ПОСЛАНИЯ – Иан Менс

ПОСЛАНИЯ – новела на Иан Менс [1]

Понеделник

Омар, бакалинът, ми показа пръв бележката. Изчака другите клиенти да излязат от магазинчето и я извади от касата си. Свеждайки поглед, той я постави пред мен мълчаливо, без да отрони и дума. Разгладих парчето хартия, което бе преминало през милион ръце, за да стане толкова омърляно. Обръщайки го, забелязах името и фамилията си, написани на него. Не можеше да е някой друг със същото име, защото тук, в Багдад, никога не съм срещал някой, който да се казва като мен.

Трябва да кажа, че суданците в Ирак не са много. Ние пристигнахме през осемдесетте години. По онова време иракчани живееха добре. Но парите от петрола размътиха главата на Саддам. Този тиранин се взе за господаря на Изтока. Започна война срещу Иран. Иракчаните заминаха да воюват и се наложи да бъдат заместени от имигранти. Тогава баща ми напусна Судан, за да дойде да работи тук. След известно време той ни извика при себе си с майка ми.  

            Бил съм толкова малък, когато съм дошъл в Багдад, че спомените ми са само от тук. Научих се да ходя из улиците на този квартал. Тичах с другите хлапета подир бездомните кучета, без да успеем някога да ги стигнем. Размахвал съм иракски знаменца в деня на националния празник, като всички други. Аз съм суданец от Багдад. Тук съм си у дома. Макар че съм малко по-чер от моите съседи.

            Когато Омар ми даде бележката в своята бакалничка, аз не разбрах. Опитах се да срещна погледа му, но той беше свел очите. После промърмори под мустака си:

-Не е първата, която виждам, Бешир. Това е предупреждение. Те искат ти да заминеш. Често започва така.

– Кой иска да замина? Какво започва? Да замина къде?

Той поклати глава в знак, че няма да каже нищо повече и ми подаде сакчето с двете консерви, които бях купил.

На връщане към къщи се вгледах в хората по улицата. Същите са като преди, но вървят по-бързо. Аз също вече се забързвам. Откакто американците свалиха кръвожадния Саддам и откакто започнаха атентатите, всеки бърза да се прибере. Някои почти не пускат вече децата си на училище от страх, че може да не се върнат. Жени плачат тайно когато  съпрузите им  тръгват сутрин от къщи, за да отидат на работа.

Когато се прибрах, поставих мръсната бележка на масата и дълго гледах портрета на родителите си. Те починаха същата година, когато Съединените щати изгониха Саддам. Никога не разбрах кой бе стрелял. Дали бе американско или иракско оръдие? Накрая хората на Саддам бяха толкова изпаднали в паника, че стреляха напосоки. Никога не ще узная кой уби майка ми и баща ми. Но какво значение имаше това сега? Това, което е сигурно, е , че те никога няма да напуснат Ирак.  Погребах ги в гробището на другия край на града. Те със сигурност биха предпочели да се върнат на родна земя в Судан, но нямах достатъчно пари за това. Малкото, което припечелвам в магазинчето за телефони, едва стига за наема и за храна.

Вторник

Мразя да ми се обаждат докато работя. Това, че трябва да оставя клиентите, за да отговоря, ги дразни. Виждам го по лицата им. Но собственикът ни забранява да изключваме мобилните си. Този глупак твърди, че това било добра реклама. Че телефоните, които продаваме, били направени да звънят навсякъде и по всяко време. Подавам една брошура на двойката, която обслужвам, докато отговарям. От един час вече се колебаят между два модела и се повтаря едно и също.  Той иска този с най-много екстри, а тя предпочита най-евтиния…

Като вдигам се мъча да бъда любезен – може да е някой клиент. Обажда се мъжки глас.

-Връщай се в твоята страна, Бешар. Бележката е предупреждение. Побързай.

Иска ми се да извикам, но не мога. Клиентката вдигна нос от брошурата, правейки гримаса.  Съпругът ѝ не спира да ѝ хвали най-скъпите телефони.

