КРАЯТ НА ЛЯТОТО – Габриела Цанева

КРАЯТ НА ЛЯТОТО – импресия от Габриела Цанева

1.

Беше краят на лятото – един от онези дни, в които усещането, че пропускаш живота си, се впива в гърлото и не ти дава да дишаш.

Срокът на докторантурата ми изтичаше, а нямах нищо, което би могло да се приеме като резултат, годен за публикация и защита. Като че ли изведнъж се пробудих от някакъв захарен кошмар и осъзнах, че всичко, което съм натрупала като проучвания, е встрани от темата на дисертацията ми, а онова, което би трябвало да е моят принос в науката, е нищожно и безсмислено. Обикновено, такива прозрения човек просто ги слага в джоба си и продължава живота си, но тогава все още бях много млада и илюзията, че още имам време да стана следващата Мария Кюри не бе съвсем избледняла… До онази сутрин, в края на лятото…

Кучето ме събуди с жално писукане. Въртеше опашка и ближеше лицето ми, подканяйки ме да бързам, навън. Направих мюсли за двете, но малката косматка изяде своите, преди да съм започнала моите и продължи да досажда. Изпих кафето си и с него някак преглътнах пясъка на паническия си проблясък. Реших, че най-доброто, което мога да направя, е да потърся научния си ръководител и да споделя терзанията си.

Не помня как отидох до Университета, струваше ми се, че дори пътят до там е потънал в трева и забрава. Всичко изглеждаше чуждо и празно. Не „празно”, лишено от присъствие, а „празно”, лишено от смисъл. Кучето не мислеше така – душеше всеки храст край алеите, заглеждаше се по котки и гълъби, а задъханото му нетърпение ме развяваше като хвърчило в края на каишката му.

Стигнахме пред кабинета на професора точно когато излизаше, дори нямах време да оставя домашната си любимка при лаборантките – бързах. И той бързаше. Всички бързаха – като пчелен кошер колегите ми жужаха и работеха – всеки съсредоточен в опитната си постановка и някак странно ме гледаха – като че ли се чудеха какво още правя в катедрата.

Отворих уста за поздрав, но не чух гласа си. Научният ми ръководител го чу. Още след първите думи – какво облекчение – разбрах, че срокът на всички докторантури се удължава с шест месеца. Вече дишах по-леко – все едно, че някой е хвърлил кофа вода в пресъхнал басейн, на дъното на който все още мърдат няколко риби…

Вървим по коридорите, безлични, сиви – като тръби в търбуха на машина, която ще ни изплюе – безполезни и смлени. Почти тичаме – той пред мен, аз след него и говорим – не чувам за какво, само усещам, че той няма /или не иска да има/ представа колко безнадеждно съм изостанала с експериментите си, защото ми обяснява как трябва да се оформи и защити дисертацията, а коридорите все повече ни всмукват, вграждат ни в сградата… Задъхвам се – дали от бързане, или от липса на въздух? Коридорите свършват, а аз все не мога да кажа най-важното… че просто нямам нищо за писане…

Излизаме навън, разбирам, че времето за разговор изтича, защото събеседникът ми тръгва към паркинга. Отварям уста, думите глъхнат. Толкова пъти съм ги казвала в ума си, толкова мислени диалози съм водила, но сега, когато трябва да защитя живота си, думите глъхнат, тялото ми тежи, а коленете омекват.

Свечерява се, губя силуета на професора, знам, че трябва да го настигна, знам, че времето изтича и всеки пропуснат миг обезсмисля живота ми.

И тогава, кучето видя котка и се изтръгна от ръката ми.

Здрачът се сгъстява, чувам само отдалечаващ се лай и запален двигател, а ужасът, че губя най-ценното, ме втечнява. Искам да извикам, от гърлото ми – нито звук. Преглъщам – пак съм риба на сухо. Струва ми се, че земята се ускори и удвои гравитацията си. Аз все по-здраво залепвам за тревата и все по-ясно разбирам, че трябва да избирам… Две сенки в дълбината на мрака, губя ги…

Изгряха слънцата на натриевите лампи. Кучето тича, козината ѝ се огъва като трева под поривите на вятър, опашката ѝ стърчи, като перископ, а ушите ѝ са се слели с главата. Тогава виждам, че вече не гони котката, а човек. Знам, тя си играе, но никой друг не го знае.

