ПОЕТИ ОТ БЯЛА И РЕГИОНА – Павлина Петкова

ТВОРЧЕСКИ ПОРТРЕТИ

И този път излизаме извън кориците на списанието. Отново трябва да прекроим мястото между кориците му и да отворим хоризонта си за онова, което ни връхлетя. А то, в този случай, носи името Павлина Петкова.

Доскоро я познавах само като име, после – чрез нейните хайку и поетично-импресионистични фрагменти. С интерес откривах нейната поезия, изразност, искрената й битка за чистота и простота в човешките отношения, за надвременно съзерцание и красота. Един творец, който успява да отсее и осмисли ценното от ежедневното и да го поднесе на читателя.

После получих репортажа й за новия Арт център в нейния град, рецензии за книги на автори, които познава, както и нейни обзори и статии за творци от региона, които оставят своята творческа диря в съвременната ни национална духовност.

И така стигнахме до разбирането, че трябва да отворим рубриката „Гостува ни“ за поредицата портрети, които ни представи Павлина Петкова, наред с подбора й на стихове от най-новите произведения съвременни автори от Бяла и региона, които публикувахме в съответните раздели на списанието – Георги Жулев, Димитър Владов, Иван Северняшки, Красимир Манев, Кънчо Великов.

Но нека се върнем към настоящата публикация и да си пожелаем тя да стане модел, който може да бъде последван и от други творчески общности.

д-р Габриела Цанева

ТВОРЦИ ОТ БЯЛА И РЕГИОНА – статия на Павлина Петкова

ПЪТНИК В ИСТОРИЯТА –

ДИМИТЪР МАНТОВ

13.10.1930 – 28.07.2008

Сам той пише в една от книгите си: „Петдесет години пиша романи и често пъти в живота ми се случват неща като в роман.“

Димитър Мантов е роден на 13.10.1930 г. в с. Босилковци, общ. Бяла, в семейството на адвокат и учителка. Когато се ражда, баба му Мария хвърля пъпа му в училищния двор, за да стане „даскал“. Родът на Мантов, Фуревци, идва от Тревненските колиби – от селцето Торбалъжи. Преди Освобождението се заселва в Дунавската равнина в тогавашното с. Чатма, днес с. Босилковци.

Дядо му Михаил (Манто) има пет дъщери и един син – бащата на Димитър, бил няколко години учител, после става прошенописец и накрая – адвокат.

Прадядо му бил самоук резбар, правел резбовани тавани, писани кобилици и различна дървена украса. Д. Мантов учи в родното си село, след което завършва гимназия в Полски Тръмбеш.

През 1945 г., по идея на Милко Цонев, син на бай Михо Книжаря от гара Тръмбеш, будни младежи основават „Млад творец“ – колектив на младите кръжоци за наука, изкуство и култура. Започват да издават списание „Млад творец“, на което младият Мантов е главен редактор. Седалището на централното ръководство е с адрес гара Тръмбеш, узаконено с указ от министъра на вътрешните работи. В същото време редактира още едно ученическо списание „Полет“, издавано в Полски Тръмбеш, но от името на околийското ръководство на ЕМОС във В. Търново.

Като ученик е привлечен от френския език, четял е редица литературни произведения в оригинал. Имал е частен учител по цигулка, латински и старогръцки езици. През 1948 г. завършва гимназията и се записва за лятна строителна бригада за Хаинбоаз, а следващото лято е в Димитровград.

Семейството му се премества да живее във Велико Търново. Отначало се настаняват под наем на първия етаж на къща на ул. „Гурко“, а после построяват собствен дом, който се намира в самия център, зад сградата на театъра. В началото на петдесетте години на XX век  излиза първия роман на Д. Мантов. По това време той работи като стажант – адвокат. Самият той е единствен син на адвокат с голяма клиентела, който е построил в града първата нова къща след края на войната.