            Отсреща затвориха. Опитвам се да се усмихна и да подновя продажбата, но мисълта ми е другаде. Номерът на този, който ми позвъня, е скрит. Но той знае моя, макар отскоро да е нов.  Гласа, сигурен съм, че съм го чувал преди, но къде? Познавам хиляди хора в този град. Приятелите ми от училище, от квартала, съотборниците ми от футболния тим, редовните клиенти от магазинчето…

            И каква е тази лудост? За първи път откакто съм дошъл тук някой ми казва да се връщам в Судан.  Е, другите момчета от квартала са ми се подигравали понякога за тъмния цвят на кожата ми, но не чак толкова… Страхуваха се, че баща ми ще се оплаче на техните бащи. А той беше уважаван в квартала, защото можеше да лекува различните болести.

Никога не е учил в медицинския факултет, разбира се, семейството му бе твърде бедно за това, но той се беше научил от баща си, а той – от своя баща. Това не беше професията му, той беше работник по поддръжка на пътищата. Обичаше да лекува хората  и не вземаше почти никакви пари, за да го прави. Целият квартал се е извървял у нас, в малката стаичка в дъното, където баща ми държеше церовете си. Различни треви в буркани, чиито имена учех когато бях малко момче.  Умря преди да успее да ми предаде знанието на нашите предци. Нямах търпението да го слушам. Предпочитах да ида на стадиона.

Сряда

            Този глас… Ровя се в спомените си, но не успявам да го идентифицирам. Прекарах през паметта си огромна тълпа от лица, но тя не се спира на никое. Понякога ми се струва, че знам кое е името, но се появява друго и аз започвам да се колебая, отказвам се, за да започна прегледа на списъка отначало. Нямаше много клиенти, уви! И това ми даваша нужното време да измъчвам съзнанието си.

            Тази вечер отново чувствам, че няма да мога да заспя. Едва полунощ е, а чаршафите ми вече са потънали в пот. Тялото ме сърби. Не спирам да се въртя в това проклето легло, да ставам да пия вода и да си лягам отново.  И все тоя глас без образ, който бръмчи в главата ми като голяма черна муха.

            Кой може да ми е сърдит до такава степен? На кого толкова съм навредил, че той ми заповядва да си замина за Судан, страна в която не познавам вече никого? Разбира се, че съм се сбивал с другите момчета от квартала. Разбира се, че сме се разправяли понякога за някой неправилен тъч или спорен корнер и няма начин и аз да не съм играл нечестно, но това беше толкова отдавна…Бяхме просто хлапета.. Нямам нито един враг в квартала. Поне доколкото знам. Никога не съм се отнасял неуважително към някое момиче. Никой, нито баща, нито брат не може да ме обвини в това. Няколко пъти съм разкривал чувствата си, но винаги почтено.

            Какво става? На мястото на боботенето на гласа, сега чувам някакво звънене. Скачам. Трябва да се успокоя, иначе ще полудея. Бил просто телефонът… Кой може да ми праща SMS посред нощ? Колебая се дали да погледна екрана.  Съобщението е кратко.

            Още ли си тук, Бешир? Не ти ли е мил животът?

            Името на автора на съобщението е скрито, разбира се. Сега те искат смъртта ми? Но аз нямам нищо общо с тази война, нито пък с лудостта на атентатите. В началото експлозиите бяха насочени срещу американците. Но сега взаимно се избиват иракчаните. Дали не са полудели? Някои, които почти  не ходеха в  джамията, откриха отново, че са мюсюлмани и започнаха да мразят съседите си защото не вярват в същия ислям като тях. Сунити убиват шиити, шиити убиват сунити. Омразата и смъртта гангренясват кварталите.

            Аз самият съм сунит защото родителите ми бяха сунити. В Судан има само сунити или християни. Няма шиити. Но, ако имаше, и аз можеше да съм шиит. Не приема ли човек най-често религията на своите родители? Аз се моля. Не всеки ден. И ходя в джамията в петък. Понякога… Повечето ми съседи са шиити, но винаги е имало сунити в този квартал и почти никога не сме говорили за религия. Да ни прощава Господ, който е милостив и състрадателен, но нашата страст е по-скоро футболът. А, виж за това сме спорили с часове и с дни, та чак да ни пресъхнат устата докато сравняваме най-акробатичните голове под някой уличен фенер. Без да си задаваме въпроса дали вратарят е сунит или шиит. Или обратното. В религията не сме чак толкова вещи. Грижа на ходжата от джамията е да ни обяснява словото на Пророка. Дано ме пази!