Чувам стъпки, които приближават към мен… Чувам и писъци – някъде там, под фенера и храстите – вихрушка от дрехи и козина. „Ето, казвам си, човекът я хвана, ще ми я върне, няма да я изгубя и най-после ще мога да говоря за дисертацията си… ще обясня, ще разбере – че съм болна, безсилна, залепнала… и имам нужда от друга тема, от ново начало, за да спася живота си…”

Но писъците продължават, примесени с лай… Коленете ми рухват, не мога да стана. Само чувам тропот на много крака – „Пребийте, пребийте помияра!”

Тичат към нея, размахват тояги, човекът в храстите псува, хванал камък в ръка…

А тя, грабнала шапката му, върти опашка и гордо вдига глава – гледа ме право в очите и чака похвала.

Професорът, разтревожен, се навежда към мен. Аз се роня, като пясък, в дланта му.

Тълпата с тоягите приближава – „Пребийте бездомното псе!”…

 Изправям се, понесла теглото на всички човеци и крещя „НЕ! Моя е! Моя е!”

Събуждам се с дрезгав вик „Моя е! Моя е…!

Лятото свърши.

2.

Беше краят на лятото. Един от онези мигове, през които минаваме тичешком, но които залепват за сетивата ни, впиват се в плътта ни, горят очите и мозъците ни и ни връщат усещането за живот…

Бързам, както винаги, както винаги – закъснявам. Делникът е заседнал в гърлото ми, като закуска от пясък. Утринният хлад се бори с лъчите на слънцето, които дращят гърба ми и ме карат да ходя по сянката си, въздухът боде кожата, а ароматът на суха трева и роса, който се носи през булеварда и автомобилния глъч гъделичка ноздрите ми…

Прозрачност – това е най-точното определение за онзи миг – все едно гледаш през стъкло отражението си в огледало.

Кафенето е здрачно, силуетите на интериора се разтварят в дълбочината му, в която не поглеждам, за да не се изкуша от съкровищата й – уют и откъсване. Върху тротоара има дървена платформа с масички и плетени столове – почти да се спънеш в тях. В този утринен час посетители почти няма, но точно затова редките гости са толкова изкусителни. Не ги поглеждам – ако ги погледна, ще вляза в тяхната вселена и това ще предизвика космически катаклизъм – като да срещнеш с двойника си от някое неосъществено бъдеще.

Все едно – погледнах лицата, покрай които минавах. Две жени. Изящни. Едната беше червенокоса, точно с този цвят, който винаги съм искала да имам, с права тежка коса, подстригана на черта, с бретон; другата беше кестенява – наситенолешниково, твърде ярко, за да е истинско, мека и лъскава, свита на кок, дълга шия, погледът остава в нея. Не забелязах дрехите, само ръцете – изящни, потръпващи, с ноктопластика. Пред всяка имаше по две огромни прозрачни чаши – с плодова салата и с чудовищен вариант на виенско кафе – шоколад и сметана.


Исках да спра. Да премина в онази паралелна вселена, където хората живеят и животът е вкусен – сладост и плодове. Когато минавах край тях, ароматът на парфюм и кафе ме нокаутира, но някак продължих да крача с равна крачка, защото в моята реалност закъснявах. Мигът болезнено се изтръгваше – като че ли някой вадеше вътрешностите ми, като че ли след мен се провлачи шлейф от кръв и черва. Аз вадех вътрешностите си. Тогава иззвъня телефон. Обърнах се, инстинктивно.

Върху бялата покривка подскачаше син смартфон. Само аз ли го чувах? Цяла вечност жените се гледаха – синьозелени очи, вкопчени в кестенявозлатисти. После една ръка, с тъмночервени нокти на сини цветя се провлачи към звука, но не стигна до него. Спря се в друга ръка – с бледорозови нокти на кестеняви листа. Пръстите се докоснаха. И това докосване възстанови тишината.

Продължих пътя си, бързайки, но този епизод, продължил няколко секунди, заседна в главата ми – като кост в гърло. Дори когато течението на живота го отнася към храносмилателната система на дългосрочната памет, той пак чегърта по кожата на хранопровода и разстройва електроснабдяването на невроните.

Какви бяха те? Сестри, приятелки, любовници? Съседки, разнищващи кварталните клюки? Колежки, приседнали на чаша кафе на път към офиса?