Завършва СУ „Климент Охридски4 и през 1958 г. окончателно се заселва в София. Известно време работи като адвокат и журналист в различни издания. През 1964-1969 г. е завеждащ редакция в издателство „Народна младеж“. Сетне, до 1972 г., работи като главен редактор на издателството на НС на „Отечествения фронт“, а от 1973 до 1975 г. е заместник генерален директор  на ДО „Книгоиздаване“, откъдето подава оставка. Половин година остава без работа, след което постъпва и изпълнява длъжността главен редактор на Центъра за литературна информация към СБП, където работи в продължение на шестнадесет години до пенсионирането си в края на 1990 г.

Най-голяма част от творчеството му са историческите романи – повече от двадесет, по някои от които писателят пише сценарий и са филмирани. Автор е на „Калоян, цар на българите“, „Княз Борис I”, “Иван Асен II. Цар и самодържец“, „Ювиги хан Омуртаг“ и др. Написал е романизирани биографии за Ал. Константинов, П. Р. Славейков, Пенчо Славейков и Христо Г. Данов. Негова е идеята за създаване на библиотека „Бащино огнище“.

Поредицата му „Прадеди и правнуци“, състояща се от шест романа, част от които са посветени на родовия корен и родното място на Д. Мантов, като са преплетени с историческата съдба и политическите събития в България. Два от тези романа са екранизирани през 1983-1984 г., но са спрени от излъчване или така нареченото временно „замразяване“ на неудобни за управляващите художествено творби.

Лично съм виждала Димитър Мантов, когато през 1973 г. гостува в  с. Босилковци, и на тази среща представи своите книги и най-вече новоизлезлия роман „Зла земя“ – в него авторът описва за преселението на своя прапрадядо от Балкана долу в равнината, където край тогавашното турско село Чатма основава българска махала.

Запомнила съм, че тогава говори за екранизирането на книгата, но този проект остана неосъществен.

ОТЛИЧНИЯТ ТРОЙКАДЖИЯ –

ИВАН КОЛАРОВ

01.04.1923 – 12.01.2009

При едно от пътуванията ми на посещение на литературен конкурс в с. Искрец, Софийско, заедно с Иван Северняшки посетихме поета земляк Иван Коларов в София. Това беше първата ми среща с него. До тогава се познавахме задочно чрез своите произведения. Срещата премина с много топлота и между нас цареше приповдигнато настроение. Той, заедно със своята съпруга Невена, ме приеха толкова мило, сякаш бяхме много близки сродници.

Това се дължеше донякъде и на факта, че  Иван Коларов (Иван Стоянов Иванов) е роден не на шега на 1 април 1923 г. в с. Обретеник, общ. Борово /Русенска област/ в семейството на дърводелец. Упорито следва семейната традиция и винаги да се намесва, където има трески за дялане. Може би орисниците са предопределили неговата по Езоповски съдба още с раждането му, в любовта на сатирика към историята и правдивото отразяване на историческата действителност без двуличие и сантименталност.

Завършва образование в родното си село, след което през 1938 г. постъпва като ученик в гимназията в Бяла. Същевременно работи като столар, коларо-железар и селскостопански помощник. Първите му литературни изяви са публикувани в местния вестник „Нива“. Именно тук той печели първите си литературни награди. Бил е нещатен кореспондент за Беленската околия на „Дунавски отечествен фронт“.

От този град, който сам определя като „второ родно място“ започва неговата професионална дейност на журналист и преводач. На 33-годишна възраст приема фамилното име на майка си и се прекръства на Коларов.

През 1943-1945 г. отбива военната си служба в летище Карлово, където завършва Въздушното техническо училище и придобива специалност авиомеханик. В езикови школи изучава руски, френски и сърбо-хърватски езици. Член–учредител е на Съюза на журналистите (1955 г.), на Съюза на преводачите (1974 г.), на Клуба за гласност и демокрация (1988 г.), на Дружеството на писателите сатирици (1989 г.). Почетен член на Академия „Гулиелмо Маркони“ – Рим (1983 г.)…

Три  пъти е уволняван заради своите идеи и сатиричните произведения, които пише. Като пример мога да посоча афоризма му, публикуван през 1971 г.: „Докато не погледне на Изток, нашият петел не кукурига!“. Дори себе, автобиографично-сатирично, определя като „Отличен тройкаджия“.

