ПО ОНОВА ВРЕМЕ – Маруся Николова

ПО ОНОВА ВРЕМЕ – разказ от Маруся Николова

Последните дни на септември изтичаха, когато най-сетне се реших да предприема онова пътуване, което все отлагах. Става дума за къщата на леля ми, която унаследих преди година. Не успях да я изпратя в последния й земен път, защото бях на специализация в чужбина. Лекар съм, все още млад и амбициозен. Това от една страна ми тежи, но от друга ме теши.

Не бях я видял мъртва и тя щеше да остане в съзнанието ми с гладкото си румено лице. Пълничка, по-скоро ниска, отколкото средна на ръст, но подвижна, сърдечна, емоционална и само на седемдесет и две. Тя отдавна бе вдовица, нямаше деца и аз бях любимият племенник, поради липса на други.

Умееше да разказва и докато разказваше, плетеше. Повечето от историите бяха измислени изцяло или почти. Но винаги започваха по един и същ начин: „По онова време бях на осем; по онова време бях млада булка; по онова време имаше голяма суша…“. Краят често изненадваше и нея, защото историите се преплитаха, прекрояваха и героите объркваха места и роли. Но винаги ме оставяха с отворена от възхита уста.

Апетитът ми, незнайно как, се повлияваше от това. Настървявах се на храната, за огромна радост на милата ми леля. За нея кулинарията бе изкуство и държеше да бъде оценено. Във всяка гозба имаше копър и зеленчук от градината й. Тенджерите къкреха върху зиданата печка на двора, а под лозницата се ширеше маса с две пейки. Порциите се редяха красиво – по средата голяма елипсовидна чиния със салата от печен патладжан, домати и краставици, заобиколени със сирене и маслини. До нея съд с пърлени люти чушки в чесън и зехтин. Това бе постоянното, а различното бяха десертите – леки, не много сладки.

Винаги се разстройвах, когато ваканцията свършваше. Но се прибирах наедрял, със слънчев загар и обогатен с преживявания. Те са се отбелязали в паметта ми до ден днешен.

Колата ми с мъка се провря през стеснената улица, обрасла с магарешки бодил. Тя се преплиташе с пътеката, която водеше към царевичната нива на единствения съсед бай Стамен. Къщата му беше от другата страна до шосето, но той бе поел задачата да наглежда имота.

Излязох от колата и надничайки през оградата, неусетно започнах да търся с очи леля. Сякаш очаквах да я открия сред избуялите плевели, поглъщащи самонасадилите се бобени шушулки. Несъмнено градината от ден на ден щеше да става все по-зле, докато лехите не изчезнат. Но в паметта ми щяха да останат буйните растения със сочни крехки стебла, които учудващо издържаха изобилието от боб, бакла, грах и любимата бамя на леля, която имаше превъзходство в градината. Питах се дали ще мога да заспя тази нощ при толкова спомени, нахлули в съзнанието ми.

Отключих вратата на едноетажния дом, но не се решавах да погледна вътре. Обзе ме вълнение, след което плисна тъга. Исках да запаля цигара, но се сетих, че съм ги отказал. Най-сетне се реших и прекрачих прага. И първото нещо, на което се натъкнах, бе плетката с недовършен терлик и пъстрият пеньоар на леля. Знаех какво ще открия в джоба му и наистина го открих – мускалче с розова есенция, която обожаваше. Почти във всяка дреха с джоб се намираше такова. Дори усещах дъха му. Разтворих прозорците, за да раздвижа застоялия въздух, и влязох в кухнята. Зарадвах се, когато открих неразпечатан пакет с кафе. Електричеството беше прекъснато, затова стъкнах огън навън и сложих джезвето.

Здрачаваше се, когато внезапно се появи любимата котка на леля – рижата Пепа. Тя се изненада от моята поява. Не ме позна и се стрелна в плевника, където се беше устроила. Но след като й подхвърлих колбаса от сандвича, се престраши и влезе с мен в къщата. Тази компания ми беше необходима за овладяване на ускорения пулс. След като подготвих свещите и леглото, се разговорих с котката. На всеки въпрос тя ми отвръщаше с „мър“, но не направи опит да влезе в леглото ми, защото помнеше забраната на леля. Откачих гердана от изсушени лимонови кори, които леля рендосваше в сладкишите, и си поиграхме с него.

Вече си бях легнал, когато забелязах, че Пепа прави странни движения – снишава се, напряга взор и души подозрително. Зная, че животните са по-чувствителни и предпазливи от хората, и застанах нащрек. Стори ми се, че външната порта изскърца и в същия този момент свещта угасна. Запалих я отново. Ослушах се и реших, че така ми се е счуло. Но котката задраска по вратата и аз я пуснах навън. Огледах се, не видях нищо обезпокоително и отново си легнах. Сънят дойде веднага и чух гласа на леля:

–   Изглеждаш изморен. Гладен ли си? Успя ли да хапнеш нещо от градината?

–   Да, лельо – отговорих, – прасковите са узрели, сините сливи също, а ябълките са покрили земята.

–   Щеше да е добре майка ти да дойде и да направи нещо за зимата.

–   Лельо, нали знаеш, че тя подготвя научен труд.

–   Е, професорите са така – пишат трудове. Други да се трудят в градината…

Леля грабна плетката и иглите заиграха в пръстите й. Обясни, че застудява и трябва да ми довърши терлика. Успоредно с това подхвана разказа си:

–   По онова време най-хубавата мома в селото беше Гана. Тя лудееше по баща ти, но той си избра учена жена от града…

Леля подробно описа историята, но този път краят й ме удиви – правилно е постъпил! Гана не родила дете, а майка ми дала живот на най-умния, красив и добър племенник. Никога не съм й казвал, че я обичам, но моят поглед бил по-силен от всякакви думи. Молеше ме да не бързам да продавам къщата, а да изчакам осем години, за да има къде да се прибира нощем…

Беше седем сутринта, когато светлината се сля с тишината. Скочих от леглото с чувство на облекчение, че е било сън, а не действителност. Но когато сведох поглед към креслото, видях довършения терлик.

Набързо събрах багажа и го метнах в колата. Отпраших към шосето, потънал в размишления за това, което се бе случило и което не бях в състояние да си обясня.

Нямах нагласа за неща, за които липсва научно обяснение и бях подозрителен към чуто и прочетено, съдържащо мистика. Намирах за смехотворни твърденията, че отвъдният свят е на една ръка разстояние и можем да установяваме контакти с близките си в него, а свръхсензитивните могат да чуват и виждат извън физическите си сетива. Заковах спирачки край портата на бай Стамен, за да го помоля да се погрижи за Пепа и да му оставя пари. И тогава чух най-странното нещо: леля му се явила на сън и го помолила за същото. Казала, че може да задържи за компенсация казана за ракия, с който му услужила.

Ако не бях видял с очите си довършената плетка и не чух поредната история на леля, щях да се изсмея и да го обвиня в присвояване на чужда собственост. Но сега кимнах безмълвно и му подадох парите, които не взе.

© Маруся Николова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.