ПРОЖЕКТИРАНИ СЪНИЩА – поезия на Димитър Милушев
*
Не бяха изящни крилете му.
Не подозираше дори, че съществуват.
Небето моли да го вземе
и вятъра да – да го прегърне.
Издигна се над облаци и време…
Видя в очите си Твореца.
Надеждата изгря над него.
Завързан с тънката връв
се зарея в лабиринта небесен.
Душата му бе птича песен,
жилите – конци, а костите – тръстики.
Хартиената плът бе арфа.
Хвърчилото бе порив на човека.
*
Да беше паднало небето
или звездите да окапят,
а вместо туй ти за нас угасна.
И се разтвори във водата,
във въздуха се ти отече,
остана само куп прашинки
изстиналия взор да спомня.
Цветя, поклон сторете
пред вашата сестра по прелест.
Косата вие й сплетете,
та вашият парфюм да носи.
Над нея тихо поплачете,
с нея в хладен гроб легнете –
цветя за цветето последни.
Събуди се росата – капките
по тънките ти пръсти
усмихнаха се нежно.
*
Сломяват ме очите ти –
понякога са истински.
Те рядко се присънват
на грешници и смъртници.
Така ме гледат – вярващо!
през облаци от мигове.
Дали са те обичащи –
дано да са обичащи.
*
Бе толкова нетрайна,
унила бе ръката ти,
но аз си спомням още,
живее в мене ласката.
*
Нощта пръсна огъня –
пося го в душите ни.
Над облаците – просяци,
луната бе в разгара си.
Звездите ни се смееха,
че вярваме на призраци.
Луната бе отмъкнала
очите ни непомнещи…
*
Стрелям с кибритени клечки
по малките капки вода…
*
Прожектирам сънищата си –
късометражни, разнолики –
невидимите нишки на моите желания,
насищащи с адреналин кръвта ми.
И само образи, любов;
дълбочина, наместо думи…
По – истински едва ли ще ме видите.
*
Свободен да протегна длан,
да отроня узрелите думи,
да наситя душата си
и душите на другите
с излишъка на слънце
в себе си.
Димитър Милушев
