След есените листопади на раздялата, какво
не питахме със нас ще стане
в сезона на обезлистеното й дърво.

Сега е толкова печално и измамно
красивото послание на всеки лист,
блестял в душите, ала безпощадно
завещал ни чувството да ни боли.

ТЪГИ

1.

Преди във мислите да те повторя,
преди сърцето трепетно да звънне,
преди надеждата вратите да отвори
на миговете в мен безсънни,
аз вече зная, че съм те изгубил,
че мислите за теб са само сянка твоя
и друг в очите тъмни се е влюбил,
и ти си с него, както с мене бе спокойна.

И есенният вятър ме целува с устни
от вече потъмнели листопади,
да не би надеждата ми да се впусне
отвъд измислицата, че сме още млади.

2.

В часа на есенните късни листопади,
когато гроздето във бъчвите кипи,
а ние с теб отдавна не сме млади,
защо все още във сърцата ни кипи
оная лудост като младо вино?

Дали пред белите затишия
тревожен знак ни дава любовта –
сърцата да почувстват, че излишно
уханието е за нас на късните цветя
и само спомен е небето синьо?

3.

Сърцето ще те търси винаги,
но мислите отчаяно ще те отблъскват.
Тъгата ми… Тъгата ще проклина
ония думи, с теб които сме си казвали,
часът на срещата ни и миговете на раздяла.
И дните светли няма да са сини,
и нощите звездите ще изплачат.
Със мене ще тъгува може би Вселената.
А може би луната ще ми се надсмива
и може би единствен мракът
покрай мен ще тържествува.
Щурецът ще засвири валса на тъгата
и споменът болезнено ще затанцува
на карнавала с мойта самота.

И въпреки това сърцето ще те търси винаги…

ДЕН

Аз те очаквах, мой ден,
в нощите дълги будувах,
слънчев рог животът надува,
звуци потъват във мен.

Бързам – по устните пак светлина
утрото щедро разлива.
Влюбен съм. Тънконога,красива
разиграва кръвта ми жена.

После политам без път –
вика ме хълмът отсреща,
мислите стават горещи,
по-горещи от чувство за смърт.

Ти ме омайваш, мой ден,
и душата свободна празнува.
Слънчев рог животът надува –
звуци извират от мен.

КИТАРА

Боже мой,
тази тъй странна китара,
която в душата извайва печал!…
И както в картина
със птица самотна
през залез догарящ,
аз тръгвам към тебе
и за мен ми е жал.

А нощта е измамна
без звук, без луна
и само печална китара…
Във спомена – сянка,
прозвъннала тихо
във залез догарящ.
Аз бягам от тебе
и идвам при тебе, жена!

ОБЕЩАНИЕ

Преди да ни посипе сняг
от белите хамбари на небето,
черешов вятър искам да ти обещая.

Но ти не искай обещаното от мен!
Само сърцето ще подскаже
мигът на мойто откровение.

Преди да ни посипе сняг
от белите хамбари на небето,
черешов вятър аз ти обещавам.

СНЯГ

Сняг… сняг… сняг…
В бродерия бяла
дърветата зимни превърна снегът.
Подобна на точица черна
над белотата изгряла
ти в спомена правиш си път.
Ти тихо отваряш вратата
и влизаш в тишината
на мойта душа.
А си всъщност далече, далече
зад преспи, стени, разстояния,
зад мисъл дори.
И сред тази бродерия бяла,
сред бялата вечер
в сърцето ти огън за други гори.
Ала за мене си точица бяла
над този огромен в душата ми сняг.
Сняг… сняг… сняг…
Дърветата бели небрежно,
дърветата бели тревожно
полюшват у мене бели спомени пак.

ДОМ

Ако аз си отида оттук,
ако ти оттук си отидеш
и ветровете вратите захлопнат
пред студения зимен капчук,
то тогава почти тичешком
ще нахлуе самотната мисъл,
ще се срути докрай тишината
в запустелия дом.

И ще бъде тук всеки ден
все отключена вънка вратата,
за да чака, за да чака сърцето
някой, който с копнеж уморен
пак ще влезе във тъжния дом.
Ако аз си отида, ако ти си отидеш,
все едно, че в душата е влязъл
неочакван крадецът със взлом.

ДИЛЕМА

Ще скъсам въжето
и свойте окови,
с които съм вързан
за сивия ден.

Ще тръгна
по всички посоки отново.

Но има ли
нови посоки за мен?

Със страст
ще зарежа уюта
на вече студения
есенен дом.

Ще легна
на първата срещната в скута.

Ала дали е готова душата
за чувствен погром?

И горе на хълма
ще чакам
луната да пипна
във изгревен миг.

Ще търся щурчето,
заплакало в мрака.

Дали ще са будни очите,
когато ветрец зашуми?

Ще тичам
навред по света до забрава,
захвърлил от себе си
всякаква власт.

Но пак ще се питам тогава:
това ли наистина,
това ли съм аз?

Иван Антонов

Подбор на стиховете: Павлина Петкова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.