ИВАН КРЪСТЕВ

08.04.1920 – 13.04.2013

Когато реших да пиша за писателя Иван Кръстев, спомените ме върнаха в 2002 година при съставянето на Антология „Поезия Бяла – 2003, От Раковски до наши дни“, включваща творци от Бяла и Беленския край, както и участници от 2001-2002 г. в поетичния конкурс, носещ тогава името на Петър Алипиев.

Между плеядата беленски творци намерили място сред страниците на изданието е поместена информация за именития писател, пребивавал, макар и за кратко в гр. Бяла.

През 1946 г. в гимназиалното беленско училище „Панайот Волов“ е назначен нов учител по български език и литература – стажант, току-що завършил университета.

За жалост, не се познавам лично с него, но помолих мои приятели, които са имали тази прекрасна възможност да споделят свои спомени.  Срещата  ми с него е само задочна – чрез неговото творчество.

В своите спомени писателят Христо Черняев, ученик по това време в тамошното училище споделя за тяхната първата среща: „ За пръв път не усетихме кога измина времето с новия учител. А той беше само малко по-голям от нас – на 25 години. Беше със светлосиви чисти дрехи, спретнат, строен и бързо реагиращ на въпросите ни, с одухотворено лице и живи светлозелени и умни очи. Целият излъчваше меко сияние.“

Ведър, одухотворен, завладяващ със своето вътрешно и духовно излъчване.

Макар само две години да е преподавал в беленското училище, той остава в сърцата на своите ученици със своята непринуденост и покоряващ сърцата характер.

За мене той е писател, предаващ чрез своето творчество  оня патетичен заряд, с който те грабва  и въвлича в света на словото. Самият той се прекланя пред творчеството на Лермонтов и Пушкин, Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов…

Познанството му и общуването с българските творци Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Николай Лилиев, Никола Ракитин, Асен Рацветников, Светослав Минков, Иван Димов, Илия Бешков, Чудомир, Дора Габе, Петър Стубел, Леда Милева, Йордан Йовков, Атанас Далчев, Никола Фурнаджиев, Илия Волен…, все събратя по перо, оставили трайна диря в неговата памет чрез творчеството си за деца и юноши.

Иван Кръстев е роден на 8 април 1920 г. в с. Варана, Плевенско. Първоначалното си образование получава в гр. Левски, където прави първи опити в писане на стихотворения.

Гимназия завършва в гр. Плевен през 1942 г., където се изявява като сътрудник и участва в редактирането на средношколското списание „Златоструй“. След завършване на гимназия следва славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1951). Освен в Бяла Ив. Кръстев учителства  и в София (1959-1962). Редактор в Радио София (1947-1951), във в. „Септемврийче“ (1951-1959), завежда редакция „Детски картинни книжки“ в издателство „Български художник“ от 1962 г.

В периода 1937-1944 г. под перото му излизат най-силните поетични творби писани през младежките му години. Тези стихове намират място в книгата „Синята фаянсова камина“ – лирика, издадена през 1994 г., когато авторът  е на 75 години.

В предговора на книгата проф. Здравко Петров дава висока оценка за лириката на поета: „Любовните му стихове напомнят нашите най-добри традиции… Поетът е далеч от фанфарите на казионната поезия и нейните заклинания. Той се опива от простите радости на живота. Въпреки че е бил много млад като творец, той има своя самобитен път, своя поетична образност, която говори за неговото светоусещане.“

Поезия, от която лъха живот. Българската красота е преплетена с фолклорни мотиви – обредност, християнски празници… Жалко, че неговото име е било дълго време в сянка. Приятелството му с Ангел Каралийчев го изважда от тази анонимност, като се захваща с писане на детска литература.

През 1942 г. става носител на годишната награда за поезия на сп. „Българска реч“.  През годините сътрудничи още на „Изкуство и критика“, „Златоструй“, във в. „Дума“ води страница „Карлсон на покрива“, „Вестник за жената“…

Иван Кръстев пише за деца и юноши. Автор е на над 50 книги с поезия и проза, издадени с тираж около 2 милиона книги.

