ПРОПУКАНА КАМБАНА – стихотворения на Лъчезар Селяшки

КАМЪК И ПТИЦА

Гранит, обрасъл
със лишеи безцветни.
От шипков храст,
от дъждове свирепи
разцепен –
чак до сърцевината.
Безмълвен знак
на Божията воля.
Понякога за кратко –
око магично –
задържа полета
на уморена птица.

А после към зенита
той с птицата полита.

ДЪЖД И СЕМЕНА

Дори и мартенският вятър
е с цвят на сини минзухари.
Ту в нас се втурне страстно,
ту спре в зелените върхари.

Мълчат смирено птиците,
мълчат нивя все още пусти,
мълчат и твойте хладни устни.
А този страх в зениците

защо е? Капки кръв от ястреб…
Позна ли свойта същина?
Забързан, мартенският вятър
разнася дъжд и семена.

ЦВЕТЪТ НА БОЛКАТА

Забрадката ти черна –
зловеща нощна птица.
И твоят вик в зениците –
камбана привечерна…
В онази дълга зима
от теб разбрах, че има
отронен цвят и жарка памет
стаената ти болка, мамо.

АНТРАКТ

Завеса.
Очите втренчени.
Стихията
на глъхнещите думи.
Пролука светла
отразява болката –
без отговор
да те събуди.

МЕЖДУ ТЯХ

Мракът – тежък и безумен,
спрял в подмола на очите.
И пчелите – златни струни,
полетели като стихове.
Между тях изгрял, залязваш –
сън, крило, едничка дума.

БЛИКНАЛ ПЛАМЪК

                     На Деми

Усмивката ти – бяла пеперуда –
потрепва, всеки миг ще отлети.
Очите ти мълчат, очакват чудото,
рисуват го с най-милите черти.

Не знаеш още – страшен земетръс
внезапно ще те сграбчи – бликнал пламък…
Страхът сега е само миг откъснат,
затворен в малка снежнобяла рамка.

ЕСЕННА ВЕЧЕР

            На Г. Л.

Слънцето – паяк заплетен
в своята собствена мрежа,
бавно изтля зад дърветата,
скъса се златната прежда.

Тихичко котката мърка,
трепкат листа по стената,
мига часовник объркано,
спрял на завоя на лятото.

Гледаме мълком как крачи
заедно с враните мракът.
Нещо от нас си отива –
есенно топло, красиво.

ТОЗИ МИГ НИ СТИГА

Внезапно органът замлъкна.
Стопи се ехото – акорд финален.
И тишината гъста с бавни стъпки
възнесе се в небето катедрално.

Усещам ясно пулса си ритмичен
и кръговрата неуморен
на времето, под арки симетрични
останал сам, сред чужди хора.

Приятелите мълком си отиват
покрай разпятие от мрамор.
Пресича лъч табелка нечетлива
и в пламъче на свещ догаря.

Звъни сега олтарът в пианисимо.
Прилича той на древна мъдра книга.
Това, което в нея е написано
смирен чета. Но този миг не стига…

Гданск, Олива

ПРОПУКАНА КАМБАНА

Безквасен хляб и гребен
нащърбен с кървав белег
от Варшавското гето.
И бледожълто цвете –
блещукаща звезда
на вехт ревер, раздран
от яростна вражда.
И снимка на жена –
пропукана камбана –
до тухлена стена,
от клюн жесток дълбана.

Варшава

СОЛТА НА ЖИВОТА

Върви старица по площада,
през лабиринта на тълпата.
Пресича сянката на сграда
с балкон и фризове в позлата.

Две бучки захар с трепет стиска в шепа –
за музиканта, ослепял от старост.
И дълго нейната тъга ще свети
в кристалите на тротоара.

Гданск, Полша

АКО ИМАХ КРИЛА

Ако имах крила,
бих спасил душите
на всички омагьосани
от зла вещица ручеи.
Ако имах крила,
бих отключил вратите
за всеки странник нощен
във този град заключен.
Ако имах крила,
бих казал на Сизиф
да спре труда си черен,
напук на боговете.
Ако имах крила,
но нямам, нямам…

Сега съм само
един уморен
хомо сапиенс.
И крача – син прокуден –
през жарта на тревата,
през гора от заблуди,
през пера от крилата.

ДАМОКЛЕВ МЕЧ

Човеко, жаден за похвали,
пазач на суета преяла,
да можеше да не заспиваш,
да можеше в дъжда проливен
да приютиш премръзнал просяк,
да стоплиш в пазвата врабче…

Над теб в съня
виси на косъм
дамоклевият меч.

ТЯ

Тя –
моето нямо аз,
гледа с моите очи,
държи сърцето ми –
голишарче –
в гнездото на моята шепа,
слуша моите молитви –
ангел хранител
в храма на Пустотата,
стои на кръстопътя,
където се пресичат
посоките на Битие
и Нищо –
винаги чужда,
всякога близка,
не-човешки справедлива,
само заради мен жива
и всякога безсмъртна –
Тя…

БОСО

И сякаш бръмбар, слънцето виси
в разпънато платно на паяжина.
Проблясват змийски жарките коси,
откосите полягат – шлейф копринен.

Кръст-ястреб с крясък спуска се внезапно
над зайче, хукнало към близки храсти.
И кръв запали сенчестата папрат,
и бяла жар в небето се възнася.
Вода за тримата косачи нося –
пристъпвам бос през острата ливада,
през преспи изумрудени – откоси, –
през свят жесток, за милост жаден.

НЕДОСТРОЕНА КЪЩА

И мисля си за творческите гени
от татко ми, поета, наследени.
А също и от майка ми, плетачка
на приказни дантели и кърмачка
на мойта доверчивост към човека,
и мъдър глас след пагубни афекти.
Човек не може да избяга
далеч от себе си. При прага
на своята недостроена къща
с носталгия той често се завръща.

Лъчезар Селяшки

Подбор: Павлина Петкова