ПО СТЪПКИТЕ НА БОТЕВ – Тодор Билчев

ХРОНИКА НА ЕДНО ПОКЛОНЕНИЕ ПО БЪЛГАРСКИТЕ МЕСТА В РУМЪНИЯ, БЕЗ ГОЛЯМОТО ЗЛАТНО СЪРЦЕ НА БЪЛГАРИЯ – пътепис от Тодор Билчев

2 – 3.06.2019 г.

2.06.2019 г., 7.00 ч.

От русенското читалище “Хр. Ботев” един автобус с около 40 човека отпътува за Румъния. Предстои да бъде осъществен 21-я пътуващ семинар, организиран ежегодно от читалищния председател Вяра Косева. Това тя, съвестно, усърдно и задълбочено, извършва още от далечната вече 1998 г., като създава прекрасни условия, освен редовите читалищни дейци,  представители на местния патриотичен клуб “Традиция”, и други русенски почитатели на Ботев и българските революционни дейци да посетят на 2 юни паметни български места в Румъния, свързани с тяхното пребиваване и деятелност там. Един от щастливите тези сега съм и аз – Тодор Билчев, работещ в Държавен архив – Русе, бивш председател на Русенския комитет “В. Левски”, поет, писател, автор на книги, стихотворения, есета, статии както за Левски и Ботев, така и за други наши революционни дейци. А вълнуващото събитие вече започва.

7.15 ч. – Преминаваме митническите пунктове на Русе и Гюргево.

7.40 –

Пътят се е ширнал като излята река, а шофьорът Иван натиска смело газта, водейки уверено автобуса, който все повече се доближава до заветната цел – Букурещ. Кючук (малкият) Париж вече се е излегнал пред нас, а ние започваме, като любопитни малки деца, част по част да проникваме в неговата загадъчна, неприкосновена и архаично-забързана същност.

9.30 ч. Началото на организираното ни тукашно присъствие вече е поставено. Автобусът ни спира пред входа на импозантното букурещко гробище Беллу. (Тук сн.1 – входът на гробището). До нас се доближава още един автобус, от който излизат група български деца, водени от проф. Лука Велчов от Българското дружество в Букурещ. Той е банатски българин, роден в Стар Бешенов и е живата българска следа в Букурещ. Тук е работил като учител по румънски език. Завършил е средното си образование в българското педагогическо училище “Хр. Ботев”, съществувало до преди половин век в румънската столица. Лука Велчов е посветил живота си на изследователската дейност и е известен с това, че в подробности познава  всичките лобни български места в румънската столица. Днес той е вече 86-годишен, но това никак не му пречи да поведе децата и нас сред внушителните надгробни паметници в Букурещкото гробище, където ни показва и разказва за нашите родни братя българи. (Тук сн. 2 с Луката) И съвсем естествено, както и революцията, началото започва от Г.С.Раковски. Известно е, че неговите кости са пренесени в родината, поради което и гроба тук не се пази, но Л. Велчов не пропуска подробно да ни разкаже цялата история около това толкова важно за българите събитие.

Групата се движи като насън след изящния разказвач, нагазил дълбоко в нашето героично минало и водещ ни по прашните пътеки на едни отшумели времена, скътали в дълбините си имената на неповторими личности. Аз също съм част от групата, но внезапно нещо ме дърпа от нея и оставам стъписан пред един невиждан досега от мене надгробен паметник. Той представлява солиден гранитен постамент, върху който е поставена бронзова човешка фигура с разперени назад ръце, наподобяващи размахани за полет крила и гордо изправена глава, вперила всевиждащите си очи в Безкрая. Оставаш с чувството, че всеки миг тази фигура ще полети и, ако се обърнеш, след като я отминеш, тя няма вече да е там, а дори ще липсва и от небето. Но аз отминах. И се обърнах. Всичко си беше на мястото, както е било, откак е поставено и навярно щеше да бъде завинаги. Само хората, които минаваха край нея винаги щяха да са различни…Чий беше този паметник, така и не разбрах, защото не знаех езика, а и Лука вече беше доста далече, за да го питам. Но в себе си тази среща с отвъдното аз назовах “Летящият гроб”. (Тук сн. 3 на летящия гроб)

Щях да забравя, но заедно с Лука към нашата група се беше присъединил и секретарят на Българското посолство в Румъния Любомир Николов, който също даваше пояснения на наши въпроси и който през цялото по-нататъшно пътуване щеше да е най-добрият ни водач из паметните места на българския национален дух, ревностно съхраняван и до днес от родолюбивите ни сънародници в Румъния.

