ПРИКАЗКА ЗА ДЪЖДА – Йорданка Радева

ПРИКАЗКА ЗА ДЪЖДА – импресия от Йорданка Радева

И тази нощ се очертава да е спокойна и топла. Навън безплатният концерт на щурците поглъща тишината в себе си и създава усещане за огромна невидима сцена, от която се носят прекрасните трели от невидимите изпълнители. Леко полъх роши косите ми, като че ли си играе закачливо с тях. По небето бели облачета сноват напред-назад като бели лодки едва видими в тъмното. Тази нощ звездите се виждаха оскъдно. Може би ще вали…

Една звезда се откъсна от гнездото си и се устреми някъде надолу със светкавична бързина. Търсеше земното си легло. За да заспи завинаги. Докато следях стремглавото ѝ пътуване към целувката със земята, пожелах си… нещо… Може би ще се сбъдне…

Нощно време този малък град като че ли се пренасяше в друг свят. Кварталите бързо опустяваха, а уличните лампи със стройните си тела излъчваха грациозност, сочейки посоката пред себе си. Светофарите на близкото кръстовище бяха се усмирили и сега демонстрираха своето великодушие, смигайки само с едно око в жълто. Една котка прекоси улицата, покатери се по циментовата ограда на близката къща и се кри в тъмното. Дали знаеше къде отива или просто налучкваше пътя си?..

А навън беше приказно…

Нощната красота я няма никъде – толкова е чиста и ухае… като любов, но истинска. Оная… другата… не ухае, тя… вони на нечистоплътност. Но тази тишина, и нощта… са приказка под звездите, която само чистата душа може да разгадае. Седя на балкона, слушам леките нощни шумове, но концертът на щурците е ненадминат. Това е вълшебството – седиш, слушаш, а музикантите – невидими. Красиво и неповторимо. Няма го никъде – само в тоя свят е… И мечтаеш…

Има толкова много неща, за които човек може да мечтае… Само трябва да си избереш онова, което би го отвлякло от всичко друго на света и би го откъснало от същността на… сега. От време на време се дочува странен крясък, после пак утихва всичко. Вятърът полека-лека се усилва, но все още гали меката тъкан на ръката ми, шмугва се в косите ми и шепне своите приказки. Играта му го кара да се самозабрави, така че силата става по- мощна и образува вихрушки от листа по улицата. Уличната лампа достатъчно добре осветява и в оня магически кръг на светлината преминава почти всичко.

Дърветата кланят клоните си в разни посоки и шумят катедрално като по време на литургия, а едри капки дъжд бавно и отмерено почукват по перваза на балкона ми, по асфалта… Започва да вали.

Отдавна чакан дъжд. Като гостенин, на когото с удоволствие отваряш широко вратата си, после затваряш елегантно след него тихо, за да не би да си тръгне. Сега той е важен – смело попива всяка прашинка вън, смее се по стъклата на прозорците, а се преструва,че плаче. Танцът му е особено ритмичен.

Тактът е неравноделен, без нито една грешна стъпка. Понякога забавя ритъма си, като че ли прави завой в края на булеварда и после пак се завръща – още по-ритмичен, като че забива пети в твърдата гръд на земята, за да се чуе. От време на време се дочува плясъкът му по листата на близката липа, а тя… развеселена от нощната баня, лъснала лице и снага, флиртува с него. Красота и наслада…

Един влюбен дъжд в нощ за светулки и щурци, който бързо прекосява на кръст, като Божия птичка, пространството, попива праха, очиства набързо въздуха и… нацелувал се шеметно бързо с извисилата се снага на липата, галантно леко утихва и като шапка невидимка постепенно кривва встрани от пътя и изчезва. Както внезапно дойде, така и внезапно си тръгна. Този дъжд, който танцуваше шеметно бързо и в такт… А аз чаках оня дъжд, който исках да ми пее… или разказва. Приказки преди сън…

Влюбен дъжд… Да се стича по тялото ми, омокрил всяка нишка на дрешката ми, пригладил косите ми по тила, влязъл дори в очите ми… А аз… простряла ръце напред, в шепите си да събирам смеха му… А той… нали не мога да го спра, наднича присмехулно в пазвата ми, стича се по голотата на кожата ми, а оцелели капчици от него попиват по устните ми и усетили сладостта им, там остават.

По-късно… по-късно дойде дъждът, който може да пее. А песента му в полунощ е приказна – една такава лека, едва- едва докосваща повърхността на видимия свят, но която знае как да гали душата ти, влиза тихомълком в нея, люлее те в съня и ти пее… пее ти приспивна песен, в която ти разказва прекрасни неща. И се чудиш откъде ги знае този дъжд, но ти е хубаво, защото има много мъдрост в тях, в думите му има… и се учиш… още…

И аз си вземам от всичко по мъничко, прибирам си го в моята съкровена торбичка като дар, за да може, ако имам нужда, да посегна към нея, да развържа и да си взема онова, което ми е необходимо за мига. Моята таблетка… защото и дъждът може да разказва и да учи. На добро. И да бъде не само дъжд, но и слънце. От онова, което не просто грее, а и топли. И не да закърпва скъсаното, а да създава ново.

Защото от счупената чаша полза няма, дори и да я залепиш. Скоро тя пак ще се счупи и разочарованието ще е още по-голямо. По-добре вземи нова и ѝ се радвай. Като истината. Понякога от нея боли, но те пази от кривване в грешна посока.

Затова ми разказва дъждът . И за още много неща като за хляба и виното, за любовта, но и оная… истинската, която света ти разлюлява и те кара да летиш. За посаденото дърво, което остава и след теб. За дома, който обичаш и браниш, защото е твоята крепост. Този дъжд е невероятен. Слушам го до утрото, а той не се умори и откъде ги намира тези приказки– все различни и толкова интересни. И е вълшебник– заедно с него аз се слях със света около мен, с песента му, с ромона му. Цяло изкуство е да го усетиш по този начин. Дъждът, който валя цяла нощ, беше и композитор, и певец, и танцьор, и разказвач…

Той беше всичко…

Защото го разбирах. Защото и това е изкуство – да разбираш в капките му- думи, в танца му – ритуала за живот. Този дъжд, който винаги вали в душата ми и ми носи спокойствие. До следващия дъжд, който чакам с нетърпение. За да ми разкаже своята приказка. А аз да го слушам ненаситна.

И да попивам от мъдростта му.

© Йорданка Радева

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.