Творбите му са пропити с патриотизъм и родолюбие.

Какво прозрение! Колко е актуален и днес стихът му, посветен на В. Левски:

Пази България! През ад тя мина,

но оцеля по светъл божи знак.

Обичай я! Дори да си в чужбина,

на български сънувай нощем пак!”

1943 г.

Една малка част от литературните му заглавия са: „Катя-катеричка“, „Майчина гордост“, стихове; „Далечните похитители“, роман, „Невидимият остров на брега“ – кн. 1 и 2, повест, „Орлово перо“, повест за деца, „Синята фаянсова камина“, лирика. „Пътник до едно сърце“, мемоарна книга, съдържаща преживелици с писателя Ангел Каралийчев /за да я издаде е принуден да продаде апартамента си/. „Игродумки“ – през 1997 г. наградена от СБП за най-хубава книга за деца, „Обратен дъжд“ – весели стихове с рими-близнаци, обратни думи, скороговорки, гатанки, залъгалки и др., „Весел залез“ – иронии и епиграми, „Аз уча азбуката с гатанки“…

За творчеството на Ив. Кръстев са писали Николай Лилиев, Малчо Николов, Христо Черняев, Здравко Петров, Николай Зидаров, Владимив Свинтила и др. Сред страниците на книга от поета Кънчо Великов открих стихотворение му „Коледна песен“, което е посветено на Иван Кръстев.

Автор е на емоционално обагрена лирика, която завладява душата на читателя. Негови стихотворения са предавани като апокрифи от ръка на ръка.

Докосвайки се до поезията му ние се потапяме в един оригинално представен лирически свят. Годините, през които е бил учител и стилист в издания за деца спомагат за опознаване на детската психология. Това допринася за изграждане на майсторска форма на изразяване и изявата му като творец с голямо душевно обаяние.

Срещите с деца, които провежда из цялата страна, представящ своето творчество го правят желан събеседник, пределно изкусно и увлекателно омагьосващ аудиторията.

Носител е на националната наградата „Стоян Дринов“ за стиховете му за деца. Изкусен майстор, владеещ похватите на поезията създава лирика с емоционална и вътрешна красота, впечатляваща, очароваща и покоряваща.

Като магьосник с тънка усмивка и самоирония завладява детската аудитория. В творчеството си за най-малките се изявява като новатор в търсенето на нови форми за изразяване, закодирани в българските думи, което да привлече вниманието за лесно опознаване на родния език.

Неговият стремеж да предизвика интереса като вид игра, забавление, гатанки – това са неговите анаграми, палидроми, обратушки, разменушки, рими-близнаци и др.

По всеобразен начин търси да представи директния смисъл на думите. Тези негови усилия не са самоцелни, а стремеж за обогатяване на българския език. По един твърде оригинален и увлекателен начин постига опознаване на двойния смисъл на думите, т.е. омонимите в българския език.

Издирва думи и изрази, наречени палидроми, които прочетени отзад напред, изразяват нови думи или не се променят.

Творчеството на Иван Кръстев наред със своята увлекателност, навлиза дълбоко в същината на българския език. Търсещ в обикновените неща – необикновеното.

За деца се пише най-трудно. И той го направи! По тоя повод Николай Зидаров пише: „ … През втората половина на XX в. завоеванията в областта на детската литература не бяха малки. Ив. Кръстев, вече изявен лирик, се появи тихо и мълчаливо в шумната среда на детските писатели. Той намери празна ниша, полуразтворена мида, в която засели с бисерни зърна и веднага се изяви като самобитно явление. Създаде своеобразен разговорен жанр и се превърна в желан събеседник за малките читатели. Самата тоналност на разговорите му, интонацията на творбите му, изисква от поета да говори просто, конкретно и увлекателно. И той успешно постигна това!“

И ще завърша с един откъс от стихотворението му „Кръг“:

И вече знам това, което

до болка трябваше да знам:

започва всичко от сърцето

и всичко пак се връща там!