А сега вече сме пред внушителната гробница на братята Евлоги и Христо Георгиеви. Луката разпалено говори, но словата му слабо достигат до нас, защото групата е голяма и сме далече. Но все пак успявам да дочуя, че шестоъгълните звезди, поставени най-отгоре върху този паметник били символ на богатството, което братята безспорно притежавали. А преводът на надписа под тях гласи: “И му изгря на него истинската светлина”. Бронзовите фигури пък по-надолу били на четиримата евангелисти – Матей, Марк, Лука и Йоан. (Тук сн. 4 на гробницата на братята)

Така, заредени достатъчно вече с библейски слова и дела, ние напускаме гробището Беллу и се отправяме към най-важната цел от това ни пътуване – националния парк “Херастръу”, преименуван днес в “Крал Михай I”, където ще се поклоним пред паметниците на Хр. Ботев и В. Левски там.

11.00 ч. – Национален парк “Херастръу” или “Крал Михай I”.(Тук сн. 5 – ние в парка) Най-важната цел от нашето пътуване след броени мигове ще е постигната. Всички сме в трепетно очакване. Стоян Стоянов, облечен във воеводския костюм на Хр. Ботев и двамата негови съратници от русенския клуб “Традиция” в четнически униформи развяват вече българското знаме пред паметника на Хр. Ботев.(Тук сн. 6 – ст.ст.) Посланикът на България в Румъния Тодор Чуров пристъпва уверено пред тях и изрича огнено ботевско слово. (Тук сн.7 – посл. Т.Чуров) След него парка се оглася от звънките възрожденски песни и стихове на децата от тукашното българско училище “Й. Йовков”. Особено впечатление прави момиченцето, което пее, облечено в рокля с цветовете на родния трикольор. (Тук сн. 8 – учнци) Идва ред и на архимандрид Виктор Мутафов, наш приятел и представител на БПЦ тук, който произнася заупокойна молитва в памет на Ботев и загиналите за нашата свобода. (Тук сн.9-от.Виктор) След него аз рецитирам:

ДУШАТА БОТЕВСКА –  ВЕЧНА И СВОБОДНА

И тих, и бял се Дунавът синее

на морето посред гордите вълни.

Жътварка вече по брега не пее.

А Радецки плува в бури и мъгли.

Но Той е жив и днес в нашите сърца.

Ботев не умря в паметта народна.

И навред, къде се мре за свобода,

душата Ботевска живей,…свободна…

(Тук сн. 10 – аз чета

            Следват масови изпълнения на песни и стихове и поклонение пред паметника на В. Левски, след което се отправяме към нови патриотични предизвикателства.

12.30 ч. – Потегляме за Браила. Пътят ни през Букурещ води покрай много негови забележителни места, за които Любомир Николов много любезно и изчерпателно ни информира. Кючук Париж, съвсем естественно, не може да мине и без своята Триуфална арка, покрай която минаваме, а Любо прави подробно описание от нейното строителство до днес.

13.15 ч. – По-нататък вече не може само да преминем, а спираме и слизаме да си направим снимки пред прочутия с много неща огромен румънски Парламент. (Тук сн. 11 – Парламента). А до него виждаме и масивната новострояща се църква с червени стени и златни кубета, за строителството на която Любо ни разказва изумителни неща.   (Тук сн. 12. – църквата до Парламента). Но и това минава и ние сме вече извън Букурещ, на път за Браила.

15.45 ч. – Излизаме от Слободзия. Навред край нас равнината се е ширнала и от хоризонт до хоризонт се зеленеят огромни блокове, засети с жито, ечемик, царевица и слънчоглед. Гледката е впечатляваща, а чувството – втрещяващо. В края на това безкрайно зелено море съзирам и два огромни масива, засети с дини. Явно румънците са осигурили, освен хляба, и сочната прохлада на зачервените динени парчета за палещите дни на горещото лято. (Тук сн. 13 – поле)

16.15 ч. – Минаваме Бутели.

16.30 ч. – Инсурати

16.45 ч. – Визиру

16.47 ч. – Лануриле

16.53 ч. – Валея Канепи

17.00 ч. – Албина

Освен сравнително добре уредените селища, прави впечатление и тяхната гъстота на населеност, каквато по-нататък в нашето пътуване ще забележим как постепенно се разрежда.

