ПРИЗРАЦИ – Весислава Савова

ПРИЗРАЦИ – разказ от Весислава Савова

Отличие на конкурса на името на Агоп Мелконян от 2014 г.

– Ти не чуваш ли?

Тя се сепва. Що за глас е това? Нали от години вече е сама в тази къща накрай града. Познава всеки неин ъгъл, като се старае да я поддържа достатъчно чиста. В началото не убиваше паяците и ги чакаше да умрат, като им устройваше погребения. Слагаше всяко паяче в черупка от орех, разковаваше някоя от дъските на стените, прибираше черупката вътре, а после връщаше дъската на място, като отбелязваше върху нея номера на поредния майстор на дантели с тебешир. Когато едната стая заприлича на паякова гробница, спря. Знае, че труповете им няма да се вмиришат, а изящните паяжини, останали след тях, придават такава красота на опустялата къща, че дори не иска да помисля за тапети на стените или пердета на прозорците. На кого ли биха му потрябвали пердета? В целия град няма жива душа. То, май, и мъртвите си отидоха.

Преди да свикне със самотата, някой призрак я навестяваше от време на време, но не за да я изплаши, а само защото още не беше осъзнал, че вече няма тяло. Постепенно обаче умрелите по-отдавна се погрижиха за тях – да намерят пътя си – и тя остана сама с паяците. С паяците и невъзможността да се справи с липсата на спомени от времето преди призраците. И все пак – животът продължава. И тя трябва да го живее. Не знае защо, но знае, че така трябва. Храни се със зеленчуци от градината.

Годината беше добра и един картоф й стига да си направи яхния за цяла седмица, а и доматът, който ползва за салата, беше също толкова голям, че с удоволствие би го споделила с кокошките. Обаче и те се превърнаха в призраци, а после последваха стопаните си към онази светлина, която макар и едва да прозира между вечно сивите облаци, със сигурност няма нищо общо със слънцето. Един ден й хрумна да се опита да тръгне към нея, но тъкмо направи седем крачки и се блъсна в невидима преграда. Продълговатото й лице, със сенки под очите и удължено от обрамчилата го руса коса, остана белязано.

А сега този глас. Дали най-после светлината не е готова да я приеме?

– Ти не чуваш ли?

– Чувам, как да не чувам – скърцат стари доспехи, дрънчат ръждясали мечове. Чувам, как да не чувам?

Вторият глас я сепна още повече. С един някак си може да се справи, но два вече са в повече. Те разговарят помежду си някъде в мъртвия град, а дори не я забелязват. Някъде, кой знае къде, но със сигурност тя не вижда това място. Там, откъдето идват гласовете, започва битка между забравени рицари. Или рицари, забравили кои са. Всяка битка предполага готовност да се простиш с живота си. А когато този живот е забравен, той няма как да не бъде пожертван.

– А усещаш ли?

Никакъв отговор. Тя обаче усеща и челото й се покрива с едва забележими бръчици, а неестествено щръкналите й уши, които се опитва да скрие дори сега, когато няма кой да я види, се изхитряват и пробиват пелената от копринена коса, спуснала се над тях. Чипият й нос се удължава и надушва… Преди да определи какво надушва, първият глас повтаря въпроса си:

– А усещаш ли?

– Усещам, как да не усещам – миризмата на кръв, която ме задушава и иска да ме повлече със себе си. Усещам, как да не усещам?

Тя притваря големите си очи, а сенките под тях се спускат чак до изпъкналите скули, потъмнявайки бялата й кожа. Картината също се изхитрява и се вмъква под клепачите й.

Ширнала се току до хоризонта угар бавно се оцветява в червено. Кръвта намира своето място и се плъзга по някогашните оризови лехи, както по артериите, които бе снабдявала с живот.

Артериите на онези скупчени един върху друг рицари, които образуват Железния хълм … Тогава първият глас прекъсва видението:

– А искаш ли?

– Искам, как да не искам – разходка в светлината. Искам, как да не искам?

Разходка във, а не – под светлината? Защо пък не? Но нали онази преграда я беше спряла и тя не можа да продължи. Оттогава трябваше да крие и белега.

– А виждаш ли?

– Виждам, как да не виждам – мъртъв елф, препречил вратата към светлината. Виждам, как да не виждам?

Елф? Защо тази дума й се стори така позната? В този момент чифт огромни криле покриха небето и тя усети полъха им. Но не почувства болка, а по-скоро ласка по белязаното си лице.

– А помниш ли?

– Помня, как да не помня – някои се превърнаха в кристали, други се скриха в гората и само тя остана на земята да чака, но не издържа. Помня, как да не помня?

В този момент нещо изсвистява във въздуха и остра болка пронизва цялото й тяло.

Чифтът криле пада пред нея, а тя покрива лице с ръце. Миг преди…

– Не прощаваш ли?

– Прощавам, как да не прощавам – тя е толкова красива и не е виновна, не е виновна. Прощавам, как да не прощавам?

Тогава усеща как топлина залива тялото й. Отваря леко очи и през гъстите мигли вижда светлината – онази, която преди време й беше отказана. Тогава чува трети глас. Той обаче й е познат:

– Ела, малка Елди, време е за закуска-аа…

Гласът на баба й, която беше първият мъртвец, видян от нея. Тъкмо бяха подготвили погребението, а на небето вече имаше отпечатък от гигантска гъба. Тогава не трябваше да крие ушите си, защото другите имаха същите. И косите им бяха като от коприна и удължаваха бледите им, почти прозрачни лица. В онзи ден всички бяха дошли да изпратят старата Елди и стояха, навели глави, пред онази дупка в земята, готова да погълне дървената кутия. В нея лежеше кукла, подобна на любимата й баба. Един мъж пееше някаква песен, от която в стомаха на малката Елди танцуваха пеперуди. Тя дори не видя гъбата. Само се стресна от виковете.

После започна да се храни с огромните зеленчуци от градината и да устройва паешки погребения. Постепенно беше започнала да забравя, а ето че сега чува любимия глас, готов да я приласкае. И си спомня.

Весислава Савова,

Из „С аромат на лотос“, изд. gabriell-e-lit, 2021

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.