Четвъртък

            По време на обедната почивка прекосих половината град, за да отида в един квартал, където никой не ме познава и влязох в една пътническа агенция. Направих го. И в същото време имах чувството, че някой друг, не аз, отваря вратата, сяда срещу продавачката и я пита за цената на билета до Хартум. Само питам, казах ѝ аз. Но видях, че не ми повярва.

            Сутринта, преди да тръгна за магазинчето, прерових нещата на баща ми, търсейки телефонния номер на чичо ми в Судан. Той живее на запад, в Дарфур. Там също има война сега. Не съм говорил досега особено често с него. Когато родителите ми умряха, предпочетох да му пиша. Боях се да не се разплача на телефона. Зная, че не е непознат, че имаме една кръв, че той е по-големият брат на баща ми, но не обичам да плача пред  хора, които никога не съм виждал.

            Като излязох от офиса на агенцията, пресметнах, че можех да закупя само еднопосочен билет.  Но не искам. Това, което искам, е да мога да се върна тук когато тази лудост свърши. Защото все трябва да свърши. Някой накрая ще се надигне и ще спре този кошмар. Откакто бакалинът ми даде бележката с моето име на нея, преброих съседските къщи, които се опразниха за няколко месеца. Преди знаех, че това се случва, че семейства напускаха жилищата си за един ден и се преместваха в някой квартал, където нямаше да бъдат заплашвани заради исляма си, но предпочитах да не обръщам внимание. Трябва ли и аз да си тръгна? Да замина за непознатата страна на моите предци?

Петък

            Дойдоха през  нощта. Трябва да беше един часа. Чух ударите с юмрук да отекват по дървото на вратата. Набързо навлякох един панталон и отворих. Бяха трима, с покрити с черни качулки лица, от които се виждаха само очите им.

            Когато средният заговори, познах гласа от телефона и, независимо от тъмния плат, веднага си спомних името му. Как не се бях сетил по-рано? Това беше Хюсеин, синът на един друг работник по поддръжка на пътищата.  В продължение на години, рамо до рамо, бащите ни бяха запълвали дупките по улиците на Багдад. Спомням си, че един ден, той беше още съвсем малък, разтревожените му родители дотичаха вкъщи защото плачел от няколко дена  и те не знаели какво му е. Баща ми го излекува от коремните му болки и оттогава майка му редовно ни носеше плодове от селото си, когато ходеше там да види родителите си, източно от Багдад, съвсем близо до Иран.

            Сигурно е едва на осемнайсет години, малко по-малък е от мен. Ходех на училище с по-големия му брат  Хасан. Чувал съм да казват, че Хюсеин бил по-скоро добро крило,  но ние никога не сме играли футбол заедно.

            Той ми каза само:

-Не искаме повече тука хора като теб. Нито в квартала, нито в страната.  Отивай си, Бешир. Ако ли не, ние ще те накараме да си тръгнеш.

След  което взе ръката ми и постави в дланта ми патрон.

Тогава аз извадих от джоба на панталона си самолетния билет, който се бях върнал да купя от пътническата агенцията още същия след обед.

Остана видимо доволен.


[1] Иан Менс (Yann Mens)  е съвременен френски писател и журналист (род.1958 г.), който беше представен на читателите на сп. „Картини с думи и багри”  (бр.2/2021) с превод от френски език на две негови новели – Метро и Камионът от сборника „ Ехо от оръжията”  (изд. Тиери Мание/ Thierry Magnier, 2008 г.). В новелите от сборника авторът заклеймява войната през призмата на невинните и най-беззащитните ѝ жертви – децата и възрастните хора. В споменатите две новели вниманието е фокусирано върху войната в Босна, но тя се вихри с не по-малка сила и в други точки на света.

С преводите на завладяващите новели Послания и Урокът от същия сборник отдавам почит към децата жертви на войната навред по света. (Бел. прев.)

Иан Менс

Превод от френски: Иванка Попова-Велева

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.