17.10 ч. – И ето ни най-после в Браила.

Нашата ръководителка Вяра Косева вече ни е разказала в автобуса, че това е старо селище, разположено на левия бряг на река Дунав, на 14 м над морското равнище. За първи път името му се среща в древно географско и пътно испанско описание (1350), както и в няколко каталански карти от 1325, 1330 и 1339 г. Споменат е като “Brayla” през 1368 г. в транспортно и търговско разрешително на брашовски търговци. Превзет от османците през 1538 – 1540 г. Има статут на кааза от 1554 г. до края на Руско-турската война (1828 – 1829 г.), през който период носи името Ибраил. Бил е обсаден и опожарен от княза на Молдова Стефан Велики, като репресивна мярка срещу Радул Красиви– съюзник на османците. Своя разцвет градът изживява в началото на 20 век, когато неговото пристанище е важен пункт за внос и износ на стоки от Румъния, достъпно за малки и средни морски съдове. С този град са свързани известните българи Добри Войников, Димитър Греков, Димитър Паничков, Васил Стоянов, роденият тук български писател Васил Попович, а човека, за когото сме пропътували далечното вече разстояние от Русе до Браила се казва, както се досещате, Христо Ботев.                                                                                   

И така, малко сме позакъснели, но това не пречи да ни очаква една симпатична възрастна жена, която вече разбираме, че е Мария Ганчева, дъщерята на последния директор на Браилското българско училище. Извинява се, че поради късното ни пристигане не може да ни разведе из уговорените предварително български обекти, но отиваме, все пак до затворената вече, красива българска църква с медени кубета, където пред заключените порти г-жа Ганчева ни разказва вълнуващи подробности по нейното построяване. (Тук сн. 14 –црк. в браила)     След това се придвижваме до разположения близо до църквата паметник на Хр. Ботев, пред който поднасяме венец, а г-жа М. Ганчева и В. Косева казват слова. (Тук сн. 15 –пам.Х.Б в Браила)                                         

Последното паметно Ботево място, което посещаваме тук е къщата, в която Ботев е живял и работил като словослагател в печатницата на Д. Паничков. Естествено, от нея нищо не е останало, а и плочата, която е била поставена на стената на новопостроения на мястото ѝ жилищен блок също е била изкъртена. Има само една паметна плоча, поставена от родолюбивия румънец Ангел Георге, живеещ на първия етаж в новия блок и който вече не е между живите, за разлика от плочата, на която е изписано: “НА ТОВА МЯСТО БЕШЕ ПАМЕТНАТА КЪЩТА ХРИСТО БОТЕV БЪЛГАРСКИ ПОЕТ И РЕВОЛЮЦИОНЕР КОЙТО Е ЖИВЯЛ В БРАИЛА МЕЖДУ 1869 – 1871”. Това е останало от Ботев и днес, а ние правим своя дълбок поклон и продължаваме. (Тук сн.16 – къщата на Х.Б. в Браила). Само аз оставам с химикал и лист в ръка и завършвам това:

ПРЕД КЪЩАТА НА БОТЕВ ВЪВ БРАИЛА

Пред къщата на Ботев съм, в Браила.

Пред мястото, където тя е би/ла.

Сред непознати хора, в край далечен,

пред саможертвата на подвиг вечен.

На словото със огнените думи

младеж реди слова като куршуми.

И литват към родината робиня,

за нея, в смърт юнашка, да загинат.

Един след друг тук хъшове минават.

На огън, като словото, те стават.

А Странджата пак в хана си ги сбира.

И жив е Ботев вечно, не умира.

Пред паметника днес, смирен застанал,

съзирам подвига му, Вечност станал.

А над Браила, с облаците бели,

слова свободни, виждам,…полетели!…

2.06.2019 г. 17.55 ч.

Браила, Румъния, пред паметната плоча на къщата, където е живял и работил Хр. Ботев

19.00 ч. – Време е вече за отдих. Настаняваме се в хотел “Спорт”, почти на центъра и близо до Крайдунавската градина. С преливащи от приятни впечатления души, жадуваме вече почивка. Но това изглежда още малко ще се поотложи, защото ръководителката ни В. Косева прави съобщение за ново събиране.                             