Бих искала да кажа, че се връщам към този спомен толкова често, защото в това мимолетно докосване съм почувствала някаква драма, тайна, нагнетена с магнетизъм, нещо, което опъва нервите и сетивата, вълнува ме – като ловец в засада…

Истината е, че този спомен не избледнява, защото искам да съм в него, искам да дишам аромата на парфюм и кафе, да усещам върху кожата си топлината на утринното слънце в края на лятото, да вкусвам мекотата на сметана и шоколад…

Искам мигът да спре.

3.

Беше краят на лятото. Видин…

Златен прах.

Фасадата на къщата ни беше охра, олющена тук-там, первазите на прозорците бяха издялани като на гипсов таван, а над тях надничаха ангелски главички. Кой знае защо, главите бяха червеникави и ме плашеха. А може би, просто – улавяха повече слънце?

Оградата беше каменна, неравна, с метални шишове, които почти не помня, а портата липсваше, или винаги зееше отворена. Имаше лехи с цветя, под прозорците, които гледаха към улицата.

Прашна, древна – калдъръм, с гладки обли камъни, които не знаеха колко стъпки са минали върху челата им. Пръстта между тях беше спечена и се ронеше, а няколко хилави тревички се промъкваха между песъчинките и се опитваха да растат. Почти срещу портата ни стърчеше върхът на триъгълника, който се образуваше между нашата улица и съседната. В този връх се гушеше къщата на леля Б. Откъм далечния й край започваше истинската Улица – по-широка, асфалтирана – оттам започваше животът и приключенията… Училището, първата ни спирка, първите люлки, Близките. Много близо, почти сам да стигнеш дотам, и затова – не е интересно. Бързам, бързам.

Златен прах – във въздуха, като мараня над пустиня. Ако гледаш слънцето през него, ще започне да ти се струва, че го гледаш през мрежа, или перде. Златен прах – между зъбите, скърца, вкусно, и гъделичка носа… Златен прах – под сандалите, плъзгат се подметките върху гладкото лице на тротоара, не е гладко, когато коленете ти го остържат. Златен прах – върху листата на кестените, сладък, като нектар на цветя. Дърветата грабят златото на слънцето, а в очите пада прах, храчки по пътя… Бързаме, свечерява се, но още е златно, някъде зад гърба още е слънце, някъде там, където улицата свършва, забита в Пазар капия и останките на крепостната стена.

Останките на паметта ми се разпукват, пресичам улицата, онази, с градинката вдясно, където имаше няколко пейки, откъдето е споменът за татко и количката, която ми подари.

Пресичам, тичам по паветата, няма коли, само велосипеди, сега не сме с велосипеда на дядо, и аз бързам, бързам – към люлките, Далечните, на гърба на Телеграф капия, в парка… Вече е здрач, но пак е златно – лампите около Телеграф капия светят в жълто… и прах – под люлките, под подметките ми, в чорапите ми – гъделичка пръстите и скърца, а къдриците ми влизат в очите, лепнат по челото, на люлката съм, вятърът вее бретона ми, свисти в ушите ми, летя, все по-високо, по-високо… Златен прах – звездите вече са в очите ми. Бързам, бързам, има още… Страшните люлки. За да стигнем до тях, трябва да минем под свода на дърветата. Високи, огромни, колони, които протягат ръцете си, сплитат ги и правят тунел… под който въздухът е златен, наситен с дъх на вода, на река, на вечност.

Тогава не мислех за вечността, бързах, исках страшното. Липите миришеха в мрака. Златен прах, винаги златен, в катрана на нощта – сладък, като медна питка, като лицето на дядо… за това – после.

Дърветата оредяват, сводът им се разкъсва – някъде близо, съвсем близо е хълмът на Галерията, където понякога свири духов оркестър. Но оркестърът на ресторанта винаги свири… туист…

Дъхът ми спира – дръжките на люлката ми се удрят в носещата греда, разтърсват ме, цялата се треса и без дъх продължавам да се прегъвам – искам още, да летя, крещя с цяло гърло. Златен прах – от очите ми пада златен прах – оня, който взех от звездите и го разпилявам върху вълничките на реката.

Ако някой пита защо Дунавът свети, затова е – от златния прах, който погълна, докато растях край бреговете му…

Златен прах… жега и звезди…


© Габриела Цанева

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.