1943

А в „Есенно писмо“ писателят сякаш пише своята изповед:

О, тъй е тъжен моят край, Кръстина!

Над стрехите дъждът неспирно плаче.

А къщите от стар папур и глина

заспиват с болка в скутите на здрача.

Иван Кръстев е член на СБП. Наричан лирикът от Яворовски, Дебеляноски тип. Със своите нежни трели напомня за Асен Разцветников. Неговите произведения са превеждани в чужбина.

Макар да живее и твори в гр. София, наред с други български писатели, които са завършили плевенската мъжка гимназия, сред които са: Найден Вълчев, Витьо Раковски, Иван Дочев, Йотко Кадемов и той е бил редови член в Дружествотро на писателите – Плевен.

На 13 април 2013 г. на 93 години, навръх рождения си ден доаенът на българската литература – писателят Ив. Кръстев завърши своя земен път. Той е най-възрастният кавалер на наградата „Христо Г. Данов“. Носител на грамоти от СБП „За цялостно творчество“, от Министерството на просветата – Почетен диплом за творчество за деца.

ЛИРИЧНИЯТ ПОЕТ С МЕЧАТА ПОХОДКА –

ПЕТЪР АЛИПИЕВ

14.03.1930 – 10.02.1999

Петър Алипиев (Пашанко Пеев Пашанков) е роден на 14 март 1930 година в село Босилковци, общ. Бяла, обл. Русе. Прогимназиалното образование завършва в родното си село, а гимназиално в Бяла и Русе.

Най-ранните си опити в поезията прави на шестнадесетгодишна възраст под въздействието на своя съученик и съквартирант Христо Черняев за стенвестника на класа. Променя името си след първите публикации.

През 1946 г. в гимназията създават литературен клуб, на който председател е Хр. Черняев, а секретар П. Алипиев. На циклостил издават „Литературен бюлетин“, участие в който взимат със свои творби ученици и учители. Още с най-ранните си поетични опити П. Алипиев привлича вниманието на околните.

В гр. Бяла по това време дейност развива литературен клуб „Гео Милев“, на който председател е Иван Коларов.

Двамата с Хр. Черняев често посещават Димитър Мантов (съученик на П. Алипиев, също от в с. Босилковци). Той е създател и ръководител  на клуба „Млад творец“ в град Полски Тръмбеш, където членуват млади таланти от цяла България. В списанието намират място публикации и на двамата гимназисти.

Първите публикации на Петър Алипиев в централни издания са във вестник „ЕМОС” през 1947 г., след което следват във в-к „Средношколско единство“ . Зрелият му творчески период е след 1953 г., когато негови творби намират място на страниците на в. „Литературен фронт“.

Петър Алипиев завършва гимназия „Христо Ботев“, където учител му е един от най-добрите литератори  в гр. Русе   –

поетът Стефан Епитропов, дългогодишен ръководител на литературен кръжок при читалище „А. Кънчев“. В кръжока са членували Стефан Цанев, Иван Цанев, Владимир Попов, Николай Желев, Виолета Консулова, Христо Черняев, Петър Алипиев и др. изявени писатели. По това време той работи в Околийския комитет на комсомола, а след това в русенската корабостроителница.

 След уволнението си постъпва на работа в Радио София и в-к „Народно дело“.  В периода 1963-1999 г. живее в гр. Варна, където е редактор в  издателство „Георги Бакалов“.

В поезията на П. Алипиев проличава ясния и завладяващ поетичен почерк.

За него унгарският литератор Петер Юхас пише: „Гледах широкоплещестото  му яко телосложение, тромавата му меча походка и ми се струваше невероятно, че този корав младеж е поетът на метафизичната покруса. Само очите му издаваха поетичната му натура и темперамент. Грехът на П. Алипиев бе най-голямата поетична добродетел: да се осмели да си различен.“

Петър Алипиев почина на 10 февруари 1999 г.  През 2001 г. ние, членовете на сдружение „Култура и изкуство – гр. Бяла“ със съдействието на Община Бяла поставихме паметна плоча на родната къща на писателя в с. Босилковци.

Материала подготви Павлина Петкова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.