20.00 ч. – Всички сме вече в заведението в Крайдунавската градина. Преди да отидем до него минаваме край паметника на Панаит Истрати, виден румънски писател и журналист, роден в този град през 1884 г. и починал в Букурещ през 1935 г. След него е заведението, но то е препълнено, няма места, а и времето страшно се влошава. Прибираме се в хотела и тогава заваля такъв пороен дъжд, който имах чувството, че ще отвлече града в реката. Но ние бяхме на сухо и най-подир вече си почивахме, за да съберем сили за следващия ден, който се очертаваше като още по-динамичен.

3.06.2019 г. 8.30 ч. – Тулча и Констанца. 

С автобуса тръгваме към ферибоота, от който, след като слезем, поемаме дългия път към Тулча и Констанца

8.50 ч. – На Дунав чакаме ферибоота да минем на отсрещния бряг.                          

9.10 ч. – Качваме се и тръгваме. По време на пътуването Ст. Стоянов не се уморява и отново облича бойната воеводска униформа, развява знамето и се снима, заедно с Л. Николов. Ето и нагледното доказателство на моите думи. (Тук сн.17, 18, 19 и 20 – фер. 1,2,3 и 4)                                                                                               9.25 ч. –  Излизаме от ферибоота и потегляме за Тулча.                                               

9.35 ч. – Минаваме през Мачин. Много хубав град В. Косева ни чете размишленията на Росен Тахов за това кой е убил Ботев и как е станало това. А аз се връщам далече в миналото и си спомням за присъствието на този град в моите писания за Добруджа.  

1873 г. Началните тъй бурни години на българското духовно национално осъзнаване, ознаменувани с неговия най-български Великден. Мачин също е свободен, но твърде скоро и той, както и цялата златна Северна Добруджа ще бъдат насилствено изтръгнати от ръцете на обичната си майка България. Но сега никой още не си и помисля това, а мачинските граждани се обръщат още на 4 септ. 1872 г. с надежда към своя владика Григорий Доростолски и Червенски, към която епархия те вече принадлежат, “за да посетите градецът ни, да дадете облага на надлежащите ни нужди и да положите в съвършена покорност непознавающите Вас за законен Пастир наши съживущи съседи, власи”. (Това виж в: Билчев, Т. Митрополит Григорий Доростолски и Червенски. Документален сборник. Русе, 1998 г., с. 77). Григорий е посетил тогава Мачин и е направил каквото е могъл, но “съседите власи” явно и тогава не са го припознали, а нашите сънародници скоро щели да останат под тяхно ведомство. Но дотогава връзките на мачинци с владиката не прекъсвали, както станало и на 27 август 1873 г., когато те с писмо го информирали за строителството на църква от молдованите в града им. На 10 окт.1874 г., пък, мачинската гражданка Величка Стефанова проси от дядо Григорий да отпуснат средства дъщеричката ѝ да учи във висше училище. А на 10 юли 1875 г. сам Климент Браницки, бъдещ владика търновски, а в мире писателят Васил Друмев, ще напише до Мачинския казалийски смесен съвет своето мнение по строителството на църква в града им. Но особено тъжно ще бъде писмото до митрополит Григорий от Тулчанския епархийски съвет на 19 април 1879 г., с което уведомяват владиката, че “На 16 того в понеделник додоха няколко граждани от Мачин с прошение до Съвета в което се оплакват от началникът си, който искал Българското училище, за да го направи общо Ромънско училище”. И оттогава до днес Мачин вече не е български. (Тези документи виж в: – Билчев, Т. Добруджа и българското православие. В. Търново, 2009 г., с. 90, 138, 170, 243)                                                                                       Така бързо, като всяко скъпо и ценно нещо в света, и Мачин отминава, а селищата след него прескачат стремглаво, като на филмова лента, безумно бързо едно след друго така:

9.45 – с. Жилия

                                                                                                           

9.55 ч. – Гарван                                                                                                                  

9.56 ч. – Вакарени                                                                                                 

10.05 ч. – Лункавити                                                                                             

10.07 ч. – Рачелу                                                                                                    

10.15 ч. – Реварсареа                                                                                             

10.20 ч. – Исакча    

            Името на това селище присъства в документите на ДА – Русе с едно писмо на иконном Енчо Димитров от Тулча до митрополит Григорий Доростолски и Червенски от 31 ян. 1879 г. за положението в Северна Добруджа след решението на Берлинския конгрес за преминаването ѝ към Румъния, в което се казва: “В Исакча отиват няколко души от русити и чорбаджията да му искат ключовети нощя но той не ги дава. Когато отива да служи отринта на 30 януарий дохождат и извърлят го от църква и на местото негово тургат йеромонаха Рафаила. Отива да ся оплачи на полицията тия го испъждат”. (Това виж в: – Билчев, Т. Добруджа и българското православие. В. Търново, 2009 г., с. 235)    

С Исакча е свързана и  молбата от военната 1918 г. на негови жители до митрополит Василий Доростолски и Червенски за възвръщане на свещеника в селото им. Датата е 22 юли 1918 г., а исакчани молят: “С установяването на освободителните български войски тук, черквата ни се отвори и службата в нея се изпълняваше първо от българския полкови свещеник на 7 пехотен Преславски полк, а после от този на 73 пехотен полк. Тези войскови части напоследък напустнаха Добруджа. Заедно с тяхното заминаване си заминаха и полковите им свещеници. Енорията ни остава без пастир. За да не се прекъсва Божествената служба, молим Ваше Високопреосвещенство, да благоволите и резрешите да остане за напред като наш пастир и поеме по нататък службата в черквата, свещеника Артеми Таитски, който се завърна отново тук в гр. Исакча, където си има имоти: къща, лози и ниви и който цели 26 години по-рано е бил безупречен наш духовен пастир и наставник”. (Това виж в: Билчев, Т. Добруджа и Ньойският договор. В. Търново, 2009 г., с. 109 – 110) Поглеждам къщите, лозята и нивите. И сега те са кокетни, безупречни и твърде добре поддържани. Сигурно както тогава. А понеже исакчани пишеха в началото на молбата си, че имат две църкви, оглеждам се отново и установявам, че и сега е същото. Както и, че това прекрасно градче отдавна не е българско…                             

10.45 ч. – Сомова   

            “Селото Сомова, – пише новоселския русенски свещеник Тодор В. Панжаров до владиката Василий в Русе на 21 юни 1918 г.– западно от Тулча 13 к.м., западно от Къшла 6 к.м. и 12 к.м. юго-источно от Паркеш, брои 68 къщи: романски 28, руски 23 и 17 български и е самостоятелна енория. Църквата в селото “Св. Архангел Михаил” е построена през 1881 г., здрава е и нищо не е ограбено от нея. Енорийски свещеник е бил Йон Катану, 38 годишен, избягал през войната         в Романия. Служил на Романски.” (Това виж в: Билчев, Т. Добруджа и Ньойският договор. В. Търново, 2009 г., с. 102 – 103) Оглеждам се отново. Не мога да преброя къщите, но със сигурност са хубави и много повече от посочените 68. Но, за съжаление, и това китно селце също вече не е българско…(Тук сн. 21 – китно селце)

10.55 ч.  – Тулча                 

            И ето ни най-подир в сърцето, в централния град на Северна Добруджа. Името на това селище присъства почти навсякъде и в трите ми книги, които дотук аз цитирах. Но особено пълно и подробно е описанието, което известният ни вече свещеник Тодор Панжаров прави на града и църквите му в едно писмо до митрополит Василий от 12 апр. 1918 г. Там той казва: “Болшинството от населението на градът е българско. Второ място след българите по численост заемат русите, а трето романите. Има гърци и арменци…Може да се каже, че 2/3 от населението на града са бедни. Градът има 6 православни църкви…Българската църква “Св. В. М. Георги” е построена през 1857 г. от българското общество в Тулча и е соледна и хубава постройка. Осветена е през 1873 г. от блаженопочиналия приснопаметен и много заслужил на Българската църква Митрополит Григорий Доростоло-Червенски в съдружие с други архиереи. Тя има само един престол. Засегната е миналата година от аеропланна бомба, паднала и разрушила покрива и тавана над самото темпло, което няма нищо засегнато. Покривът е поправен, но таванът още не е. Всичко друго в църквмата е запазено. Запазени са всички славянски богослужебни книги и свещеническите одежди и църковни утвари. Отвътре църквата е прикрепена на 12 стълбове. Началните икони са 12. Три от тях са работени през 1864/74 години, а останалите са от по-ново време. По-старите икони са работени от българи зографи. Под началните икони на саммите таблета на темплото има рисувани един ред икони, а над началните икони има два реда по 24 по-малки икони. Църквата в 1912 г. е била завладяна от романите насилствено. Дворът на църквата е ограден с желязна ограда. В него има две училищни здания, в които сега се помещават едно основно училище и една прогимназия. При тая църква е имало две енории с двама свещеници. Настоятел на църквата е бил романина Протоиерей Николай Емануил Богату, който същевременно е бил и архиерейски наместник. Втори свещеник при църквата е бил свещеник Илия Лунгов, българин, издържан от българското общество в Тулча и свършил богословския факултет в Букурещ. Първият е избягал в Румъния, а вторият малко преди да започне войната е бил преместен на друга енория в село Рогожина, Галацки окръг, гдето се намира и по настоящем.” (Това виж в: Билчев, Т. Добруджа и Ньойският договор. В. Търново, 2009 г., с. 76 – 77)              

Това е през 1918 г. А да се стигне до там се е започнало още през 1879 г., когато в писмото си от 19 април членовете на Тулчанския епархийски съвет се жалват на дядо Григорий, мълвейки през сълзи: “ний идваме да се оплачим от новите си управители, на които ний злочестите трябва да сме поданници. Като изключим града Тулча, гдето уж ни познават за отделна народност, другаде имято Българин никак не щат и да го чуят. На вредом румънчят, и ще порумънчят църквите ни, училищата ни, развалят читалищата ни; целта им е да ни слеят с елементат си и то в 6 месици, макар чи то е дело на един век.”                                                                                                                         

И го сторват, и то точно както се казва в писмото. А аз се връщам в нашия автобус, когато слязохме от Браилския ферибоот и потеглихме за Тулча, където нашият ръководител В. Косева отдалеко ни информираше за този толкова жадуван за посещение от нас град. А думите се бият в ушите ми като изваден на сухо дунавски шаран и ми нашепват с плисъка на речните вълни – Градът е създаден в 8 в. пр. н. е. Важно пристанище в древността. Родното място на Българската държава. Онгълът на Аспарух. Тук е била и крепостта Тулица, дала името си на целия град. Тук за кратко пребивавал Матей Преображенски Миткалото…                                                           

Тук за малко била е…БЪЛГАРИЯ!…Тук за много…вече я няма…И няма да я има…    Сбогом Тулча – България!…(Тук сн. 22 и 23 – Тулча)

12.55 ч. – Потегляме от Тулча за Констанца. Пред нас се ширват огромни лозови масиви. Едно след друго редят се прекрасни села.                                                               

13.13 ч. – Михаил Когълничану. Край селото жънат узрял ечемик. Пастири пасат крави с лек автомобил.

13.30 – Бабадаг.

Пред мен се изправя един прекрасен град с две църкви и чудесни къщи. А аз се връщам в далечната 1879 г., когато на 8 февруари разтревожените градски първенци пишат до митрополит Григорий как румънците вземат българската църква “Св. Димитър”за тях и молят владиката да им помогне да си я възвърнат.  (Това виж в: – Билчев, Т. Добруджа и българското православие. В. Търново, 2009 г., с. 236 – 238)                                                                                                                                                        

Дали това е станало, не откриваме доказателства. Ала косвено може да предположим, защото на 12 ноем. 1917 г. Светият Синод на БПЦ изпраща едно писмо до владиката Василий в Русе с похвални слова за дейността на Бабадагския свещеник Г.И.Момин, в което се казва: “А защото от всичко се вижда, че свещеникът развива усърдна деятелност между българите в Бабадаг, Св. Синод реши да Ви препоръчаме да похвалите същия за тази му дейност, ако досега не е сторено това.” (Това виж в: Билчев, Т. Добруджа и Ньойският договор. В. Търново, 2009 г., с. 63)

А, че тогава е съществувала българска църква, може твърдо да се предположи, щом така е подходено към нейния свещеник, отстояващ българщината в този град. А снимката, която тук сега помествам е на сегашната Бабадагска църква, която, кой знае, може да е и тогавашната. (Тук сн. 24 – църква Бабадаг)                                                                              

С поклон и наша похвала продължаваме пътя си напред към Констанца.

13.47 ч. – Байя                                                                                         14.15 ч. – Тариверде                                                                                           14.35 ч. – Лумина                                                                                                 

14.40 ч. Овидиу  

                                                                                     

14.50 ч. – Констанца.

Като огромни бели гълъби току над морето са се ширнали многобройните жилищни блокове, сбиращи при обединяването си звучното име Констанца. Непосредственно пред тях на пиедестал е поставен древен кораб, с червени букви на който е изписано името CONSTANTIA. Нашето пътешествие из него вече започна. (Тук сн.25 – Констанца)                                                                                                  

Ръководителката ни отново разказва. – Най-стар обитаем град. 302 хиляди жители. Най-голямо пристанище на Черно море и Европа. И така нататък… А аз се връщам към моите книги и виждам как на 15 ноем. 1872 г. Българската църковна народна община от Кюстенджа, както наричаме ние, българите, Констанца, изпраща едно писмо до митрополит Григорий, с което го моли да съдейства за присъединяването към нея на още 4-5 български села, за да може тя да придобие юридическа самостоятелност. “Но за нашето тука население Българско – пошат общинарите –  е необходимо да се присъединят четири пет села висящи от нашата община за много причини. Ако това не стане, ний сме почти уверени че ще ся затвори тукашната черкова.” (Това виж в: – Билчев, Т. Добруджа и българското православие. В. Търново, 2009 г., с. 41)                                                                                                

Оставяйки спокойно владиката да размишлява какво действие да предприеме, ние вече прекосяваме надлъж и на шир този прекрасен град и след като подробно го разглеждаме, потегляме към България, оставяйки тук нашите родни братя да жалят за своята майка рождена.

18.45 ч. – Потегляме от Констанца по прекрасната магистрала за Букурещ             

19.35 ч. – Черна вода.

Тук през автобуса виждаме тяхната електроцентрала. А аз разтварям за последен път своята книга и с умиление прочитам писмото на Тулчанския смесен съвет от 1 март 1873 г. до Черноводската българска община, в което тулчанци ги съветват да приемат решенията на назначената комисия за отнемането на смесена църква и строителство на нова българска църква в града им. (Това виж в: – Билчев, Т. Добруджа и българското православие. В. Търново, 2009 г., с. 67)                                       

С това нашият поклонически семинар приключи. Сбогом Северна Добруджа, сбогом откъснато от снагата на Майка България едно прекрасно нейно дете…

23.30 ч. – Русе – БЪЛГАРИЯ!!!…                

…След няколко дена имах възможността да участвам в една конференция в Тутракан. Като пътувах натам, отново се загледах в крайпътните полета. Нивите, насажденията, домовете същите. Само размерите при нас многократно по-малки. И в този миг осъзнах – голямото златно сърце на България, Северна Добруджа, никога вече не ще ѝ принадлежи. Но както никога не е спирало, то вечно ще продължава да тупти за своята Майка България. А и всичко българско и родно, на което дотук се поклонихме в съседна Румъния.

Беше вечер. Огромното червено око на слънцето над Тутракан вече залязваше…Зад Дунава…Но нали всяко слънце залязва на запад? А нашето, тутраканското, си отиваше зад Дунава. А той е на север, нали? Къде ли залязва българското слънце?!…В Румъния?…Или в Северна Добруджа?…А дали не и в България?!…Пък защо не – в Европа?!…

Защото, както каза на конференцията проф. Албена Георгиева от БАН, от двете страни на реката ние сме вече в една държава – Европа. Здравейте, българи европейци!!!…

Какъв прекрасен залез!!!…Нали?!…(Тук сн.26,27,28-злз.Ттр)

© Тодор Билчев – Русе

Author: gabriell-e-lit

Издателство gabriell-e-lit е регистрирано на 6 декември 2018 г. от Габриела Цанева. Габриела Цанева е български поет, писател и издател. Родена в Русе, завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ в родния си град. Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор" в областта на техническите науки. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия. От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit и започва да издава "Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства. Библиография Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, "Труд", "Словото днес", "Литературно земеделско знаме" и други. „Миналото в мен“ (документална повест, 1994) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998) „Треви под снега“ (роман, 2000; ISBN 978-954-8453-58-5) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001; ISBN 978-954-8453-79-0) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; ISBN 954-9375-41-1) „Шофьори“ (новела, 2008; ISBN 978-954-304-340-8) „Миналото в мен“ (документална повест, 2010; ISBN 978-954-304-369-9) „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010; ISBN 978-954-497-011-6) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010; ISBN 978-954-9375-76-3) „Искам себе си“ (хайбун, 2011; ISBN 978-954-321-830-1) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2011; ISBN 978-954-321-947-6) „Състояния“ (хайга, 2013; ISBN 978-619-152-347-4) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016; ISBN 978-954-09-1069-7) „Високосният ден“ (лирика, 2018; ISBN 978-954-09-1253-0)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *